единственото забележително нещо у него била гъстата му червена брада.394 Покачването му на престола не довело до промяна в политиката. Всъщност при тези обстоятелства не можело да се направи нищо, освен да се мобилизира, доколкото е възможно, отбраната на страната и да се чака неизбежното нашествие на русите.
Бурята се разразила рано през есента на същата година (969). Великата княгиня Олга била починала през лятото и вече нищо не задържало Светослав в Киев. Той веднага потеглил с войска, съставена от руси, печенеги и маджари — негови поданици или наемници — към Преслав на Дунава, а оттам се насочил към сърцето на България. Каквато и защита да бил организирал Борис, тя рухнала напълно под напора на руските орди. Те помели северните области и стигнали до самия Велики Преслав. След ожесточена битка столицата паднала в техни ръце и там те пленили царя, заедно с неговия брат Роман и цялото му семейство.395 От Преслав те се придвижили към Филипопол, най- големия град в южната част на царството. Филипопол изглежда направил смел, но безпомощен опит за съпротива. За отмъщение Светослав набил на кол 20 хиляди от жителите му.396 Преди да дойде зимата русите били завладели и държали здраво в ръцете си цяла Източна България, чак до тракийската граница с Империята. Там те останали да презимуват. Калокир все още бил с тях и непрекъснато ги подстрекавал. Сега амбициите му не знаели граници: русите трябвало да го изведат триумфално до Константинопол, а оттам, като император, той щял да им даде за награда своята провинция България.397
В Константинопол настъпила голяма паника, която не стихнала и при разигралата се в двореца трагедия. На 10 декември 969 г. император Никофор бил убит по нареждане на жена му Теофано и на любовника й, неговия пръв пълководец Йоан Цимисхи. За отплата императрицата била изоставена и пратена в изгнание, а двойният предател Йоан станал император.398 Йоан бил отличен воин и способен държавник, по-млад и по-безскрупулен от своя предшественик. Империята нямала причини да съжалява за издигането му. Но за България то било злополучно.
Отначало Йоан се опитал да преговаря със Светослав. Той изпратил при него пратеници с предложение да му изплати сумите, обещани от Никифор — навярно Империята е престанала да му изпраща средства, когато Никифор се съюзил с българите; в замяна той поискал от него да напусне земите, които според думите му били законно притежание на Империята. Тези думи сигурно са прозвучали доста странно за българските племена в двора на Великия княз. Но в отговор Светослав поискал императорът да се пресели в Азия; той заявил, че би приел да сключи единствено мир, ако получи всички европейски владения на Империята и ако не му бъдат отстъпени доброволно, щял да дойде сам да си ги вземе. Въпреки този дързък отговор Йоан изпратил второ послание, по-сурово, но все още миролюбиво — вероятно за да спечели време. Светослав отново върнал императорските пратеници с оскърбителен отговор. Така двете страни започнали война.399
Тази война била злощастна за България. Българите, изтощени и разединени, най-после били постигнати от съдбата, която константинополските дипломати отдавна им желаели — те паднали под властта на варварите от степите. И сега били принудени да гледат как тези варвари и имперските войски се бият за земята им, знаейки, че който и да победи, те няма да получат обратно независимостта си. Българите представлявали тъжна гледка — царят бил пленник в двореца си, войските му били отнети, за да попълнят редовете на русите, търговците и земевладелците гледали безпомощно опустошителните резултати от войната, а селяните еретици тънели в мрачно безразличие. Само на запад, докъдето русите не стигнали, все още се водел по-активен живот и било живо националното чувство; това щяло да даде плод по-късно.
През лятото на 970 г. русите навлезли в Тракия. Срещу тях императорът изпратил своя шурей Варда Склир. След няколко незначителни схвадки последвала голямата битка при Аркадио-пол — днешния Люлебургаз. Това било оспорвано сражение, изпълнено с героични ръкопашни боеве, но накрая русите били победени и се оттеглили в България, в силно намален състав. Но императорските войски не се възползували от победата си. Вероятно вече наближавала зимата, а Йоан Цимисхи искал да се подготви добре, преди да рискува да изпрати войска през Балкана.400
Но отсрочката се оказала по-продължителна, отколкото предполагал императорът. През цялата есен на 970 г. и през зимата той набирал войски и подготвял флотата си, но в ранната пролет на 971 г. в Константинопол дошла вест за голям бунт в Амасия, начело с Варда Фока, племенник на покойния император. Йоан бил принуден да изпрати войските си в Азия вместо на север. Така годината била изгубена и над България продължил да тегне хомотът на русите. С напредването на годината те си възвърнали част от своята самоувереност и през есента извършили няколко набега край Адрианопол. Те били улеснени от некадърността на местния имперски управител Йоан Куркуа, братовчед на императора — човек прекомерно пристрастен към яденето и пиенето.
До началото на новата 972 г. бунтът на Варда Фока бил потушен, а корабите и войските били почти готови за похода в България. С настъпването на пролетта императорът потеглил от Константинопол, благословен с най-светите реликви в града, начело на огромна, добре обучена и отлично въоръжена войска . Същевременно флотата му, оборудвана с гръцки огън, отплавала към Дунава, за да отреже пътя за отстъпление на русите. В Редесто императорът бил посрещнат от двама руски шпиони, привидно дошли като пратеници. Но той ги оставил да си отидат. Оттам Йоан продължил през Адрианопол и в първите дни на Великите пости прекосил границата, след като предпазливо минал през прохода Верегава и другите клисури на Стара планина и се насочил към Преслав. По една щастлива за него случайност русите били оставили тези проходи неохранявани. Може би, както предположил самият Йоан, те не очаквали императорът да тръгне на поход през Страстната седмица или, което е по-вероятно, българското население се бунтувало и русите нямали достатъчно войски. Но така или иначе, те пропуснали единствената си възможност да спрат Йоановото настъпление.
На 3 април, сряда, императорът се появил пред Велики Преслав. Отбраната на града била поверена на Светославовия военачалник Свенкел — варят с огромен ръст и безпределна храброст401, и на предателя Калокир. Самият Светослав бил при Дръстър на Дунава, откъдето навярно се опитвал да поддържа открито връзка с Русия въпреки имперската флота. Русите веднага влезли в бой, но след страховита и дълго оспорвана битка претърпели тежко поражение и се оттеглили зад стените на града. На следващата сутрин, на Велики четвъртък, императорът получил подкрепления, включително и най-новите му огнеметни машини. Тогава той заповядал атаката да започне.
През нощта Калокир, който бил забелязал сред нападателите отличителните знаци на императора и знаел какво го очаква, ако бъде заловен и разпознат, тихо се измъкнал от града и избягал в Светославовия стан в Дръстър. Свенкел самоотвержено бранел стените на града. Но след като изгубили значителни сили в битката от предния ден, русите не били достатъчно на брой, за да отбраняват успешно огромната външна крепост срещу превъзхождащите ги нападатели, а освен това били безпомощен пред гръцкия огън. След четиричасова отчаяна съпротива някои от тях успели се оттеглят във вътрешната крепост, която всъщност представлявала царския дворец.
Императорските войски нахлули във външната крепост и избили всички руси, които се изпречили на пътя им. Загинали и много от българските жители, обявени за помагачи на варварите езичници. Насред клането те се натъкнали на цар Борис, жена му и двете му деца, които повече от две години били пленници на русите. Злочестото семейство било доведено при императора. Йоан решил да ги приеме благосклонно, като нарекъл Борис княз402 на българите, и го уверил, че е дошъл да отмъсти за злините, причинени на България от русите. Но макар че освободил българските пленници, делата му осезателно се разминали с тези думи.
Междувременно неговите войници обсадили двореца — огромна, добре укрепена група от сгради, образуващи, както при Големия дворец в Константинопол, град в самия град. Русите се съпротивлявали с известен успех, докато накрая императорът прибягнал към помощта на огъня. Сградите на двореца били обхванати от пламъци; част от русите загинали в тях, други били принудени да излязат на открито, където намерили смъртта си. Свенкел, с малка група войници, успял да си пробие път през императорската армия и избягал в Дръстър. Така до вечерта целият Преслав бил в ръцете на императора.
Утрото на Разпети петък настъпило сред купища димящи развалини и улици, задръстени от трупове. Това бил краят на Велики Преслав — градът, който само допреди няколко години бил най-големият и най- богатият от всички градове в Източна Европа, с изключение единствено на Константинопол. Император Йоан прекарал там Великден, като възстановил реда и дал почивка на войската си, а междувременно изпратил на
