Но Крум не само наложил независимостта на България със силата на оръжието; той изглежда направил много и за вътрешната организация на държавата си. До нас не са достигнали подробности, но за това негово дело можем да съдим донякъде по разказа на Енцилопедията от X. Свидас. той разказва, че след като победил аварите, Крум разпитал аварските пленници за причините, довели до гибелта на държавата им. Те отговорили, че били изгубили най-способните си мъже по различни причини: завист и взаимни клевети, съглашателство между престъпници и съдии, пиянство, подкупничество, нечестна търговия, страст към съдебни дела. Думите им направили силно впечатление на Крум и той скоро издал нови закони, за да не допусне подобно нещо в България: първо, ако някой обвинявал другите в престъпление, той трябвало да бъде добре разпитан, преди да се стигне до съд, и ако се откриело, че обвинението е лъжливо, да бъде убит; второ, който давал убежище на крадец, да му се отнеме цялото имущество, а на крадците да се пречупват нозете; трето, всички лозя да се изкоренят; и накрая, на просяците да се дава достатъчно, за да бъдат задоволени нуждите им и който не постъпвал така, да му се отнемат имотите.104 Много е съмнително, че законодателството на Крум е било толкова просто, колкото го представя Свидас, но явно нововъведенията му са били в тази насока. Тези закони били опростена версия на патерналистичното законодателство, давано от императора на поданиците му, и много се различавало по замисъл от законите, характерни за една аристократическа държава, каквато била тогавашна България. Крум, който подобно на всички напредничави българи подражавал на Империята, се стремял към почти теократична власт, каквато имал императорът над поданиците си. Очевидно Крум задълбочил тази политика, като покровителствувал своите славянски поданици за сметка на прабългарите, т.е. аристокрацията. За самодържниците винаги е бил характерен стремежът да отклоняват аристокрацията от политическото към военното поприще. Когато в Империята аристокрацията станала твърде силна византийските императори също повели такава политика; в по-нови времена в Западна Европа такава била политиката на държавници като Ришельо. И така, прабългарите трябвало да се задоволяват със служба във войската или с длъжността на военен управител някъде по предните постове на държавата105; те били по-добри войници от славяните и били по-полезни там. Но на политически длъжности и на високите постове в двора си Крум назначавал славяни. Единственият негов пратеник, чието име ни е известно, бил славянин, Драгомир, а болярите, с които ханът пирувал, вдигали чаши със славянското „наздраве“.106
Всъщност Крум направил най-много за страната си по отношение на вътрешната организация. Тогавашните и днешните историци са били така заслепени от блестящите му военни победи, че не са могли да осъзнаят истинската стойност на делото му. Крум водил войните си с отбранителна цел. Той не бил амбициозен завоевател; въпреки победите си, той никога не поискал нещо повече от границата при Милеона — онази, която била утвърдена при Тервел. Носели се слухове, че се стреми да заграби Македония, но те така и не се потвърдили. Когато превземел някоя от могъщите императорски крепости, той не се опитвал да я задържи, а просто я разрушавал и се оттеглял. Знаел, че една независима държава на Балканите винаги ще бъде трън в очите на Империята, затова се надявал да осигури независимостта си, като пренесе стълкновенията на терторията на Империята. Но до последната си година, когато жадувал за отмъщение, той бил готов да приветствува сключването на мирен договор, който би признал неговата независимост и би му осигурил неголям данък (за подпомагане на хазната и поддържане на престижа му) — така той щял да има достатъчно време да се занимава с вътрешното устройство на държавата си. Но Крум настоявал в договора да остане условието за връщане на бегълците — той искал да държи в ръцете си всички непокорни поданици, за да може да ги обезвреди. Макар и варварин, с цялата си показност, притворство и жестокост, с наложниците си и човешките си жертвоприношения, с чашата си, направена от черепа на един император, хан Крум бил велик държавник — велик не само с победите си над толкова императори, а и с това, че положил основите на могъщото българско самодържавие. Затова войните пречели на делото му; те не му оставяли достатъчно време. Държавата била разтърсена от смъртта на своя велик хан.
[#3 Ibid., p. 718.]
[#6 Ibid., pp. 724–5.]
[#7 Местонахождението им е установено от
[#8
[#20 Кадъкьойският надпис, цитиран в „Абоба — Плиска“, с 228—30, се отнася към времето на Никифоровата война с Крум. В него се споменават Никифор, Маркели, Адрианопол и някакъв българин на име Екус (????????) или Икос (??????). Надписът е прекалено повреден, за да се разбере съдържанието му. Вероятно в него се говори за първия, неуспешен поход на Никифор, който така и не стигнал по-далеч от Адрианопол. Вж.
[#23
Глава II
НАСТЪПЛЕНИЕ НА ЗАПАД
Внезапната загуба на страховития владетел заварила българите неподготвени. Крум оставил син, наречен Омуртаг, но той бил млад и неопитен. Изглежда, че прабългарската аристокрация се възползувала от смъртта на Крум, за да се опълчи срещу династията му. До нас са достигнали сведения за трима боляри, носили короната по онова време: Дукум, който почти веднага умрял, Диценг и Цок — последните двама били сред безмилостните гонители на пленените християни от Адрианопол. Но за тях не се знае нищо повече. Вероятно те са били просто водачи на бунтовнически групировки, които за известно време са държали властта в ръцете си.107
Във всеки случай управлението им било краткотрайно. Доста преди края на 815 г. Омуртаг вече неоспоримо е заемал бащиния си престол. Първата му стъпка била да сключи мир с Империята. Самият той нямал военен опит и сметнал за по-разумно да почива върху бащините си лаври и да използува славата му, за да си осигури изгодни договорни условия. Изглежда Омуртаг започнал предварителни преговори, които не довели до нищо.108 Лъв У замислял поход срещу отслабената държава — един монах на име Саватий, несъмнено подучен от самия дявол, му бил предсказал победа, ако възвърне иконоборството. Но победоносният поход не се състоял. Вместо това през зимата на 815—816 ханът и императорът сключили тридесетгодишен мир. Византийските историци почти не отбелязват този договор, но ханът, доволен от дипломацията си, заповядал неговите условия да бъдат изсечени върху една колона в двореца му в Плиска. Днес колоната е съборена и натрошена, но на нея все още може да се прочете как Великият хан Омуртаг, желаейки мир с гърците, изпратил пратеници при императора (??? ???????) и бил сключил мир за 30 години. Границата трябвало да започва от Девелт, да минава между двете реки, и между Валзина и Агатоники, а после и към Констанция и към Макроливада, и до . . . планина — името й е почти заличено. На второ място, императорът си запазвал властта над славянските племена, които владеел преди войната; останалите славяни, дори и да били бегълци, ставали поданици на хана и трябвало да бъдат върнати обратно в земите им. Пленените византийски военачалници щели да бъдат разменени срещу известен брой пленници, в зависимост от ранга им, а простите войници — човек за човек; отделна спогодба имало за императорските войници, пленени в изоставените крепости.109
Двете последни условия са ясни — най-сетне българите надделели по отношение на същата тази точка за бегълците, която провалила Крум. Но условията, отнасящи се до границата, се нуждаят от пояснение. Двете реки вероятно са били Тунджа и Чобан Азмак; местоположението на Валзина е неизвестно, но за Агатоники се предполага, че е било край с. Саранлий, а Констанция е с. Костуша, и двете близо до Каваклий и Сакар планина. Макроливада е днешното с. Узунджово, близо до мястото, където р. Азмак се влива в Марица.110 Планината с полузаличеното име почти със сигурност е Хемус; това означава, че при Макроливада границата е завивала рязко на север, към Хемус и Дунава, като Филипопол и Сердика оставали извън нея. Това била, по думите на Омуртаг, старата граница111 — онази, която Тервел бил извоювал преди едно столетие. Всъщност целият договор в основни линии повтарял прочутия договор от 716 г. Но имало и разлика. Омуртаг вече владеел достатъчно територии от Тракия. Основните му интереси били насочени другаде; той искал
