присъединяването на Сърбия той влязъл в непосредствен досег с Хърватското княжество. То било добре организирана държава, разполагаща с голяма армия. Неговият княз Томислав бил фигура от международен мащаб. Той нямал причини да враждува със Симеон; отношенията му с Константинопол били хладни, при това той поддържал тесни връзки с новия приятел на Симеон, папата. Наистина, в Хърватско имало известен брой сръбски бежанци, но те не били опасни — планините представлявали сигурна граница. Но изглежда Симеон бил изпълнен с ревност; той не търпял някой от съседите му да бъде силен. Амбициите му, поначало твърде развихрени, сега вече граничели с необуздана грандомания. Твърдо решен да смаже съперника си, през есента на 926 г. той заповядал на военачалника си Алогоботур да поведе войските към Хърватско. Алогоботур прекосил планините, но изтощените му от воюване войници не били достоен противник на огромната хърватска армия. Поражението им било пълно, военачалникът и по-голямата част от войската били избити. Успели да избягат едва неколцина, които да разкажат на Симеон за съдбата си.334
Поражението било страшен удар за Симеон. Здравето му се влошавало и с това той започвал да губи и дързостта си. С необичайно за него благоразумие, той поискал да сключи мир. Папският легат Мадалберт, който на връщане от Преслав минавал през Хърватско, предложил своите услуги и добра воля. Било постигнато споразумение за мир, очевидно при запазване на статуквото.335 Но Симеон така и не се възстановил напълно от удара.
По онова време хората вярвали, че всеки човек има неодушевен двойник336 — някой предмет, статуя или колона, — свързан по тайнствен начин с живота му, така че всяко зло, причинено на предмета, сполетявало и живия човек. През май 927 г. един астролог разкрил на император Роман, че Симеоновият двойник е една от колоните във Форума. На 27 май патриотът Роман решил да провери това и заповядал да отстранят капитела на колоната. В същия миг сърцето на стария цар спряло да бие.337
Сякаш светлината угаснала и България била оставена да търси своя път слепешком в мрака. Симеон бил предвидил, че след него може да настъпи хаос и се бил опитал да вземе мерки. Той оставил четирима синове, родени от два брака. Най-големия, Михаил, син от първата му жена, той смятал за неподходящ да го наследи. Може би майка му е била от по-ниско потекло или пък самият Михаил е приличал на чичо си Владимир. Във всеки случай той бил заставен да се оттегли в манастир. За Симеонов наследник бил определен Петър, най-големият син от втория му брак, още дете. Вуйчо му, Георги Сурсувул, трябвало да бъде негов регент и настойник на по-малките му братя Иван и Вениамин. Завещанието на Борис не било оспорено. Петър се възкачил на трона, а Георги Сурсувул поел управлението.338
Положението на регента в никакъв случай не било завидно. Докато бил жив Симеон, личността и престижът му вдъхвали страхопочитание у всичките му врагове зад граница и задушавали всякаква опозиция вътре в страната. Но сега всички знаели, че страшният цар вече не може да им стори нищо — той бил мъртъв, а царството му било труп, оставен на лешоядите. Неговите съседи — хървати, маджари и печенеги — се струпали на границите и заплашвали всеки момент да нахлуят. Носели се слухове, че дори и император Роман се готви за поход. Георги Сурсувул събрал войски и ги изпратил да направят демонстрация на сила в Тракия. Но след 14 години непрекъсната война, през които неведнъж била прекосявала дивия Балкан в двете посоки, и след скорошното си поражение в Хърватско българската армия, макар и да проявила известна свирепост в няколко акции,339 вече не всявала ужас. Император Роман продължил подготовката си. Георги Сурсувул разбрал, че трябва да моли за мир.
Очевидно в България все още съществувала военна групировка. Вероятно останките от старата прабългарска аристокрация са заемали предимно постове във войската и се опасявали за съществуването си в мирно време. Но във всеки случай регентът действувал предпазливо и изпратил първия си пратеник, един монах арменец, при пълна тайна в Константинопол, за да предложи сключване на мир и брачно споразумение. Императорът приел и в Месемврия започнали преговори. Имперските пратеници дошли по море и се срещнали с представителите, вече открито изпратени от Георги. Било обявено примирие и условията на договора били уговорени в общи линии. След това било решено преговорите да продължат в Константинопол, където договорът трябвало да бъде подписан от императора и регента. Представителите на Империята се завърнали по суша, през България, придружени от българина Стефан, родственик на царя. Скоро след тях пристигнал Георги Сурсувул, придружен от Симеон, калутаркан и сампсис, зет на покойния цар, както и от други високопоставени и знатни лица. В Константинопол Георги получил разрешение да види Мария Лакапина, най-голямата внучка на Роман, дъщеря на съимператора Христофор. Напълно задоволен от външността й Георги повикал младия цар. Петър потеглил веднага и, наближавайки столицата, бил посрещнат с почести от патриций Никита, дядо на Мария по майчина линия. Той бил допуснат във Влахерните, където император Роман се срещнал с него и го целунал.
Царското бракосъчетание било извършено на 8 октомври 927 г. в храма „Св. Богородица“ при Пити — новия храм, издигнат на мястото на стария, който три години по-рано бил станал жертва на необузданото варварство на Симеон. Церемонията била извършена от патриарх Стефан. Свидетел от страна на младоженеца бил неговият вуйчо, регентът, а от страна на младоженката — протовестиарий Теофан, пръв министър на Империята. Задено с това Мария била прекръстена на Ирина, като символ на сключения мир. След церемонията невястата се върнала в Константинопол, придружена от Теофан, а царят не бил допуснат в стените на града. Но три дни по-късно те се срещнали отново: Роман вдигнал пищно сватбено тържество в Пити, на което Мария се събрала със съпруга си. След края на пиршеството тя се простила с близките си. Родителите й, заедно с Теофан, я придружили до предградието Евдом, след което я поверили изцяло на грижите на съпруга й. Раздялата била много тъжна. Родителите й страдали, че се разделят с нея, а тя плачела, че ги напуска, за да отиде в чужда страна. Но сълзите й секнали, когато си спомнила, че мъжът й е цар, а тя самата — царица на българите. Със себе си тя взела голямо количество вещи, луксозни предмети и покъщнина, за да не й липсват удобствата на родния дом.
Бракът бил голяма победа за авторитета на България. За първи път от половин хилядолетие насам имперска дъщеря се омъжвала извън Империята. Сега светът видял, че България вече не е варварска държава, с чийто народ е недостойно да се сродява. Консервативните константинополски политици оплаквали този брак като унижение за имперската кръв. Но след като императорът бил дал съгласието си, те вече не можели да кажат нищо.340 Мирният договор, подписан едновременно с брачното споразумение, също повдигнал самочувствието и гордостта на българите. Окончателните му условия, изготвени предимно от протовестиарий Теофан341, били разделени в три групи: териториални, финансови и отнасящи се до българските държавно-църковни титли.
В териториално отношение изглежда почти не е имало промени. Възможно е българите да са получили някои градове в Македония, но Империята си възвърнала Созопол и Агатопол, а очевидно и цялата брегова линия по р. Дицина, на север от Месемврия. Но може би Девелт, разположен на Бургаския залив, е останал във владение на Петър.342
Още по-трудно е да се разбере какви точно са били финансовите условия. Очевидно императорът се е задължил да плаща на българския цар ежегоден данък, под една или друга форма — може би стоте scaramangia, обещани на Симеон. Той явно е бил изплащан до времето на император Никифор Фока, чийто своеволен отказ да го изплаща станал причина за война. Но тази война не била започната от българите; императорът нападнал България, използувайки своите съюзници русите. В друга хроника от онова време, без да се споменава конкретна война, се казва, че след смъртта на жена си Петър смирено изпратил свои представители в Константинопол, за да подновят мирния договор.343 Следователно тези дарове или данъци по всяка вероятност е трябвало да бъдат изплащани само докато е била жива царицата — т.е. те са били нещо като годишен доход, който й се давал, за да води живот, подобаващ на произхода й, а Петър не е имал право да изисква тяхното изплащане и след смъртта й. Във връзка с финансовите условия на договора императорът получил обратно голям брой пленници. Не става ясно дали те са били откупени. Константин Багренородни загатнал, че са били освободени от царя като дар за Роман, в отплата за ръката на внучката му.
Въпросът за титлите бил уреден твърде задоволително за българите. Императорският двор признал Петър за цар, а главата на българската църква — за независим патриарх. Но имало и известни уговорки.
