— И на мен.
Саймс внимателно погледна ослепителното небе.
— Само халюцинации ни липсваха — каза Кеслер. — Откъде тук ще се вземе хеликоптер? Спасителната станция не е получавала от нас сигнал за помощ. Нали нямахме възможност да го изпратим.
— А не е ли могъл Томсън да изпрати сигнал за бедствие от „Стар Куин“, преди предавателят му да се разпадне?
— Не. Метеоритът го изпрати мигновено на онзи свят.
— Едва ли е било хеликоптер — решително каза Саймс и се върна към прекъснатото ядене.
— И аз така мисля.
— Мой чува звук — упорстваше Момчето Ку. — Уйоум-уйоум.
Повече не говориха за това. Звукът не се повтори, а и да се беше повторил, те вече не го чуха. Бил Молит проведе с мисис Махалич поредния сеанс на лечение, който беше станал ежедневен ритуал. Сами винаги имаше под ръка вода, вазелин и етер. Григор благодари с поглед на Молит. Мисис Махалич казваше всеки път:
— За-пеле-ши-тел-но! Мой голям плаготаря!
Вечерта веригата от хора неочаквано спря и то на такова място, където особено гъсто се преплитаха клони и стъбла на заобикалящата ги растителност. Фини се скъсваше от лай. Саймс и кучето вече се бяха скрили зад извивката на пътеката, а Момчето Ку се спря до самия завой.
— Какво става, Еликс? — извика Кеслер, който се движеше зад всички.
Когато отговори, в гласа на Саймс прозвуча съмнение и предпазливост.
— Ами тук Фини пощуря. Подскача точно пред мен. — И малко по-високо: — Стига пес проклет, ще ми скъсаш панталона!
— Бъди по-внимателен, Еликс. Кучето не е глупаво.
— Знам. Само не мога да разбера защо се е разбесняло така.
— Няма ли нещо подозрително отпред?
— Съвсем нищо. Оттук виждам целия път до следващия завой. Пътеката е свободна.
— Не трябва да се връщаме! — извика Кеслер. — Трябва да вървим само напред. Не мърдай оттам. Ние ще те стигнем и ако има някаква опасност, ще я посрещнем заедно.
— Нищо няма да стане — чу се гласът на Саймс. — Няма да се съберем на пътеката. Ще трябва да действам сам.
— Може би опасността е минала? — с надежда предположи Кеслер. — Фини като че ли се поуспокои.
Думите му бяха опровергани от яростен, задавящ се лай. Саймс каза с отслабнал глас:
— Чухте ли? Опитах се да се придвижа напред.
— Не ми харесва — заяви мисис Махалич, като прояви неочакван усет. — По-добре…
Тя млъкна, защото отново заговори Саймс, обръщайки се този път към Момчето Ку, който единствен от останалите го виждаше.
— Прикривай ме. Дали Фини ще хареса това или не, аз все пак ще се опитам да се придвижа напред.
В този миг Фини се заля в такъв бесен лай, като никога преди, но след това лая премина в ужасен вой на убит от мъка пес. Едновременно с това се разнесе странен трясък, шум като от срутване и краткия, приглушен вик на Саймс. След това настъпи тишина, нарушавана от жалното квичене на кучето.
Момчето Ку погледна назад и каза:
— Паднал в яма.
Кеслер даде своя пистолет на Сами и изръмжа:
— Стой тук и пази тила ни.
Той, а след него и Молит, изпревариха останалите и изскочиха на завоя. На четири-пет ярда отпред, пътеката се пресичаше от зееща черна яма. На отсамната страна на ямата, покрай нейният ръб се мяташе Фини, издавайки непривични звуци: стонове, примесени с ръмжене. Очите му бяха почервенели, а козината настръхнала.
Молит захвърли мачетето, легна по корем и внимателно запълзя към неравния край на срутването.
— Дръж ме за краката, чуваш ли?
Внимателно, сантиметър по сантиметър се придвижи напред, като пътьом избута Фини встрани и достигна края на ямата. От тежестта му почвата поддаде и започна да се сипе. Погледна надолу и видя само непрогледна тъмнина.
— Еликс!
Никакъв отговор.
— Еликс!
Мълчание. Още по-силно:
— Еликс, жив ли си?!
Отново нищо, само слабо, непонятно почукване, носещо се от дълбочината. Молит напипа камък, хвърли го в ямата и бавно започна да брои. Имаше чувство, че времето едвам се влачи, докато най-после чу как камъкът падна на дъното. Почукването и шумоленето, идващи от долу, веднага се засилиха. Тези звуци предизвикаха у него асоциация за нещо огромно, облечено в хитинова броня. За гигантски рак.
— Може би, падайки, Еликс е загубил съзнание — обади се Кеслер, като здраво стискаше обувките на Молит на два ярда от ямата.
— Страхувам се, че нещата са по-зле.
— Дали е мъртъв?
— Надявам се.
— Да не си откачил? Как да разбирам: ти предпочиташ да е мъртъв?
— Ямата е страшно дълбока — отвърна Молит. — Това е капан. А на дъното му някакво чудовище чака улова си.
— Уверен ли си в това? — Кеслер едвам дишаше.
— Чувам го как шумоли.
— Аз също чува — потвърди Момчето Ку с невъзмутимо изражение на плоското си лице. — Тя прави „чук-чук“.
Кеслер издърпа назад Молит. Той стана и се отупа.
— За да се спуснем в ямата ще ни трябва много дълго въже.
Кеслер легна по корем на пътечката и каза:
— А сега ме дръж ти. — Запълзя напред и когато се надвеси над ямата изкрещя с цяло гърло надолу:
— Еликс! Еликс! Чуваш ли ме?
Зловещият мрак не даде никакъв отговор — от там се чуваха само звуци, характерни за движението на същество, облечено в броня. Пълзейки, Кеслер се върна назад, изправи се и избърса потта от челото си. Имаше вид на човек, сънуващ кошмари.
— Не можем да си тръгнем, без да се опитаме да направим поне нещо.
— Навързва стъбла и получава дълъг-дълъг въже — предложи Момчето Ку. — Моя иде долу.
— Ти не можеш да излезеш дори от хартиен чувал — озъби се Молит. — Ако някой ще се спуска, само аз ще го направя.
— Много тегло — решително възрази Момчето Ку, безстрашно гледайки широките космати гърди на Молит. — Твърде много.
— Прав е — каза Кеслер. — Ти си два пъти по-тежък от него. В тази преизподня трябва да се спусне най-лекият от нас.
— Значи моя — заяви Момчето Ку, обмисляйки тази възможност с вежливо безразличие.
Потресеният Кеслер бе на границата на отчаянието.
— Ако Еликс действително е загинал, командуването поемам аз — Кеслер се замисли за миг. — Но не съм напълно уверен, че Момчето Ку трябва да се спуска в тази яма.
— Защо — запита Молит.
— Може да доведе до още един нещастен случай. Освен това на дъното има някаква твар, срещу която