всичко тръгна по реда си. Вътре в кораба ставаше все по-горещо и по-горещо. Капки пот течаха и по гърбовете ни, и по металните стени. Как е било в носовата рубка, не знаех и не исках да зная. Марсианците засега се чувстваха прекрасно — ето кога човек можеше да им завиди за нелепия строеж на тялото.
Не броях течащите минути, но бяха минали две вахти и една почивка, когато прозвуча сигналът за обща тревога. По това време на кораба вече не се живееше. Аз не се потях — аз бавно се топях и водата се стичаше в обувките ми.
Сам, разбира се, понасяше това по-леко от другите жители на Земята и се държа така, докато болния повече не го заплашваше нищо. Провървя му на този механик! Веднага го вкарахме в хладилника и лекарят трябваше да е около него.
Останалите отидоха там, когато прозвуча тревогата. Това не беше просто хладилник, а най-здравият и прохладен сектор на кораба — бронирано помещение с тройна защита, където се съхраняваха инструментите. Там се намираха лазаретът и просторна гостна за пътниците. Всички се настанихме с най- големи удобства.
Всички освен марсианците. За побиране — побраха се, но без никакви удобства. Не им понася нормалното налягане — не само им е душно, но и в помещението вони така, сякаш обливат мръсен козел с ферментираща ракия. Кли Янг пред очите ни взе едно шишенце с лек парфюм и го протегна на полуродителя си Кли Морг. Той взе шишенцето, с отвращение ни изгледа и демонстративно го помириса по най-оскърбителен начин. Но никой не му обърна никакво внимание.
Тук бяха всички освен Макнолти и Ел Стоу. Капитанът се появи след около два часа. Личеше, че в рубката не му е било леко — изглеждаше ужасно. Измъченото му лице блестеше от пот, някога пухкавите му бузи се бяха обтегнали. По кожата му навсякъде имаше изгорени места. Винаги стегнатата и чиста униформа сега висеше на него като торба. От пръв поглед ставаше ясно, че е стоял там, докато е издържал.
Мина край нас, олюлявайки се, и се вмъкна в кабината за първа помощ, където с труд се съблече. Лекарят го намаза от главата до петите с нещо против изгаряне. Ние чувахме дрезгавите стонове на капитана, когато Сам се престараваше с масажа.
Горещината стана непоносима. Тя изгаряше всеки мускул на тялото ми. Няколкото механици се бяха съблекли напълно. Скоро и пътниците последваха примера им. Моят агроном с нещастен седеше по плувки и тъжеше за своите несбъднали се мечти.
Щом излезе от кабината, Макнолти се строполи на една койка и произнесе тихо:
— Ако оцелеем още четири часа, значи сме успели.
В този миг моторите затихнаха. Веднага разбрахме каква е работата — изпразнила се беше едната цистерна с гориво, а релето, което трябваше да превключи двигателите на другата, не сработи. За такива случаи в машинната зала трябваше да стои дежурен механик, но от горещината и вълнението никой не се беше сетил за това.
Не успяхме да се опомним от изненадата, когато Кли Янг скочи към вратата и изчезна, преди да осъзнаем какво става. Само двадесет секунди по-късно двигателите отново зареваха.
До самото ми ухо прозвуча звън — през последните два дни телефоните не работеха заради влиянието на Слънцето. Вдигнах слушалката и процедих:
— Да?
До мен достигна гласът на Ел:
— Кой го направи?
— Кли Янг — отвърнах. — Още е там.
— Сигурно… е отишъл да вземе шлем — досети се Ел Стоу. — Предай му… че съм му много благодарен!
— Как е при теб? — поинтересувах се.
— Пече — отвърна той. — Нещо става с очите ми. — Помълча малко. — Сигурно ще издържа… някак си. Чуете ли свирене… дръжте се здраво.
— Защо?
— Искам да… завъртя кораба. Горещината ще се разпредели по-равномерно…
Чух го как затвори телефона. Веднага предадох на другите да се захванат за нещо и да чакат сигнала на Ел. Само марсианците нямаше защо да се тревожат: имаха си прекрасни смукала и можеха с тях да се задържат и на гол астероид.
В този миг се върна Кли. Ел се оказа прав: той мъкнеше шлемове за сънародниците си. Температурата беше такава, че дори марсианецът беше толкова отслабнал, та едва се справяше с товара си.
Зарадвани, марсианците надянаха шлемовете, херметизираха шевовете и веднага намалиха налягането вътре. Тутакси се развеселиха. Чудно ми се стори обстоятелството, че си слагаха скафандри не за да пазят въздуха като нас, а да се избавят от него…
Едва успяха да се облекат и да извадят шахматната дъска, когато сигналът прозвуча. Хората се заловиха кой където можеше, а марсианците се засмукаха с пипалата си към пода и стените. Нашата „Маргаритка“ започна бавно да се върти около надлъжната си ос. Шахматните фигури се затъркаляха по пода, после по стените и накрая по тавана. Слънчевото притегляне, разбира се, си играеше с тях, както си иска. В този миг видях сърдитото зачервено лице на Кли, който мрачно наблюдаваше преместването на един черен офицер около него. Сигурно в шлема се носеха най-солени марсиански изрази.
— Остават ни още три часа и половина — изръмжа Макнолти.
Четирите часа, за които ни каза капитанът, означаваха два часа приближаване към Слънцето и два отдалечаване. Затова скоро се озовахме най-близо от всички до тази нажежена пещ. Сега идваше най- опасното.
Аз обаче не помня нищо — загубих съзнание около двадесет минути преди това и дойдох на себе си след час и половина. Какво бе ставало през това време, мога само да гадая и да се досещам, но се старая да мисля колкото се може по-малко. Слънцето грееше свирепо като окото на разярен тигър — короната му протягаше езиците си към дребното корабче с полумъртвия си екипаж, а на носа зад безполезните кварцови стъкла самотният Ел гледаше приближаващия се ад…
Опитах се да стана и веднага се търколих обратно като чувал с парцали. Корабът вече не се въртеше, а се носеше напред. Бях паднал просто от слабост. Чувствах се ужасно.
Марсианците вече бяха дошли на себе си — знаех си, че ще бъдат първи. Един от тях ми помогна да се изправя на крака и ме държа, докато успях да се справя със собствените си крайници. Забелязах друг марсианец да лежи разпънат над Макнолти и още трима пътници — така с тялото си ги пазеше от горещината. И то успешно, защото те се съвзеха непосредствено след него.
С труд се добрах до телефона и свалих слушалката. Духнах. Но имах толкова малко сили, че нищо не стана. Напразно си изразходвах въздуха, той и така не ми стигаше. Цели три минути държах слушалката и събирах сили, после надух гръд и духнах — на другия край се чу свирене…
Но Ел не отговори.
Повиках го още няколко пъти, ала отговор нямаше и нямаше. От усилията ми причерня и отново се повалих на пода. В помещенията на кораба горещината беше все така ужасна; чувствах, че скоро ще изсъхна като мумия, която хиляди години е лежала в пясъците на пустинята.
Вратата се отвори и Кли Янг с труд и много бавно изпълзя навън. Още беше с шлема си. След пет минути се върна и каза през диафрагмата на скафандъра си:
— Не успях да стигна до носовата рубка. На половината път стана по-горещо от печка, а и въздух там няма.
Погледнах го въпросително и той обясни:
— Автоматичните врати са заключени. В носовата рубка цари вакуум.
Това означаваше, че са поддали илюминаторите. Иначе въздухът не би изтекъл навън. Имахме достатъчно запасни стъкла и нямаше да е трудно да подлепим развалените. Но сега летяхме напред — може би в правилна посока, а може би не — с празна, без въздух рубка, от която до нас достигаше единствено зловеща тишина.
Постепенно идвахме на себе си. Последен се свести пострадалият механик. Сам успя все пак да го спаси.
