Симеон, нито пък Никифор — Александър. Яростта му била истинска, а не плод на пиянско перчене и не останала само на думи. Той веднага потеглил с голяма войска към границата и дори превзел няколко от българските крепости, които още охранявали пограничния вал Еркесия. Но Никифор нямал желание да навлиза в България, тази опасна страна, където толкова много имперски първенци и войници били намерили смъртта си. Освен това го чакали още войни на изток. Той решил да се справи с България по по-лесен начин, подсказан му от традициите на византийската дипломация. Русите били силен, енергичен народ и се намирали близо до България; те можели да свършат работата вместо него. Но за момента от това нямало нужда. Петър изпаднал в ужас от резултатите на войнствената си проява. Той побързал да помоли за мир, като оттеглил, както може да се предположи, искането си за „данък“ и предал двамата си сина, Борис и Роман, като заложници на императора. Последното не било толкова унизително, колкото изглеждало — подобно на Симеон, двамата младежи просто отивали да се изучат в Константинопол — единственото място, където можели да получат образование, достойно за цивилизовани царски синове. А това, че там щели да бъдат във властта на императора, било от второстепенно значение.
Този случай накарал Никифор да се замисли. Близо 40 години Империята пренебрегвала България. Но България не била изгубила войнствения си дух. Възпирало я само изтощението, но ако й се предоставело достатъчно време да се съвземе, ерата на Симеон можела да се възроди. Никифор продължил преговорите си с русите.385
При русите бил изпратен патрицият Калокир, син на главния управител на Херсон — имперската колония на Кримския полуостров, която била отправна точка за повечето военни действия в степите. Калокир, прекарал по-голямата част от своя живот в родната си област, бил отлично подготвен да преговаря със съседните варварски племена, тъй като добре познавал езика и порядките им. Нещо повече, той носел със себе си сума, внушителна дори и за онези времена, когато били подкупвани на едро цели народи — 1500 литри злато. Владетелят на русите, езическият варяжки княз Светослав, лесно се поддал на подкупите и ласкателствата на имперския пратеник. Той бил младеж, съвсем наскоро освободен от попечителството на своята строга майка-християнка, Великата княгиня Олга. Светослав вече бил водил успешни войни срещу съседите си от степите, бил амбициозен и горял от желание да се прояви още по-добре. През лятото на 967 г. русите били готови да нахлуят в България.
През юни 967 г. император Никифор се отправил към границата, за да направи преглед на укрепленията — разумна мярка, предвид на войната, която скоро щяла да се развихри отвъд тях. Същевременно той искал да успокои съвестта си за това, че е насъскал народ от варвари и езичници слещу една християнска държава, с която бил в мирни отношения. Затова от границата той писал на царя, обвинявайки го, че така често е позволявал на маджарите да минават Дунава и да проникват в Империята. Петър нямал какво да отговори. Той на драго сърце би предотвратил набезите на маджарите в собствената си страна, ако бил достатъчно силен. Но когато те вече нахлуели, той, естествено, ги насърчавал да се прехвърлят колкото е възможно по-бързо в земите на някой друг владетел. Отговорът му неизбежно бил незадоволителен и така Никифор можел да се смята за оневинен. Уверен, че русите ще свършат добре работата си, той отново насочил вниманието си на изток.
През август Светослав, заедно с Калокир, минал Дунава начело на 16-хилядна армия. Българите били предупредени и изпратили двойно по-голяма войска, която да попречи на слизането им на южния бряг, но претърпели тежко поражение и потърсили убежище в Дръстърската крепост. Светослав завладял северната част на страната, превзел 24 града и се установил на зимен стан в същия този Онглос, където се бил заселил прабългаринът Аспарух, като избрал за свое седалище Преслав на Дунава или Малкия Преслав — крепостта, която контролирала делтата на реката. Там императорът му изпратил допълнителни средства.386 А на следващата пролет той отново нахлул на юг, като опустошил страната още по-безжалостно.
Българите били отчаяни. Здравето на цар Петър било поразено от бедствията: той получил апоплектичен удар, от който така и не се възстановил напълно. Но правителството му запазило достатъчно самообладание, за да прибегне до единствената възможна мярка — то потърсило помощта на печенегите. А те само чакали случай да се намесят. Русите им съперничели по сила, а печенежката слава вече залязвала в сравнение с тази на по-добре организираните орди на варягите. Нещо повече, на път към Дунава Светослав всъщност бил нарушил територията им, тъй като те още бродели из Влашката низина и степите край бреговете на Черно море. През лятото на 968 г. печенегите се събрали и с пълна сила настъпили към Киев. Великата княгиня Олга отбранявала самоотвержено града, но не разполагала с достатъчно хора, а освен това настъпил и глад. Най-сетне вестта дошла до Светослав и за свое съжаление той трябвало да се върне. Той пристигнал навреме, за да спаси столицата си, но нородът му го упреквал, че търси приключения в чужди страни, а пренебрегва своята. Но макар че така България си спечелила известен отдих, Светослав бил твърдо решен да се върне.
Болният цар взел и втора предпазна мярка. През същото това лято той потиснал гордостта си и смирено изпратил свой пратеник в Константинопол — неумития велможа, чието предимство така раздразнило кремонския епископ Лиудпранд. Никифор го посрещнал уклончиво, той още не бил решил каква политика да възприеме. Но с напредването на годината от Русия започнали да идват тревожни вести. Патрицият Калокир се бил справил твърде дорбе със задачата да спечели доверието на Светослав и сега възнамерявал да го използва срещу своя император. Той непрекъснато подстрекавал русите да нахлуят отново в България, като може би се надявал с помощта на оръжието им да се домогне до самия императорски престол или пък, което е по-вероятно, дотолкова да отвлече вниманието на императора, че да успее да се върне в родния си Херсон и да се установи там като независим владетел. Светослав охотно приел плановете му. Югът го изкушавал; той искал завинаги да остане в Преслав на Дунава, защото там, както заявил той, била средата на земите му. Там се стичали всички богатства — сребро, платове, плодове и различни вина от Гърция, сребро и коне от Бохемия и Унгария, кожи, восък, мед и роби от Русия.387 Това било наистина отлично място за столица — близо до устието на голямата река, вход към богатите балкански земи. Единственото, което майка му Олга можела да направи, за да го спре, било да го задържа при себе си в Киев до смъртта си, тъй като вече била тежко болна.388
От шпионите си Никифор узнал, че положението наистина е сериозно; самият той смятал, че войната в Русия е неизбежна. Той побързал да укрепи владенията си на Кримския полуостров389 и същевременно изпратил патриция Никифор Еротик и евхаит-ския епископ Филотей при българския цар, за да му предложат съюз. Българите ги посрещнали с радост, тъй като спешно се нуждаели от помощта на Империята. Било постигнато споразумение за съвместна отбрана на полуострова. По предложение на Никифор съюзът трябвало да бъде скрепен, като две малки български княгини бъдат омъжени за младите багренородни императори. Това условие било прието с ентусиазъм и двете княгини потеглили към Константинопол в коли с обковани колела, за да бъдат обучени в съответствие с бъдещите си отговорни задължения. Но браковете никога не били сключени, а за самите девойки се споменава само още веднъж. Рано през декемврийската нощ, в която императрица Теофано наредила да убият съпруга й Никифор, тя дошла при него, за да обсъдят възпитанието на младите чужденки, а след това излязла, за да се разпореди за настаняването им.390 За тях не се знае нищо повече. Те скоро изгубили политическото си значение и вероятно са били омъжени за някои благородни и порядъчни жители на Константинопол.391
Насред тези приготовления, на 30 януари 969 г.392, цар Петър умрял. Той царувал близо 42 години — като добър човек, но лош цар. Задачата му била почти неизпълнима — той наследил едно изтощено царство, а сам не бил достатъчно силен, за да го обедини. Поддържайки мира, той предизвикал недоволството на своите болари, но опитът му да прояви войнствен дух към края на царуването си завършил още по-злощастно. А през цялото време той бил изправен пред пасивната, но нарастваща враждебност на селяните-еретици. Животът му не бил от щастливите; още в младостта си той бил разочарован човек, който с горчивина мълвял на Иван Рилски, че колкото и да ламти човек за богатство и слава, те не ще му донесат покой.393 А Петър дори не познал и славата. Само смъртта била милостива към него, като му спестила злочестините, които очаквали страната му.
След смъртта на Петър императорът върнал синовете му в Преслав и по-големият, Борис, заел престола. Той вероятно бил около 24-годишен. По характер и способности бил посредствен като баща си;
