Но макар и да покровителствувал гръцките майстори, Омуртаг твърдо се противопоставял на тяхната религия. Християнството прониквало в България по твърде обезпокоителен за него начин; той неизбежно го възприемал като прикрито средство за пропаганда от страна на императора — земния наместник на християнския бог. Едва по-късно българските ханове осъзнали, благодарение на контактите си със Запада, че е възможно да бъдеш християнин, без непременно да се подчиняваш на василевса. В Италия имало още един самозван божи наместник, а на север живеели християни, които понякога поставяли под съмнение прерогативите и на двамата. И така, Омуртаг преследвал християните като имперски шпиони. Византийските пленници трябва да са проповядвали християнството доста нашироко, а и сред славяните (макар не и сред войнствените прабългари) навярно е имало много покръстени. Още по времето на Крум и през краткотрайното управление на болярите-бунтовници християните понесли много страдания. Адрианополските християни, изселени от Крум отвъд Дунава, претърпели много несгоди, макар че общо взето ханът проявил голяма търпимост. Диценг отсякъл ръцете на митрополит Мануил. Цок бил далеч по- безпощаден; за него научаваме, че заповядал пленените християни, както духовници, така и миряни, да се отрекат от вярата си, а когато те отказали, той ги избил до един. Омуртаг, макар и без да си служи с такова насилие, имал същите намерения. По негово време осакатеният митрополит Мануил най-сетне намерил смъртта си.127 Вероятно пак той, според Теодор Студит, заповядал на всички християни да ядат месо по време на Великия пост. Четиринадесет от тях отказали и Омуртаг убил един за назидание и продал жена му и децата му в робство. Но останалите не остъпили и всички били избити.128 Дори един от пленниците, на име Кинам, пленен още по Крумово време, към когото Омуртаг бил силно привързан, бил хвърлен в тъмница заради предаността си към християнството и останал там до смъртта на хана.129
Както строителната дейност на Омуртаг, така и гоненията на християните били част от една политика, целяща нарастването на ханското могъщество и престиж. С това Омуртаг продължил бащиното си дело и, подобно на Крум, вероятно го усъвършенствувал, като подкрепял славяните за сметка на прабългарската аристокрация. Липсват по-подробни сведения за вътрешното състояние на България по времето на Омуртаг, но изглежда двете етнически групи на Балканите вече са се сливали. Сред по-низшите класи славяните лесно претопявали малобройните прабългари; само сред по-висшите слоеве все още имало обособяване. Прабългарската аристокрация — почти феодална военна каста, запазвала еднородността си, докато славянската аристокрация, лансирана от Крум, била дворцова аристокрация, без наследствена основа, която ханът издигал или свалял според желанието си. Още по-малко се знае за положението в отвъддунавските територии. Там славянското население не било така монолитно. В низините на Влашко и Бесарабия и в планините на Трансилвания живеели племена със смесен произход — славяни, авари и власи, които на места се придържали към латинския език и култура, завещани от Траяновите заселници в Дакия, но били нецивилизовани и неорганизирани. Вероятно ханът управлявал тези племена чрез система от военни предни постове, които контролирали околните области. А там, където било възможно — например в Бесарабия, — границата била защитена с пограничен вал.
Именно към тези северни граници Омуртаг насочил своите дипломатически и военни действия. В един възпоменателен надпис се говори за ханския сановник, жупана Окорсис от рода Цакагар, който се удавил във водите на Днепър, опитвайки се да стигне до българския лагер.130 Откакто преди два века синовете на Кубрат основали български държави от Дунава до Волга и Кама, положението в степите се било изменило. Могъществото на хазарите залязвало, а от изток напирали нови диви племена. Около 820 г. маджарите преминали Дон, заплашвайки да се вклинят завинаги между двата големи български клона. Именно срещу тази заплаха потеглила войската, към която Окорсис не успял да се присъедини, и преминала Днепър. Българите постигнали целта си. Маджарите били задържани отвъд границата за още няколко години.
Но външнополитическата дейност на Омуртаг била насочена главно на запад — там, където границата му тръгвала от крепостта Белград на север по р. Тиса. Отвъд тази граница се намирали размирното Хърватско княжество и неговият потисник — великата сила на Запада, Франкската империя. Господството на Великия хан тежало на племената, които живеели в този край на държавата му, и те решили да се избавят от него.
През 818 г. император Луи Благочестиви се намирал с двора си в Херистал и сред пратениците, които очаквали да бъдат приети, имало и представители на славянските племена тимочани (обитаващи областта на юг от Белград) и абодрити, които живеели на север от Дунава. Тези племена се били разбунтували срещу хана и търсели помощ. Луи се колебаел каква политика да възприеме спрямо Изтока, затова обезсърчените тимочани решили да свържат съдбата си с хърватския княз Людевит, който също имал свои представители в Херистал и който за момента като че ли имал изгледи да постигне независимост както от франките, така и от българите.131 Но успехите на Людевит били краткотрайни; в 823 г. той умрял в изгнание, а владенията му останали в ръцете на франките. Омуртаг бил обезпокоен от нарастването на франкското могъщество. Той изглежда си бил възвърнал властта над тимочаните, но абодритите и преденецен-тите (или браничевци, живеещи на другия бряг на Дунава, срещу земите на абодритите) надигали глава и заговорничели с франките.132 Омуртаг решил, че за да се справи с тях, трябва да си осигури свобода на действие, като се споразумее с императора на Запада. През 824 г., за първи път в историята, в Германия пристигнали български пратеници с писмо от хана, който предлагал на Луи да уточнят границата си.133
С присъщата си предпазливост, Луи ги върнал обратно, заедно със свои пратеници, сред които бил и баварецът Махелм, за да съберат сведения за положението в България. Междувременно той приел ново пратеничество от разбунтуваните славянски племена. В края на същата година отново дошли български пратеници; с тях несъмнено бил и Махелм, който бил проучил положението в България. Но сега Луи бил настроен в полза на бунтовниците и накарал българите да чакат близо шест месеца, преди да ги приеме в Аахен, през май следващата година. Резултатите от аудиенцията били неудовлетворителни; пратениците били върнати с уклончиво писмо до хана. Омуртаг търпеливо направил още един опит. През 826 г. за трети път негови пратеници се явили пред императора, с молба незабавно да стане определянето на границите, или ако това не стане, всеки да спазва собствената си граница — явно ханът бил твърдо решен повече да не допуска непокорните му славянски поданици да заговорничат с франките. И отново Луи не дал определен отговор. Под предлог, че е дочул слух за смъртта на хана, той изпратил свои хора на източната граница да съберат сведения. Но слухът не се потвърдил и Луи върнал българския пратеник, без да му даде отговор.134
Търпението на Омуртаг се изчерпало. През 827 г. той нахлул във владенията на франките в Хърватско. Войската му поела с лодки от Дунав нагоре по р. Драва, сеейки смърт и разруха. Славяните и другите племена, живеещи по бреговете й, били обуздани и принудени да приемат български управители.135 Действията на Омуртаг сварили франките неподготвени. През 828 г. фриулският маркграф Балдерих, който управлявал пограничните области, бил свален от длъжност заради немарливостта, с която допускал нахлуването на българите136, а през същата година младият крал Людовик Немски предприел поход срещу българите.137 Но той не постигнал нищо. През 829 г., както и през предишните две години, българските войски отново опустошили Панония. Ханът категорично наложил властта си и сега вече франкският двор разбрал какво представляват българите. Войната се проточила чак до смъртта на Омуртаг. Мирът бил сключен през 832 г., в полза на българите.138
Границата им била осигурена, а положението и престижа им сред славяните — утвърдени.
До нас са достигнали по-определени сведения единствено за походите по Драва, но българите са действували и по суша. Един друг надпис от онова време е посветен на Омуртаговия таркан Онегавон от рода Кувиар, който на път за българския стан се удавил във водите на Тиса.139
Омуртаг не надживял с много своя таркан. Когато съградил гробницата си, той наредил да напишат: „Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа това, да си спомни за онзи, който го е направил. Името на владетеля е Омуртаг, кана сивиги. Дано бог го удостои да живее сто години.“140 Но бог не му дал толкова дълъг живот. Той умрял през 831 г.141, след 15-годишно управление — краткотрайно
