бъркотия. И досега в ушите ми звучи свистенето на изтичащия през назъбената дупка въздух.
Доста въздух изгубихме, преди вратите да затворят автоматично авариралия сектор. Налягането падна до шест десети, когато заработиха компресорите и то започна бавно да се вдига. А на марсианците въобще не им се отрази — и шестте десети за тях са като да дишат сгъстен въздух.
В запечатания сектор остана един механик. Колегата му се спаси — едва изскочи през затварящата се вече врата. Но другият, както се казва, беше изтеглил вълчи билет и скоро щяхме да го изхвърлим през шлюза, както много наши другари, които така завършваха службата си на кораба.
Момъкът, който успя да се изплъзне, се опираше на стената и целият беше побелял от страх, когато се появи Ел Стоу. Челюстта му се мърдаше насам-натам, а очите блестяха като лампи, но гласът му си оставаше все така спокоен.
— Излез оттук и затвори херметично вратата! — нареди Ел и отмести настрани спасилия се механик. — Аз ще го измъкна. Когато почукам, отворете и ме пуснете да вляза.
Ние залостихме херметичната врата. Какво направи той там, така и не видяхме, но индикаторната лампичка показа, че е изключил автоматиката и е отворил вратата към авариралия сектор. След десет секунди лампичката угасна — вратата отново се затвори. Раздаде се силно настойчиво чукане. Ние отворихме и Ел веднага се вмъкна с безчувственото тяло на пострадалия човек. Носеше го като котенце и с такава скорост се понесе по коридора, че се изплашихме да не би от ускорението да пропусне завоя и да продупчи и носовата броня.
През това време открихме, че положението ни е лошо. Отказаха ракетните двигатели. Тръбите на Вентури бяха наред, а също и горивните камери. Инжекторите работеха великолепно — при положение, че впръсквахме горивото ръчно. Ако не се смята малката дупка, корпусът беше невредим. Но системата за управление на двигателите бе излязла от строя — намираше се в същия сектор, където попадна метеоритът, и се бе превърнала в купчина старо желязо.
Това вече беше много сериозно. Всички бяхме убедени, че ни заплашва сигурна гибел. Не се съмнявах, че и Макнолти мисли така, макар в официалния си доклад да бе писал за „затруднение“. Напълно в негов стил. Удивителното беше, че не е добавил: били сме „леко озадачени“.
Така или иначе, в този миг на преден план изскочиха марсианците: за пръв път от началото на полета им предстоеше истинска работа. Налягането вече се бе нормализирало и те трябваше да търпят, докато не се намъкнат в скафандрите си. Кли Янг завъртя нос, недоволно размаха пипала и запищя:
— Тук може да се плава!
И веднага щом се оказа в защитната дреха, регулира налягането до привичното за тях и изрази видимо облекчение.
Трябва да им се признае — марсианците поработиха съвестно. Те съумяваха да се задържат и на най- гладката, полирана ледена повърхност. Можеха да работят по дванадесет часа непрекъснато с такова количество кислород, което на човек би стигнало най-много за час и половина. Гледах как излизат през шлюза навън с опулените си очи и как мъкнат захранващите кабели, инструментите за поправка на корпуса и заваръчните апарати. От илюминаторите заструи синкаво сияние — бяха започнали да режат, изравняват и запушват нащърбената дупка.
През цялото това време ние като куршум летяхме право към Слънцето. Ако не беше станала аварията, скоро щяхме да завием и след четири часа да стигнем орбитата на Венера. Там щяхме да се оставим планетата да ни догони и спокойно да кацнем. Но когато в нас се вряза онова малко парче, курсът ни беше точно към най-горещата печка на Слънчевата система. Сега продължавахме да летим натам, а скоростта ни се увеличаваше непрекъснато от притеглянето на Слънцето. Спомних си, че в завещанието си бях записал да бъда кремиран, но не предполагах, че ще стане толкова скоро!
В носовата рубка Ел Стоу непрекъснато се съвещаваше с капитана и двамата астронавигатори. Вън по корпуса пълзяха марсианците и непрекъснато се озаряваха от пламъците на заваръчните апарати. Механиците естествено не изчакаха ремонтът да бъде завършен докрай — навлякоха скафандрите си, влязоха в авариралия сектор и се заеха да творят ред във възникналия хаос.
Всички бяха много заети, а ние останалите им завиждахме. Дори при безнадеждно положение е по-леко, когато има с какво да се занимаваш. А да зяпаш мухите, докато другите работят, не е особено приятно.
Двама марсианци влязоха през шлюза, взеха няколко плочки от обшивката и отново изпълзяха навън. Един от тях бе взел и джобния си шах, но аз веднага му го конфискувах. Сетне тръгнах да видя нашия негър — корабния лекар Сам Хигнет.
Той успя да измъкне от гроба механика. Помогнаха му кислородът и масажът на сърцето. И преди се е случвало такова нещо, но невинаги успешно. Сам сякаш не знаеше какво бе станало и не проявяваше никакъв интерес. Такъв си беше, когато на леглото има болен човек. Дългите му ловки пръсти зашиха разреза на гърдите на болния със сребърни скоби и намазаха раната с йодирана лепкава течност, която бързо засъхна под струята хлороформ.
— Сам, ти си вълшебник! — възкликнах аз.
— Трябва да се благодари на Ел — отвърна той спокойно, — че го донесе навреме.
— Не прехвърляй вината на друг — пошегувах се.
— Сержанте — изрече Сам сериозно, — аз съм лекар. Правя каквото мога. Не бих го спасил, ако Ел не го беше донесъл навреме.
— Добре де, добре — съгласих се с него. — Така да бъде.
Сам е прекрасен човек. Но като останалите си колеги лекари е побъркан на тема етика. Оставих го да се занимава с болния, който вече дишаше равномерно.
На обратния път срещнах Макнолти, който проверяваше цистерните за гориво. Щом се беше захванал сам за тази работа, това означаваше много. Лицето му беше загрижено, значи нещата не бяха наред. Явно нямаше нужда отново да си правя завещание, защото никой нямаше да го прочете.
Гледах как високата фигура с горда осанка влиза в носовата рубка и го чух да шепне:
— Ел, ти сигурно…
После вратата се хлопна и стана невероятно тихо.
Изглежда възлагаше на Ел доста надежди. Какво пък, Ел е способен момък. Сега, когато всички летяха като мухи без глави из този ад, капитанът и мълчаливият резервен пилот се държаха като отдавнашни приятели.
Един агроном изскочи от каютата си. Поисках да се скрия в склада си, но ме забеляза, взря се в мен с широко отворени очи и изтърси:
— Сержанте, през илюминатора виждам някакъв полумесец!
Той стоеше изправен на пътя ми с изпъчени гърди, а аз се опулих насреща му. Щом Венера се вижда така, значи ние пресичаме орбитата й. Той го знаеше и това ясно се отразяваше на лицето му.
— И така, колко ще ни задържи това нещастие? — настойчиво продължи той.
— Нямам никаква представа — отвърнах напълно искрено и се почесах по тила, като се стараех да изглеждам бодър и тъповат. — Капитанът прави, каквото е възможно. Имайте му доверие. Татенцето може всичко!
— Не мислите ли… хм-м… че ни заплашва опасност?
— О, разбира се, че не!
— Лъжете! — обвини ме той.
— Знам, де — отвърнах му аз безгрижно.
Това го обезоръжи. Недоволен и загрижен, той се прибра в каютата си. Скоро ще види Венера в три четвърти фаза и ще разкаже на останалите. Тогава ще ни се разкатае душата. Ще попаднем в ада.
Последните остатъци от надеждата ми се изпариха, когато див рев и силен тласък ни известиха, че замлъкналите ракетни двигатели отново работят. Но това продължи само няколко секунди, а после отново настана тишина. Ясно, нещата са съвсем наред.
При появата на шума агрономът отново изскочи от каютата си като попарен. Сега знаеше най-лошото. Три дни бяха изминали от момента, когато Венера се виждаше като полумесец, и всички знаеха за положението ни. Планетата бе останала далеч назад и вече пресичахме орбитата на Меркурий. Но
