да очаква от всички свои последователи да се откажат от продължението на рода си. Затова, следвайки практиката на павликяните, той отделил някои от тях, известни като „съвършените“, чието въздържание от полови сношения било пълно, а от телесната храна и удобства — дотолкова, че да не умрат. Те били аристокрацията на богомилите и духовно по-несъвършените им братя се грижели за тях.376 Демократичните инстинкти на богомилите ги правели противници на всякаква власт. Отначало те дори нямали обособено духовенство: Богомил и главните му ученици — Михаил, Тодор, Добри, Стефан, Василий и Петър — нямали официално звание; по-късно обаче богомилите явно са признали сановете дякон, поп и епископ377, а през XIII в. в България съществувал и духовен властелин, известен из целия християнски свят като Черния поп.378 Но онова, което превърнало богомилите в неизбежна заплаха за държавата и наложило преследването им, било убеждението, произтичащо от тяхната неприязън към всичко, принадлежащо на временния свят, че не е угодно Богу слугата да работи за своя господар или поданикът — за своя цар.379
Методите и мащабите на гоненията, предприети от правителството срещу тази опасна ерес, не са ни известни — както и повечето подробности от българската история през онези години. Патриарх Теофилакт бил препоръчал намесата на светските власти за смазването на ереста и съветът му несъмнено е бил последван. Но богомилството било вяра, заради която нейните последователи биха. минали през всякакви мъчения, и то непрекъснато увеличавало силата си. За успеха му много спомогнала политическата и социална атмосфера в страната. То било израз на недоволството на по-бедните слоеве — славяните, които носели демократизма в кръвта си. Народът отдавна бил враждебно настроен към аристокрацията, която в по-голямата си част все още му била чужда — по произход, макар вече не и по език. Народът бил изгубил досега си и със своя стар съюзник, хана, който сега, в ролята си на цар, смело подражавал на самодържавието и разточителството на Новия Рим. Правоверните български свещеници разочаровали народа; те вероятно са били оръдия на двореца, чиито интереси защитавали. Освен това, за разлика от гърците, които отначало заслепили българите със своята култура и ученост, обикновените български свещеници били лениви, покварени и само в малка степен по-образовани от своите паства (богомилите ги наричали „слепи фарисеи“), а по-висшите духовници били откъснати от народа. Контрастът между тях и „съвършените“ богомили бил внушителен; по същия начин обикновените богомили — както бил принуден да признае и Козма — само печелели от сравнението с правоверните миряни. Нямало нищо чудно в това, че най-будните измежду угнетените и обезверени селяни смятали този свят за свърталище на злото, а всичко материално — за творение на Сатанаил, и последвали поп Богомил, който бил един от тях и ги разбирал. А вяра като тази, така добре пригодена към нуждите на своето време, не можела да остане задълго затворена в пределите на България. Тя се разпространила на юг до самия Константинопол и из провинциите на Империята; на запад до Сърбия, Босна и Хърватско и чак до Ломбардия и Алпите, където намерила своя втори дом в земите на Лангедок, между Севените и Пиренеите, докато накрая тази клета земя не била пречистена от кървавата баня на Дьо Монфор и огньовете на св. Доминик.380
Но историята на богомилите във Франция и Италия през следващите векове, както и пагубното им влияние на Балканите, което щяло да продължи чак до отоманското нашествие, е извън обсега на тази книга. По времето на Петър и в годините непосредствено след неговото управление богомилите не били достигнали върха на славата си, но въпреки че действували незабележимо и скромно, дейността им била като червей, разяждащ сърцето на България. Залезът и падането на Първата българска държава до голяма степен се дължали на неуморния труд и нарастващата сила на поп Богомиловите последователи.
Във всичко останало животът на България при царуването на Петър изглежда преминал без особени събития. Вероятно с възстановяването на мира търговията се възродила и процъфтяла, а несъмнено са били разработвани и мините. Из пялата страна се строели църкви, дворци и манастири, въпреки че нито една запазена до днес сграда не може да се отнесе със сигурност към онези години. За изкуствата не знаем никакви подробности — нищо не е стигнало до наши дни. Литературата била на мода — презвитер Козма горчиво се оплаква, че всички пишели книги и никой не ги четял. Повечето от тези книги били преводи на гръцки релиогиозни и белетристични творби, но съчинението на самия Козма показва напредъка на славянската литература през втората половина на века. То не само било първото значително оригинално произведение, написано на български език, но и се отличавало с далеч по-голяма зрялост на формата и гъвкавост на езика в сравнение с творбите, създадени по Симеоново време — от Храбър или пък Йоан Екзарх.381 А богомилите поставили началото на народната литература, като разказвали легенди, които рано или късно били записвани. Те също в повечето случаи били преводи или преработки на гръцки съчинения; в някои дори се откриват следи от индийската митология. Но имало и оригинални творби. Независимо от тази дейност обаче общото равнище на културата и бита било ниско. Дори и в двореца то вероятно не отивало много по-далеч от мебелировката и украшенията, които царицата-гъркиня донасяла от пътуванията си до дома. Когато след смъртта й нейните дъщери посетили Константинопол, те пътували не в носилки като всяка знатна дама в Империята, а в коли, чиито колела били обковани с остри шипове. Българският пратеник в Константинопол през 968 г. бил още по-нецивилизован: той си бръснел главата като унгарец, пристягал гащите си с меден колан и изобщо не се миел. Кремонският епископ Лиудпранд, пратеник на Отон I, не бил на себе си от гняв, че подобно създание трябва да има предимство пред него — при това самите северни италианци през X в. не били особени привърженици на хигиената.382 Но вероятно този пратеник е бил представител на военната групировка — болярин, който презирал упадъчните увлечения в царския двор към телесната чистота.
Така в продължение на четири десетилетия България живяла в тягостна пародия на мир. Най-сетне през 965 г. царица Мария-Ирина, достойна за името си предводителка на миролюбивата групировка, починала. С годините характерът на Петър съвсем не предобивал твърдост. Лишен от умиротворяващото въздействие на жена си, той почти веднага попаднал под влиянието на войнствено настроените боляри, които го съветвали да покаже пред Константинопол смелост и нападателност. А там нещата се били променили. Симеоновият противник, император Роман Лакапин, отдавна бил свален и умрял като покаял се монах. Константин Багренородни, който възстановил законното си положние, също бил вече мъртъв. Дори и синът му — вторият Роман, внук на стария Лакапин — бил умрял. Сега короната на Империята официално принадлежала на две малки момчета, синовете на Роман II — по-малкото и слабоволево дете, наречено Константин, и по-голямото, на име Василий, което по-късно щяло да получи прозвище, ужасно за слуха на всеки българин. Тяхната майка, прекрасната императрица Теофанб, помнейки съдбата на Зоя Карбопсина, си била осигурила властта чрез втори брак: неин съпруг станал главнокомандуващият имперските войски Никифор Фока, внук на първия Никифор Фока и племенник на жертвата от Ахелой. Благодарение на бойната си слава и на тази женитба, сега Никифор седял здраво на имперския престол заедно с доведените си синове — като съимператор и регент на Империята.
Щяло да е по-разумно да не се предизвиква воина-император, който бил извоювал Крит от неверниците и жънел победа след победа на изток. Но българите се надявали, че Никифор ще бъде прекалено погълнат от действията си срещу сарацините и лесно ще отстъпи пред исканията на България, ако тя прояви достатъчно войнствен дух. И така, когато Никифор се завърнал в Константинопол, за да прекара зимата на 965—966 г., след като току-що бил превзел Тарс, при него се явили пратеници на царя, за да получат „обичайния данък“.383
Ставало дума за стария данък, който според договора от 927 г. Империята се задължавала да плаща, докато е жива българската царица. Настояването на Петър да го получи и след смъртта й било неоправдана и агресивна проява, а да бъде наречено „данък“ нещо, което на практика представлявало зестра, изплащана на части, било непростимо оскърбление. Аудиенцията била кратка и мъчителна. Никифор бил разярен. Той риторично запитал баща си, кесаря Варда, какво означава това искане на данък от ромейски император. След това залял пратениците с порой от обиди, наричайки народа им беден и мръсен, а царя им — облечен в кожи княз.384 Отказът му бил категоричен; обсипани с оскърбления и от по-нископоставените придворни, злощастните пратеници били прогонени далеч от очите на Негово императорско величество.
Това бил почти безпрецедентен случай в историята на имперския етикет; той можел да се сравни единствено с начина, по който Александър приел Симеоновите пратеници през 913 г. Но Петър не бил
