Григор не отговори. Той гледаше огъня втренчено, но пред очите му бе мрак.
— Тя си отиде бързо, с чиста душа, с лека смърт, — утешаваше го Сами. — Тя имаше болно сърце, нали? — Като не получи отговор, продължи: — Като вървях след нея, често забелязвах как се задъхва и притиска с ръка лявата си страна. Мислех, че я измъчва невралгия. А излиза, че е било сърце. Защо не ни каза за това?
— Не искаше създава трудност — без каквото и да е изражение произнесе Григор.
Той проговори за първи път след погребението й. И за последен.
Никога повече не промълви нито дума.
Към четири часа сутринта, той вече не беше в лагера. Когато двете луни бяха все още високо, а третата отиваше към хоризонта, на Кеслер му омръзна да стои неподвижно на пост и когато с тихи стъпки обиколи лагера, видя, че мястото на Григор е празно. Кеслер не вдигна веднага тревога. Сънят и отдихът бяха толкова необходими за хората, че не трябваше да ги буди, преди да е обмислил всичко. Затова внимателно прекрачи през спящите накуп хора и отначало претърси лагера и околността.
Григор не се виждаше никъде.
От всички страни страховито ги притискаше джунглата. Някакво фосфоресциращо същество, разперило широко криле, като безшумен призрак прелетя между върховете на дърветата. Кеслер се размисли над създалото се положение. Как и кога бе успял Григор да се скрие, не можеше да се разбере. А сега той вероятно е на няколко мили от лагера, ако, разбира се, е жив.
Не беше лесно да се разбере накъде е тръгнал. Какво да прави? Ако тръгне да го търси сам, трябва да събуди някой от спящите да го смени на поста. И тогава малкият им отряд ще трябва за известно време да се раздели. Това ще увеличи вероятността от нападение на някое или няколко същества, които е напълно възможно да ги следят незабелязано и да изчакват удобен момент като този: това ще намали възможностите им за самоотбрана. При такива плачевни обстоятелства, тяхната сила е в единството. Разделянето може да доведе до катастрофа.
С голяма неохота Кеслер прие единственото възможно решение: разбуди всички.
— Григор ни е напуснал.
— Кога?
— Не знам. Или безшумно е изпълзял от поляната, докато съм бил с гръб, или вече не е бил тук, когато застъпих на пост, но не съм забелязал. — Той намръщено се втренчи в огъня. — Ние не можем да го изоставим на произвола на съдбата в този страшен лабиринт.
— Ще отида и ще го доведа, — предложи Сами, като взе своето мачете.
— Не можем да рискуваме и да се разделяме — отхвърли предложението му Кеслер. — Напред или назад, но ще се движим заедно.
Бил Молит стана, метна на гръб тежката си раница, прозя се широко и хвана своето мачете.
— Тогава въпросът е решен. Връщаме се обратно. Ще трябва да извървим максимум седем мили. А какво са седем мили? — Той отново се прозя и сам си отговори на въпроса: — През нощта са колкото седемдесет. И какво от това? Да вървим.
Всеки нарами товара си и се отправиха на път, с готови за бой пистолети и мачете. Скоро пламъкът на изоставеният огън се изгуби в далечината.
Григор лежеше на полянката със сгърчено тяло, с подвити до брадичката крака и наполовина изпразнено шишенце от походната аптека в лявата си ръка. Дясната беше положена върху пресния гроб, сякаш го пазеше. Главата му опираше в основата на дървения кръст.
Извадиха лопатата и изпълниха последното желание на Григор, като го положиха в тъмнината редом с „малката Герда“. Нали за това се бе устремил насам през нощта на чуждата планета.
Кеслер записа в дневника си: "Тринадесети ден. Придвижихме се на север, на разстояние малко повече от сто мили. Последните два дни се движим по-бързо. Около сто мили за тринадесет дни. Не е много. Няма ли край проклетата джунгла?
Кеслер разкъса пакета с хранителен концентрат, подхвърли го на Фини, разкъса още един за себе си и започна да яде бавно.
— Едно е утешителното, ако въобще може да се счита това за утешение, че след всяко хранене товарът ни олеква.
— А наоколо камари от всякакви плодове и коренища — забеляза Молит. — Но аз знам, че правило номер едно гласи: не яж това, за което не си абсолютно сигурен, че може да се яде. Ако не се следва това правило, последствията могат да бъдат ужасни. Но рано или късно ще трябва да рискуваме.
— Ако не яде, умира бавно — изрече Момчето Ку. — Ако яде, какво не трябва, умира бързо.
— Да, приятелю, но ще се молиш да умреш още по-бързо — не отстъпваше Молит. — На някои планети се срещат плодове, които изглеждат сочни и вкусни, а като ги вкусиш започват такива гърчове, че петите ти се качват в гърлото.
— За покойник в такава поза ще е нужен по-малък гроб — включи се в разговора Сами Файнстоун. — Два пъти по-малко работа. Такава смърт можем да приемем за икономически изгодна.
Молит го погледна внимателно.
— Хващам се на бас, че не си способен на добра шега — или мрачна, или още някаква такава.
— Защо?
— Обзалагам се, че дотогава ти или ще си кълбо от нерви, или отдавна ще си умрял.
— Аз наистина съм едно кълбо от нерви — каза Сами. — Имам сили само да се вкопчвам в живота.
— Браво! — похвали го Молит. — Поддържай хватката и току виж си се измъкнал.
Кеслер с раздразнение подръпна израсналата му гъста брада и каза, обръщайки се към Сами:
— Не мислете, че само вие сте принудени постоянно едва ли не да си скубете косите. Всички сме подложени на това, с изключение, може би, на Фини. — Протегна ръка, напипа главата на песа и го почеса зад ушите.
Като чу името си, Фини започна да върти опашка.
— Не мога да разбера, как успява навреме да открива ямите-капани, като тази, в която падна Саймс. Вече четири пъти ни предупреждава за опасността. Ако не беше той, още някой щеше да пропадне в такъв кладенец и да нахрани този червения… даже не знам как да го нарека.
Кеслер отново почеса Фини зад ушите, поглади го по гърба и потъна в мълчание. До този ден малкият им отряд бе намалял наполовина. Останалите живи дълбоко преживяваха смъртта на всеки, като непрежалима загуба. След малко той се изправи, съзнавайки, че е безполезно да се задълбочават в размишления за предстоящите беди. Което има да става, ще стане, независимо от желанието им.
— Време ни е.
И те продължиха нататък: Кеслер и Фини напред, а Молит на опашката. И двамата — първият и последният — мислеха за едно и също нещо. За едно и също, но по различен начин, защото мислите на Молит все още бяха заети с преоценка на ценностите.
Като последен в колоната, доколкото позволяваха честите завои на пътечката, той можеше от време на време да види пред себе си всички останали едновременно. Затова особено ясно си представяше колко души вървят пред него. Тази жива верига беше двойно по-дълга в началото на пътешествието им. Тогава с тях вървяха и другите. Например Саймс. Човек действен, образован, достоен за уважение. Първокласен космонавт. Дали заради Саймс приема толкова присърце загубите!
Не.
Липсваше му и чернокожия.
И двамата бавно съобразяващи от Балканите.
И ако съдбата ги удари още веднъж, навярно ще му липсва и този юда.
И китаеца.
И остроухия рошав пес.
Ще го притисне тъгата по хората, по всички хора без изключение.
— Запомни това, Молит! — изкрещя си сам. — Завинаги го запомни!
Сами се огледа през рамо:
