Ерик Ръсел
И се чу глас
Те се измъкнаха от малката, износена спасителна космическа шлюпка както можаха. Космошлюпката бе предназначена за двадесет пътници, но я напуснаха само девет. Двама останаха вътре.
Непроходимата джунгла на чуждата и вероятно враждебна на човека планета ги обкръжаваше от всички страни като висока до небето стена. Във висините пламтеше пронизващо синьо слънце, което ги заставяше да се оглеждат през стиснати клепачи. Плътният въздух бе наситен с аромат на растения с лек примес на някаква смрад. Потопена в зловещи размисли, джунглата безмълвно чакаше, чакаше, чакаше…
Съвсем естествено, задълженията на командир пое Еликс Саймс, старши помощник капитан на космическия кораб. Никой не му оспори това право. Впрочем, при критичните обстоятелства, това не бе особено голяма привилегия.
Той се обърна към екипажа:
— Доколкото мога да съдя, намираме се на Валмия, шестата планета от системата ЗМ 17. — Примижавайки, той хвърли поглед към прежурящото слънце. — Но не мислете, че ни е провървяло. В космоса има много планети, които са по-добри от тази.
— Живи сме — проговори Макс Кеслер, командир на трета вахта. — А това е вече нещо.
— По-важно сега е да оцелеем, — възрази Саймс. — А това е вече друго нещо. — Той внимателно огледа всеки поотделно, преценявайки ги внимателно. — На Валмия има спасителна станция със защитен купол. На четиридесетия паралел. Доберем ли се до нея, ще оцелеем. Това е единствената ни надежда. — Почака, за да могат да осмислят думите му и добави: — Предполагам, че за да стигнем до нея, трябва да изминем 1700 — 2000 мили.
— Ако изминаваме по 40 мили на ден — рискува да се намеси Кеслер, — излиза, че ще са ни нужни 50 дни. Ще се справим.
— Четирсет миля, — възкликна мисис Махалич и кръглото й лице почервеня от вълнение. Тя намери ръката на мъжа си и се вкопчи в нея. — Григор, ние няма сили да прави четирсет миля.
Широкоплещест и кръглолик като нея, Григор ласкаво потупа ръката й:
— По-добре да чака и види какво стане.
Като гледаше тази двойка, Бил Молит заключи, че съдбата би могла да се разпореди по-умно. Според убежденията му, случайността бе изиграла по-голяма роля при избора на тези, на които бе съдено да се спасят, отколкото справедливостта. Твърде много забележителни хора загинаха, когато метеоритът блъсна „Стар Куин“ и разцепи кораба като орех. Адският грохот, разкъсващото тъпанчетата свистене от излизащия въздух и след миг Ейнсуърт, Олкок, Бенкс, Балмър, Блендъл, Касартели, Коригън вече не съществуваха — тези знаменити люде отлетяха при предците си.
А тази сбирщина оцеля. От всички спасили се само трима струваха нещо. Или четирима, ако се брои Фини, ирландския териер на покойния капитан Риджуей. Той, Бил Молит, помощник инженер от пета вахта, двеста фунта мускули, покрити с гъста мрежа от татуировки, попадна в числото на оцелелите. И още Саймс и Кеслер — и двамата отлични момчета, истински човеци: бели, грамотни, добри специалисти.
Докато телата на останалите от екипажа, хилядократно по-достойни от тази тук сбирщина, се носеха из космоса подути и безжизнени. Ето, например Махалич: тантурести, късогледи и глупави. Най-обикновени земеделци. Стари и уродливи, и както и да ги погледнеш — нищожества. Дори на английски не умеят правилно да говорят. Двойка избраници, измъкнати от бездната на смъртта даром, получили правото да живеят, отказано на другите. Вселената все някак би могла да мине без тях. А при предстоящото дълго пътуване ще се превърнат и в бреме, докато които и да бяха двама от загиналите от екипажа биха били много полезни.
А ето и още един щастливец: работникът от машинното отделение, Ханибал Пейтън, висок негър с учудващо мек глас. Единственият чернокож на борда. Той се спаси, а по-достойните от него бяха зачеркнати от живота. Необяснима несправедливост според Молит.
Същите чувства предизвикваше у него и жълтокожата маймуна, наричана Момчето Ку. Слабо като дистрофик същество, с поразително тънки крайници. До катастрофата изпълняваше черната работа в офицерската столова. Неизменно вежлив субект с раздалечени очи-цепки, мълчалив като пън. Невъзмутим и прикрит. Никой не знаеше истинското му име — за всички той беше Момчето Ку.
И последният пътник от Земята, Сами Файнстоун, младолик, черноок, чернокос, облечен крещящо и, според слуховете, търговец на скъпоценни камъни. В представите на Бил Молит той олицетворяваше тези, които не си цапат ръцете с черен труд. Когато се случи катастрофата, Сами вероятно е бил един от първите в спасителната лодка и е заел най-безопасното място, жадно стискайки торбичката си с брилянти.
През това време Саймс продължи да говори:
— Моята представа за Валмия е доста смътна и едва ли ще си припомня нещо съществено. А и няма откъде да получим допълнителни данни. — В устремения му над тях поглед нямаше и сянка от надежда. — Питам се, дали случайно някой от вас не знае повече за планетата?
Всички премълчаха, само Молит промърмори:
— Само съм чувал, че такава съществува.
— Е, какво пък. — Саймс се намръщи. — Аз лично помня, че тук, както вече казах, има спасителна станция. И още, че тази планета никога не е предвиждана за заселване, от което следва, че условията за живот са неподходящи за човека.
— Не си ли спомняте защо? — попита Кеслер.
— За съжаление не. Предполагам, че причините са обикновените: опасни за човека форми на живот; отровни растения; състав на атмосферата, който бързо или постепенно убива човека; слънчево лъчение, въздействуващо му по същия начин.
— А не знаете ли дали на Валмия действува един от тези фактори, или действуват всички заедно?
— Не, — мрачно отвърна Саймс. — Впрочем, ако не се лъжа, над спасителната станция е издигнат въздухонепроницаем купол, а това говори само по себе си. Трудностите и разходите по построяването му се оправдават само тогава, когато човек не може да живее без него.
— Опитвате се да ни кажете — произнесе Кеслер, улавяйки погледа на Саймс, — че нямаме много време на разположение, нали?
— Да.
— И не е известно, колко ни остава да живеем — седмица, дни, или часове?
— Да. — Саймс се намръщи, търсейки в паметта си необходимата му информация: не беше и допускал, че ще му потрябва. — Не съм сигурен, но тук като че ли нещо не бе наред с атмосферата.
— На вкус и мирис е въздух като въздух — забеляза Молит. — Само е гъст и е задушно, но това не е причина за безпокойство.
— Съставът на въздуха не се определя така — забеляза Саймс. — Това, което дишаме, може да ни убие след половин година или по-рано.
— Значи, колкото по-бързо се измъкнем от тук, толкова по-добре — каза Сами Файнстоун.
— Това би трябвало да се отнася за всички — погледна го с неприязън Молит, като мислеше за загиналите.
— Той казал ние, а не аз — уточни мисис Махалич.
— И какво от това?
— Замълчете! — раздразнено заповяда Саймс. — Когато се окажем на безопасно място, тогава се разправяйте. А дотогава има къде да приложите енергията си и то с по-голяма полза. — И той посочи спасителната шлюпка. — Преди всичко да извадим и погребем двамата покойници, както подобава.
Всички замълчаха. Макс Кеслер и Ханибал Пейтън влязоха в шлюпката и изнесоха телата на загиналите, като ги положиха върху килим от виолетов мъх. Когато Кеслер ги беше вмъкнал в аварийната шлюпка три секунди преди да се откъснат от кораба, положението им вече беше безнадеждно. Сега те лежаха върху мъха на чуждата планета, а от небето злобно светеше огромното синьо слънце, оцветяващо кожата им в неприятен зеленикав оттенък.
Сред малкото инструменти от спасителната шлюпка се намери лопата. Като се сменяха, те изкопаха два гроба в тъмночервената почва, миришеща на ръждиво желязо. После положиха телата им в ямите, станали последното им убежище. Момчето Ку гледаше с непроницаемо лице, а мисис Махалич шумно се
