— В нейното жилище имаше следи от кал, която съвпада с калта на строителната ви площадка.
— И това за тебе е доказателство?
— Намерихме и куфара с нещата на г-ца Ривърфорд, този който потопихте в Ист ривър край Манхатънския мост.
— Невъзможно! — извика Бануел.
— Извадихме го миналата нощ, г-н Бануел. Точно преди да наводните кесона.
— Снощи си бил в кесона на Манхатънския мост, така ли, Литълмор? — попита Макклелън.
— Да, сър — отвърна засрамено Литълмор. — Съжалявам, г-н кмете.
— О, няма значение — отвърна Макклелън. — Продължавай.
— Това е капан — намеси се Бануел. — Макклелън, бях с тебе в неделя вечерта в „Саранак ин“. Знаеш, че няма как да съм я убил.
— Не така ще види нещата прокурорът — отвърна Литълмор. — Ще каже, че сте накарали някого да откара г-ца Ривърфорд до „Саранак“, че сте се измъкнали от вечерята с кмета, срещнали сте се с нея някъде за няколко минути и сте я убили. После сте наредили да откарат трупа й обратно в „Балморал“ и да направят така, че да изглежда все едно е убита в дома си. Смятали сте да използвате кмета за свое алиби. Но за зла беда сте си оставили инициалите на шията й. Това ще каже прокурорът, г-н Бануел.
— Не съм я убил — каза Бануел. — Мога да го докажа.
— Как можеш да го докажеш, Джордж? — попита Макклелън.
— Никой не е убивал Елизабет Ривърфорд — заяви Бануел.
— Какво? — попита кметът. — Тя е още жива? Къде е?
Бануел поклати глава.
— За бога, човече — не се стърпя Макклелън, — обясни.
— Няма Елизабет Ривърфорд — каза Бануел.
— И никога не е имало — добави Литълмор.
Бануел издиша силно. Хугел пък пое дълбоко дъх. На кмета му дойде много.
— Някой ще ми обясни ли какво става?
— Теглото й ме накара да се замисля най-напред — започна Литълмор. — Според доклада на г-н Хугел тя е висока 165 сантиметра и тежи 53 килограма. Но устройството на тавана, на което е била овесена, не би издържало такава тежест, щяло е да се откъсне веднага. Проверих.
— Може леко да съм сбъркал височината и теглото й — каза Хугел. — Бях под невероятно напрежение.
— Не сте, г-н Хугел — отвърна му Литълмор. — Направили сте го нарочно. Освен това не бяхте споменали, че косата на г-ца Ривърфорд не е била точно черна.
— Разбира се, че беше черна — запротестира Хугел. — Всички в „Балморал“ ще го потвърдят.
— Перука — каза Литълмор. — Намерихме я в куфара на Бануел.
Хугел се обърна умолително към кмета.
— Той се е побъркал. Някой му плаща, за да говори тези неща. Защо ще ми е да представям погрешно външния вид на г-ца Ривърфорд?
— Защо, детектив? — попита Макклелън.
— Защото ако беше казал на всички, че Елизабет Ривърфорд е сто петдесет и седем сантиметра и четиридесет и шест килограма, с дълга руса коса, нещата щяха доста да се объркат, когато г-ца Актън, която е сто петдесет и седем сантиметра и четиридесет и шест килограма, с дълга руса коса, се беше оказала със същите наранявания на следващия ден — същия, в който тялото на г-ца Ривърфорд изчезна. Нали така, г-н Хугел?
Нора потъна в прегръдките на Клара веднага щом тя влезе в хотелската й стая.
— Скъпа моя — каза Клара, — слава богу, че си добре. Толкова се радвам, че се обади.
— Ще им разкажа всичко — възкликна Нора. — Опитах се да пазя тайна, но не мога.
— Знам — каза Клара. — Написала си го в писмото си. Всичко е наред. Кажи им всичко.
— Не — отвърна Нора, готова да заплаче. — Аз имам предвид наистина всичко.
— Разбирам. Добре.
— Той не ми повярва, че съм била наранена — каза Нора. — Доктор Янгър. Реши, че съм си нарисувала белезите.
— Колко ужасно.
— Заслужавам си го, Клара. Всичко се обърка. Толкова съм лоша. И се оказа, че не си е струвало. По- добре да бях мъртва.
— Тихо. И двете имаме нужда да се поуспокоим. — Отиде до раклата, на която имаше пълна до половина гарафа и няколко чаши. — Ето. О, това ужасно бренди. Ще налея все пак по малко. Ще си го поделим.
Подаде на Нора чашата със златистия алкохол. Нора никога не бе пила бренди, но Клара й обясни как да отпива и след като първото изгарящо усещане премина, пресуши чашата. Няколко капки се разляха по предницата на роклята й.
— Боже — каза Клара. — Това моята рокля ли е?
— Да — отвърна Нора. — Съжалявам. Днес ходих до Таритаун. Имаш ли нещо против?
— Разбира се, че не. Така добре ти стои. Моите неща винаги ти пасват. — Клара наля още един пръст бренди в чашата. — Знаеш ли — каза тя, — че като купувах тази рокля, си мислех за тебе? А обувките, с които съм, бяха предназначени за нея. Ето, премери ги. Имаш такива изящни глезени. Да забравим за всичко и да те нагласим като някога.
— Да ги пробвам? — попита Нора, опитвайки се да се усмихне.
— Искаш да кажеш, че Елизабет Ривърфорд е Нора Актън? — попита Макклелън, напълно объркан.
— И мога да го докажа, ваша чест — отвърна Литълмор. Посочи Бети. — Г-н кмете, това е Бети Лонгобарди. Тя е била камериерка на г-ца Ривърфорд в „Балморал“. Г-н Актън, имате ли снимка на Нора?
Харкорт извади една фотография и я подаде на детектива, който пък я даде на Бети.
— Това е г-ца Елизабет — каза Бети. — Косата й е различна, но е тя.
Макклелън поклати глава.
— Нора Актън е живеела в „Балморал“ под името Елизабет Ривърфорд? Но защо?
— Не живееше там — промърмори Бануел. — Щеше да идва един-два пъти седмично, това е всичко. Какво ме зяпате? Погледнете Актън!
— Вие сте знаели? — попита невярващо Макклелън.
— Разбира се, че не — отвърна г-жа Актън вместо съпруга си. — Нора го е правила скришом.
Харкорт Актън не каза нищо.
— Ако не е знаел, значи е пълен глупак — обяви Бануел. — Но и с пръст не съм я докоснал. Впрочем идеята беше на Клара.
— И Клара е знаела? — кметът се озадачаваше все повече.
— Знаела? Тя го уреди! А сега ме пуснете да си ходя. Не съм извършил никакво престъпление.
— Освен че ме сгазихте на улицата вчера — каза детектив Литълмор — и се опитахте да подкупите полицейски служител, нападнахте г-ца Актън и убихте Симъс Мали. Плодотворна седмица, бих казал, г-н Бануел.
Като чу името на Мали, Бануел понечи да стане, въпреки че бе вързан с белезници за парапета. В настъпилата бъркотия Хугел се втурна към вратата. И двамата не успяха да постигнат каквото бяха намислили. Бануел само си разрани китките, а патоанатомът бе заловен от полицай Риърдън.
— Но защо, Хугел? — попита кметът.
Патоанатомът не отговори.
— Боже мой — продължи кметът. — Ти си знаел, че Елизабет Ривърфорд е Нора. Ти ли я преби с камшик? Мили боже.
— Не съм — извика Хугел отчаяно, все още в ръцете на Риърдън. — Никого не съм бил. Опитвах се да помогна. Трябваше да го осъдим. Тя ми обеща. Никога не бих го направил сам… Тя планира всичко… Каза
