пътниците все се надяваха да стане чудо.
— Двигателите отново работят — завика насреща ми агрономът. — Значи…
— Нищо не значи — отвърнах аз. Нямаше нужда да събуждам напразни надежди.
— Но нима не направихме завой и не полетяхме обратно?
Той изтри течащата по лицето му пот. Не беше от уплаха — просто температурата вътре в кораба доста се различаваше от арктическата.
— Сър — заобяснявах аз, — сега се носим с такава скорост, че нищо не може да се направи.
— Ех, пропадна фермата ми — тъжно въздъхна той. — Пет хиляди акра най-хубава земя за отглеждане на венериански тютюн, без да се броят пасищата.
— Искрено ви съчувствам, но наистина е свършено с това.
„Бу-у-у-у!“ — отново заработиха двигателите. Внезапната сила ме отхвърли назад, а него го преви на две, сякаш от непоносими болки в корема. Там, на носа на кораба, някой — Макнолти или Ел Стоу — си играеше с моторите. Но не виждах никакъв смисъл в това.
— И защо го правят? — поинтересува се агрономът, когато се изправи.
— Сигурно ей така, момчетата се шегуват.
Той изсумтя негодуващо и се прибра в каютата си. Типичен емигрант от Земята — силен, здрав и мъжествен, — човекът беше не толкова разтревожен, колкото силно раздразнен.
Половин час по-късно из целия кораб прозвуча сигнал за общ сбор. Използваха го само по време на престой и никога досега при полет. Всички трябваше да се съберем в рубката. Предстоеше да преживеем нещо небивало в историята на космическите полети — може би прощалните думи на капитан Макнолти?
Така си и мислех — на тази последна среща ще председателства самият капитан.Не се удивих, когато го видях да стои на ниския подиум в ъгъла на рубката. Пухкавите му устни се бяха свили в горчива гримаса, но когато марсианците започнаха да влизат пълзешком в помещението и някой от тях се дръпна като от акула, по лицето му премина нещо подобно на усмивка. А Ел Стоу, изпънал се в стойка мирно до самото му рамо, погледна безизразно през същия този марсианец, сякаш беше прозрачен, сетне извърна странно светещите си очи някъде встрани — изглежда през живота си досега не беше виждал нещо по-досадно.
— Хора и ведроси — започна Макнолти („ведрос“ по марсиански означава възрастен), — не виждам смисъл да ви обяснявам своеобразното положение, в което се намираме.
Гледай го ти! Този човек умееше да си подбира думите! „Своеобразно положение“! Ха!
— Ние сега сме по-близо до Слънцето от който и да било кораб през цялата история на космическите полети…
— Хе, космически полети — нетактично се ухили Кли Янг.
— Шегите за накрая — прекъсна го с леден тон Ел Стоу и марсианецът мигновено притихна.
По лицето на капитана премина гримаса.
— Движим се към Слънцето — продължи той — по-бързо от всеки друг космически кораб. Казано честно, шансът ни да се спасим е едно на десет хиляди.
След тези думи капитанът погледна предизвикателно Кли Янг, но той бе по-тих от водичка и по-нисък от тревичка.
— Въпреки това шанс съществува и ще се опитаме да се възползваме от него.
Вперихме тъпи погледи в него, като не разбирахме какво е измислил. Всеки от нас знаеше прекрасно, че да се завие зад Слънцето е абсолютно невъзможно, както и да се върнем обратно, заради могъщото му притегляне. Оставаше ни само да се носим напред и напред, докато последното ослепително припламване не ни разнесе на атоми.
— Предлагаме да преминем на кометна орбита — продължи невъзмутимо Макнолти. — Двамата с Ел Стоу, а и астронавигаторите също, смятаме, че съществува нищожна вероятност за успех.
Най-сетне ни стана ясно — това е теоретичното положение, което често се обсъжда от математиците и астронавигаторите и още по-често се използва в разказите от писателите. Този път обаче ще бъде приложено на практика. Същността му се състоеше в следното: изстискване от двигателите всичко, на което са способни, набиране на огромна скорост и излизане на изтеглена като на комета орбита. Теоретично корабът ще премине толкова бързо край Слънцето, че подобно на махало ще продължи към другия край на орбитата. Мило измислено, но ще успеем ли да го осъществим?
— Изчисленията показват, че при нашето положение има известен минимален шанс да успеем — изрече Макнолти. — Мощността на двигателите е достатъчна, горивото ще стигне, за да наберем нужната скорост и да поемем нужния курс. Единственото, в което сериозно се съмнявам, е дали ще издържим при максималното доближаване до Слънцето.
Той изтри потното си чело и така несъзнателно подчерта трудността на предстоящото изпитание.
— Нека наречем нещата с истинските им имена — ще ни бъде дяволски горещо!
— Готови сме, капитане — обади се някой и в помещението се чуха възгласи на одобрение.
Кли Янг стана, размаха едновременно четири пипала и зачирика весело:
— Каква идея! Прекрасна е! Аз, Кли Янг, от името на съплеменниците си я поддържам. Предлагам всички да се намърдаме в хладилника, докато прелитаме край Слънцето.
Макнолти кимна в знак на съгласие и каза:
— Всички ще бъдем в хладилния сектор и ще търпим, колкото можем.
— Точно така — продължи марсианецът. — Разбира се. Но ние няма да можем да управляваме кораба, докато сме в хладилника, долепени един до друг като четиридесет порции плодов сладолед. Някой трябва да е в рубката. И да поддържа курса до мига, в който се изпържи. Някой трябва да изиграе ролята на печено.
Той така се опи от красноречието си, че заразмаха всичките си пипала.
— И понеже не може да се отрече, че ние, марсианците, значително по-леко понасяме увеличаването на температурата, предлагам…
— Глупости! — прекъсна го Макнолти.
Но резкият му тон не измами никого. Марсианците, въпреки че са самохвалковци и малко надути, са прекрасни приятели и колеги!
— Добре де — недоволно изчурулика Кли Янг, — кой тогава ще бъде пържолата?
— Може би аз, а може и не — произнесе тихо и странно Ел Стоу, сякаш той беше единственият кандидат и само слепец не би го забелязал.
Наистина беше прав! Напълно подхождаше за тази работа. Само той беше способен да понесе горещината, която се лееше през носовите илюминатори. Можеше много, което никой друг не би могъл. Пък и в края на краищата той беше резервният пилот.
Но въпреки това не бях на себе си. Представих си го да стои там сам-самичък и от това, колко ще успее да издържи, зависи нашият живот… А огненото Слънце протяга пламтящите си пипала…
— Ти ли? — възкликна сърдито Кли и опули изпъкналите си грозни очи. — Ама разбира се! Тъкмо исках да те матирам в четири хода и ти измисли това, за да ми избягаш.
— В шест — отвърна равнодушно Ел. — За по-малко няма да успееш.
— Четири са! — яростно завика Кли с тънкото си гласче. — И в такъв момент ти…
Макнолти не издържа. Лицето му почервеня така, сякаш щеше да получи сърдечен удар, и се обърна към размахващия пипалата си марсианец:
— Вървете по дяволите с вашия проклет шах! — зарева той. — Всички по местата си! Приготви се за ускорение! Щом дам сигнал за обща тревога, всички бягайте в хладилника!
Той се огледа. Червенината бавно се оттегляше от лицето му.
— Всички, освен Ел.
Когато двигателите зареваха глухо и ние се понесохме напред, оставяйки зад себе си черна опашка,
