промени израза на лицето си, скочи и хукна навън. Нилсен се опита да го задържи, но не успя. Арам изскочи като куршум в коридора и затича към люка. Нилсен хукна подире му, а след него и Кинрад. Бертели замря на мястото си с вилица в ръка, вперил безизразен поглед в отсрещната стена, наострил големите си уши, за да чува какво става в коридора.
Хванаха Арам в момента, когато с трескава бързина се опитваше да превърти винта на люка в обратната посока. Дори и да го въртеше правилно, едва ли щеше да успее да отвори люка. Слабото му лице бе пребледняло, задъхваше се от напрежение. Нилсен го обърна към себе си и го удари с юмрук в челюстта. Ударът бе по-силен, отколкото изглеждаше отстрани. Мъничкият и крехък Арам се олюля и, загубвайки съзнание, се свлече на пода. Нилсен потърка кокалчетата на пръстите си и, промърморвайки нещо под носа си, провери добре ли е завинтен винтът. После отнесоха Арам на леглото му. Нилсен остана да го пази, а Кинрад отиде за спринцовка. Арам трябваше да прекара следващите дванадесет часа в сън. Това бе единственото средство в такива случаи — изкуствено предизвиканият сън даваше възможност на възбудения мозък да почине и на опънатите нерви да се успокоят.
Когато се върнаха в столовата, Нилсен каза на Кинрад:
— Добре, че не бе взел пистолета.
Кинрад кимна мълчаливо. Знаеше какво има пред вид Нилсен. Когато Вейгард се опита да избяга от кораба с кислороден балон, отбраняваше се от тях с пистолет в ръка и не им позволи да се доближат. Не можеха да се хвърлят върху него, без да рискуват живота си, а не биваше и да проявяват жалост. Наложи се да го застрелят, преди да бе станало късно. Вейгарт загина на двадесетия месец от старта им.
Не можеха да допуснат още някой да загине от екипажа. Петима все пак можеха да управляват кораба, да контролират движението му и да проведат кацането. Останеха ли четирима, щяха да бъдат обречени да се носят вечно сред звездите в огромния метален ковчег.
С този проблем бе свързан и един друг, който Кинрад все не знаеше как да реши правилно. Трябваше ли да държат изходния люк заключен и ключът да е единствено у капитана? И нямаше ли това да им струва скъпо в случай на внезапна повреда? В кое има повече риск — в безумния опит от страна на някой от екипажа да избяга или да попречиш да се спасят всички?
По дяволите — нали сега летят към къщи, а когато пристигнат, ще предаде бордовия дневник с всичко описано най-подробно и нека там по-умните глави решат проблема. Това е тяхно задължение, а неговото е да обезпечи благополучното завръщане.
Кинрад спря погледа си на Нилсен. По мрачното изражение на лицето му разбра, че и той мисли за Вейгарт. Нилсен бе умен, с високо развит интелект, чувствителен — толкова повече шансове имаше да се побърка. И Кинрад почувствува, че ако Нилсен се втурне към люка, няма да забрави да вземе пистолета.
Дългото заточение в огромния метален цилиндър, в който нито за миг не спираше грохотът, можеха да издържат по-тъпите, по-дебелокожите такива, за които казват, че имат кравешки мозъци. Глупаците са по- търпеливи и издръжливи, ала ползата от тях е малка; умните са нужни, за да управляват кораба, но пък при тях шансовете да се побъркат, макар и временно, са по-големи. Какъв е изводът? Отговорът е: идеалният екипаж трябва да се състои от безнадеждни тъпаци с висок интелект — качества взаимно изключващи си. Изведнъж му мина през ума дали не се крие тук ключът за разгадаването на случая Бертели? Хората, които подбираха екипажа за кораба, бяха хитри и прозорливи. Не можа да повярва, че те са избрали такъв човек като Бертели, просто защото им е било все едно какво ще излезе. Изборът им е бил целенасочен и най- старателно обмислен — в това Кинрад не се съмняваше. Може би загубата на двата кораба ги бе убедила, че при съставянето на екипажа не бива да бъдат толкова строги. А може да са включили Бертели, за да видят как ще се държи един глупак при полета?
Ако предположението му е вярно, те все пак бяха постигнали нещо — но не особено много. Навярно Бертели последен ще изпадне в паника и ще хукне към люка. Но от гледна точка на технически познания нищо не можеше да се каже в негова полза. Той почти нищо не знаеше от това, което трябваше да знае един член на космически екипаж, а и това, което знаеше, го бе научил от другите. Виртуозно проваляше всяка работа, която му възлагаха. Нещо повече: огромните несръчни лапи на Бертели представляваха истинска опасност, ако хванеха лостовете за управляване на кораба.
Вярно е, че го обичаха. В известен смисъл дори се ползваше с популярност. Свиреше на няколко инструмента, пееше, беше добър мимик, танцуваше като разглобен степ. Когато попремина раздразнението, което отначало предизвика у тях, той почна да им се струва забавен и достоен за съжаление; неловко им бе да чувствуват превъзходството си над него, защото трудно можеше да се намери човек, който да не го превъзхожда във всичко.
„Когато корабът се върне на Земята, ръководителите ще разберат, че е по-добре все пак в екипажа да няма глупаци без техническо образование — не съвсем уверено реши Кинрад. — Умните глави са искали да направят един експеримент, и от него нищо не излезе. Нищо не излезе…“ Колкото повече повтаряше фразата, толкова повече се стопяваше увереността му.
В столовата влезе Вейл.
— Мислех, че отдавна сте свършили.
— Свършихме — Нилсен стана, събра трохите и посочи на Вейл освободеното място. — Аз отивам при двигателите.
Вейл взе чиния, пакет с храна и седна; изгледа Кинрад и Нилсен и запита:
— Какво се е случило?
— Арам излезе от строя, в леглото е — отвърна Кинрад.
Лицето на Вейл остана безизразно. Той забоде рязко вилицата в чинията и каза:
— Слънцето би го изкарало от това състояние. На всички ни е нужно до видим час по-скоро Слънцето.
— На света има милиони слънца — рече Бертели.
Вейл опря лакти на масата и каза многозначително:
— Там е работата, я!
Погледът на Бертели изрази крайно объркване. Той почна нервно да мести чинията си и без да иска, изтърва вилицата. Продължавайки да гледа към Нилсен, напипа вилицата, взе я откъм зъбците, навря дръжката в чинията и я поднесе към устата си.
— А не е ли по-добре с другия край? — запита Вейл, като го наблюдаваше с интерес. — Той е по- остър.
Бертели загледа внимателно вилицата си, лицето му постепенно почна да придобива разсеяно-удивен израз. Разпери ръце по детски безпомощно и, като надари събеседниците си с обикновената си извиняваща се усмивка, с ловко движение на пръстите обърна вилицата и я хвана правилно.
Вейл не забеляза това движение, но Кинрад видя и за миг го обзе странно необяснимо чувство, че Бертели допусна малка, съвсем малка грешка, на която можеха и да не обърнат внимание.
Кинрад бе в кабинета си, когато се чу по вътрешната уредба гласът на Марсден.
— Арам се посъвзе. Бузата му се е подула, но той самият е по-добре.
— Ще трябва да го държим под око. Кажи на Бертели да се навърта край него, така поне ще има някаква работа.
— Добре — Марслен помълча, после добави по-тихо: — Напоследък Вейл нещо се е вкиснал. Не сте ли забелязали?
— Според мен, нищо му няма. Понякога е нервен, но не повече от нас.
— Може би сте прав.
Гласът на Марсден прозвуча така, сякаш искаше да добави още нещо: но нищо повече не каза.
Кинрад довърши за този ден бележките в дневника, погледна се в огледалото и реши, че може да поотложи още бръсненето — малък разкош, който можеше да си позволи. Не обичаше тази процедура, а не му достигаше смелост да си пусне брада. Разни хора — разни разбирания. Облегна се във въртящото се кресло и се замисли — най-напред за планетата, която беше за тях всичко, после за хората, които изпратиха кораба в космоса, а след това за хората, които летяха в него. Шестимата, които първи достигнаха другата звезда, бяха преминали многостранна подготовка. Трима от тях (професионални космонавти) изучиха набързо, но обстойно по една област от науката, а другите трима (учени) се запознаха с атомната техника и
