ми какво да направя… Обеща ми…
— Нора? — попита кметът. — Какво, по дяволите, ти е обещала?
— Не Нора — каза Хугел и махна с глава към Бануел. — Жена му.
Нора Актън свали обувките си и премери тези на Клара. Токчетата бяха високи и тънки, но обувките бяха удобни, изработени от прекрасна мека черна кожа. Когато вдигна очи, видя в ръцете на Клара нещо, което не очакваше: малък револвер със седефена дръжка.
— Толкова е топло тук, скъпа моя — каза Клара. — Да излезем на балкона.
— Защо насочваш оръжие към мене, Клара?
— Защото те мразя, скъпа. Ти прави любов със съпруга ми.
— Не съм — отрече Нора.
— Но той искаше. И то отчаяно. Същото е, не, даже е по-лошо.
— Но ти мразиш Джордж.
— Нима? Предполагам, че е така — отвърна Клара. — Мразя и двама ви поравно.
— О не, не казвай това. По-скоро бих умряла.
— Ами добре тогава.
— Но Клара, ти ме накара…
— Да, аз те накарах — съгласи се Клара. — И сега ще поправя стореното. Само се постави в моето положение, скъпа. Как да те оставя да разкажеш на полицията всичко, което знаеш? Толкова съм близо до успеха. Само ти ми се пречкаш на пътя. Ставай, мила моя, излизай на балкона. Върви! Не ме карай да те застрелям.
Нора стана и тръгна плахо. Едвам ходеше на високите токчета. Подпря се на облегалката на дивана, след това на креслото, на масата, най-накрая стигна до отворения френски прозорец, който водеше към балкона.
— Така — одобри Клара. — Дръпни се малко назад.
Нора направи още една стъпка и се спъна. Хвана се за парапета и се изправи с лице към града. Намираха се тринайсет етажа над земята, духаше вятър. Нора почувства хладния бриз върху челото и бузите си.
— Качи ме на тези обувки, за да ти е по-лесно да ме бутнеш, нали? — каза тя.
— Не — отвърна Клара, — за да изглежда като нещастен случай. Ти не си свикнала да ходиш на токчета. Не си свикнала и да пиеш брендито, което ще помиришат по роклята ти. Ужасен инцидент. Не искам да те насилвам, скъпа. Няма ли да скочиш сама? Просто се отпусни. Мисля, че така ще е по-добре.
Нора видя часовника на Метрополитън лайф тауър, който се намираше на около километър и половина на юг. Беше полунощ. Погледна ярките светлини на „Бродуей“ на запад.
— „Да бъдеш или да не бъдеш“ — прошепна тя.
— Боя се, че отговорът е „да не бъдеш“ — каза Клара.
— Може ли да те питам нещо?
— Не знам, скъпа. Какво?
— Ще ме целунеш ли? — попита Нора. — Само веднъж, преди да умра?
Клара Бануел се замисли над молбата й.
— Добре — каза тя.
Нора се обърна бавно с ръце зад гърба, стискаше здраво парапета и примигваше, за да спре сълзите, които се събираха в сините й очи. Съвсем леко вдигна брадичка. С все още насочен пистолет Клара отметна кичур коса от устните й. Нора затвори очи.
Застанах над мивката в хотелската си стая и си наплисках лицето със студена вода. Вече ми беше ясно, че в семейството си Нора е била мишена на едипов комплекс от огледален вид, за който започвах да осъзнавам, че е доста разпространено явление. Без съмнение майка й е ревнувала жестоко от нея. Но случаят на Нора беше по-заплетен заради семейство Бануел. Фройд се оказа прав и за това: в известен смисъл семейство Бануел се бяха превърнали в заместители на родителите й. Бануел бе пожелал Нора — отново обърнат едипов комплекс, — но Нора очевидно е искала Клара. Нещо не съвпадаше. Ролята на Клара бе най-сложната от всички. Беше се сприятелила с Нора, както отбеляза и Фройд, спечелвайки доверието й и разказвайки й за собствения си сексуален опит. Разбира се, както бе предположил и Фройд, имаше нещо нечисто в начина, по който Клара се бе превърнала в изповедник на Нора. Но според мене Клара е трябвало да ревнува от Нора. Трябва да я е мразела. Трябва да е искала да…
Грабнах ризата си и излетях от стаята.
В мига, в който устните им се срещнаха, Нора хвана ръката на Клара с пистолета. Той гръмна. Нора не успя да го измъкне, но успя да отклони дулото от себе си. Куршумът излетя във въздуха над града.
Нора заби нокти в лицето на Клара, над и под очите й потече кръв. Клара извика от болка, а Нора я захапа с всичка сила за ръката — пак тази, с която държеше пистолета. Оръжието падна на бетонния под на балкона и се плъзна в стаята.
Клара удари Нора през лицето. Удари я втори път, след това извлече момичето за косата до ръба на балкона. Наведе я през парапета и дългите коси на Нора увиснаха право надолу към улицата.
Нора грабна една обувка от земята и удари с нея Клара по крака. Острото токче се заби в босото й стъпало. Клара изрева нечовешки и пусна Нора, която се откъсна от нея. Влезе през френския прозорец, но падна на пода. Продължи да лази на четири крака към пистолета. Докосна седефената дръжка с върха на пръстите си, но точно тогава Клара я издърпа назад за роклята. Хвърли я настрани, прескочи я и се втурна към средата на стаята, където успя да сграбчи пистолета.
— Много добре, скъпа моя — каза Клара, дишайки тежко. — Нямах представа, че си способна на това.
Прекъсна я силен удар. Заключената врата отхвръкна и във въздуха се разхвърчаха трески, зад които се показа Стратъм Янгър.
Янгър замръзна на място. Видя Клара Бануел да стои права насред стаята с издрано лице и малък револвер в ръка. Оръжието бе насочено към него. Видя и Нора да лежи на пода на няколко метра от Клара. В очите й се четеше смесица от страх и ярост.
— Д-р Янгър — каза Клара, — колко се радвам да ви видя. Моля затворете вратата.
Направи го.
— Ранена ли сте, Нора? — попита.
— Не — отвърна тя.
Янгър въздъхна. Само преди минута бе чул изстрел.
— А вие, г-жо Бануел? — каза той. — Как сте тази вечер?
Ъгълчетата на устата на Клара лекичко се повдигнаха.
— Скоро ще съм много по-добре — отвърна тя. — Излезте на балкона, докторе.
Янгър не помръдна.
— На балкона, докторе — повтори тя.
— Не, г-жо Бануел.
— Така ли? — попита Клара. — Тогава да ви застрелям където сте застанали.
— Не можете — каза Янгър. — Дали сте името си на рецепцията. Ако ме застреляте, ще ви обесят за убийство.
— Дълбоко грешите — отвърна Клара. — Ще обесят Нора, не мене. Ще им кажа, че тя ви е убила, и ще ми повярват. Да не сте забравили? Тя е психопат. Тя се изгори сама с цигара, дори родителите й мислят така.
— Г-жо Бануел — каза Янгър, — вие не мразите Нора. Мразите съпруга си. Вие сте негова жертва от седем години, но и Нора е негова жертва. Не ставайте негов инструмент.
Клара се взря в Янгър. Той направи крачка към нея.
— Не мърдайте — каза остро Клара. — За психолог сте много посредствен в преценките си за човешките характери, д-р Янгър. И толкова наивен. Мислите, че това, което ви казах, е вярно? Вярвате ли на всичко, което ви казват жените? Или им вярвате само когато искате да спите с тях?
