солницата на мястото, отново целият легна върху масата. Най-сетне я завинти, но когато сядаше, не улучи седалката. Накрая се настани на стола, разгъна въображаема салфетка и огледа боязливо присъствуващите с виновни очи.
Нилсен въздъхна дълбоко и попита:
— Сигурен ли си, че добре посоли яденето си?
Трудният въпрос обърка Бертели. Той сведе очи към чинията си и най-внимателно огледа съдържанието й.
— Струва ми се, добре. Благодаря.
Нилсен престана да дъвче, вдигна очи и като срещна погледа на Кинрад, запита:
— Какво има в него, което няма у другите?
Захилвайки се до уши, Кинрад отвърна:
— И аз самият бих искал да знам. Отдавна се опитвам да разбера, но все безуспешно.
На лицето на Нилсен светна нещо като усмивка и той призна:
— И аз също.
Бертели ядеше мълчаливо и съсредоточено. Дъвчеше както винаги, вдигнал високо лакти, а ръката му неуверено търсеше устата, която просто не можеше да се улучи с лъжицата.
Марсден посочи с края на молива една точка на екрана и каза:
— Ето тази, според мен, е розова. Но може и да ми се струва.
Кинрад се наведе и впери очи в екрана.
— Прекалено малка е. За сега нищо не може да се каже. Почти колкото главичка на карфица.
— Значи, напразно съм се надявал.
— Може и да не е напразно. Може очите ви да са по-чувствителни към цветовете.
— Да попитаме нашия Сократ — предложи Марсден.
Бертели заразглежда едва забележимата точка, като ту се приближаваше до екрана, ту се отдалечаваше, отначало от едната, после от другата страна. Накрая я погледна с присвити очи.
— Навярно е нещо друго — съобщи той, зарадван от направеното откритие, — защото нашето Слънце е оранжевочервено.
— Цветът изглежда розов поради флуоресцентния слой на екрана — с раздразнение обясни Марсден.
— Не знам — съкрушено призна Бертели.
— Ама че помощник имам!
— В случая може само да гадаем, твърде далеч е — каза Кинрад. — Само желание не е достатъчно, ще трябва да изчакаме, докато се приближи малко повече.
— До гуша ми дойде това чакане — с ненавист каза Марсден, гледайки към екрана.
— Но нали се връщаме у дома? — напомни Бертели.
— Знам. И това ще ме довърши.
— Не искате да се върнете? — с недоумение запита Бертели.
— Много искам. — Марсден с досада пъхна молива в джоба си. — Мислех, че на обратния път ще е по- леко, просто защото се връщаме. Грешил съм. Жадувам за зелена трева, синьо небе и простор. Не мога повече да чакам.
— А аз мога — гордо каза Бертели. — Защото трябва. Ако не можех, щях да полудея.
— Нима? — Марсден огледа иронично Бертели и намръщеното му лице взе да се прояснява. На края се чу лек смях. — А колко време ви е нужно за това?
Продължавайки да се смее, той излезе от командната кабина и се от прави към столовата. Когато завиваше по коридора, зачу се силният му смях.
— Какво смешно има? — удивен запита Бертели.
Кинрад откъсна поглед от екрана и внимателно го изгледа.
— Как става така, че всеки път, когато някой започне…
— Да, капитане?
— Не, нищо.
Корабът летеше напред, тресейки се: всичките му части и детайли стенеха.
Появи се Вейл — дежурството му бе свършило, отиваше в столовата. Беше нисък, широкоплещест, с дълги, силни ръце.
— Има ли нещо?
— Не сме уверени — Кинрад посочи точката, сияеща сред множеството подобни точки. — Марсден мисли, че е нашето Слънце. Може да е прав, а може и да не е.
— Не знаете? — запита Вейл, като гледаше втренчено Кинрад, без да се обръща към екрана.
— Ще узнаем, когато му дойде времето. Още е рано.
— Нова песен запяхте, а?
— Какво искате да кажете? — рязко запита Кинрад.
— Преди три дена ни казахте, че Слънцето може да се покаже всеки момент на екрана. Това ни повдигна духа — а ние имахме нужда. Не съм свикнал да хленча, но трябва да призная: и аз се нуждая от нещо подобно — той измери Кинрад със злобен поглед. — Колкото е по-обещаваща надеждата, толкова по- силно е разочарованието.
— А аз, например, не се разочаровам — рече Кинрад. — Три дена повече или по-малко е незначителна грешка, като се има пред вид, че връщането трае две години.
— Да, ако курсът е правилен. А аз не съм уверен.
— Тоест мислите, че не съм в състояние да дам правилните координати?
— Мисля само, че дори и най-способните могат да сгрешат — упорстваше Вейл. — Нима първите два кораба не се отправиха към прадедите?
— Не поради навигационни грешки — с дълбокомислен вид подхвърли Бертели.
Вейл го изгледа презрително.
— Та вие разбирате ли нещо от космическа навигация?
— Нищо — призна си Бертели с гримаса на човек, на когото са извадили зъб и кимна към Кинрад: — Но той разбра.
— Обратният маршрут беше изчислен от покойния капитан Съндерсън — каза Кинрад с пламнало лице. — Проверявах изчисленията десетки пъти и Марслен също. Ако ви се вижда малко, проверете ги сам.
— Аз не съм навигатор — сърдито рече Вейл.
— Тогава си затворете устата и нека другите…
— Но аз не съм я отварял! — неочаквано се възмути Бертели.
— Какво не сте отваряли? — погледна го с недоумение Кинрад.
— Устата — обидено рече Бертели. — Не знам защо все с мен се заяждате. Всички се заяждат с мен.
— Грешите — каза Вейл. — Той…
— Ето, виждате ли, пак аз греша. Аз винаги греша. Никога, според вас, не съм прав.
Бертели въздъхна силно и, размърдвайки мудно огромните си крака, се потътри с мъченически вид към коридора.
Вейл го проследи с изумен поглед и каза:
— Изглежда страда от мания за преследване. И то човек, който се има за психолог.
Вейл се наведе към екрана и съсредоточено го заразглежда.
— Коя според Марсден е Слънцето?
— Ето тази — посочи Кинрад.
Вейл впери алчен поглед в светещата точица.
— Да се надяваме, че е прав — каза той и излезе.
На другия ден у Арам се прояви същият синдром, който погуби Вейгарт. Седеше си най-спокойно до Нилсен и побутваше яденето с вид на човек, който няма апетит. Изведнъж, без да каже нищо, и без да