— Болят те краката ли, майчице? — обезпокоен запита Григор.
— Край на краката ми. — Тя свали обувките си и въздъхна. — Не мога повече да ходя.
Последният в редицата, Кеслер, се приближи до тях, а Саймс се върна назад. Всички наобиколиха мисис Махалич.
— Какво има?
— Казва, че я болят краката, — отвърна Молит.
— Тогава да си починем малко, — твърдо каза Саймс, без да показва огорчението си от принудителното забавяне. — Може би, дори ще спечелим, ако по-често спираме.
— Ще бъде добре без мен — твърдо заяви мисис Махалич. — Вие продължава. Аз остава.
— Какво? Да ви оставим тук сама?
— Не сама — заяви Григор и решително седна до жена си. — Аз остава също.
— За да се обречете на сигурна гибел — със сарказъм забеляза Саймс.
— Умира заедно — рязко възрази Григор, сякаш това решаваше въпроса.
Пухкавите й пръсти нежно го погалиха по ръката.
— Не е нужно да остава с мене, Григор. Ти върви.
— Аз остава — упорито произнесе Григор.
— Оставаме всички — заяви непреклонно Саймс. Той погледна часовника си. — Да видим в каква форма ще бъдем след час. А засега можем да закусим. — Плъзна поглед по спътниците си и се спря на Молит. След миг попита с раздразнение: — Ти какво се мотаеш? Остави тези номера! Не стой като шашнат!
— Аз… Аз…
— Слушай, Бил — промълви Саймс. — Ако ще казваш нещо важно, казвай. А жалбите си остави за себе си.
Смутен, Молит накрая изтърси:
— Много отдавна, още в спортното училище, минавах за добър масажист.
— Е, та?
Като се мъчеше да избегне погледа на мисис Махалич, той бързо довърши:
— Умея да премахвам умората в краката.
— Наистина ли? — лицето на Саймс светна от надежда. — Кълна се във всевишния, това е нашето спасение. Как мислиш, ще можеш ли да помогнеш на мисис Махалич?
— Ако разреши да опитам.
— Разбира се, че ще разреши. Нали сте съгласна?
— Майчице, съгласна си, нали? — умоляващо попита Григор.
— Аз ще бъде в тежест — запротестира тя.
— Тези тежести ще станат, проклети да са, страшно много, ако вместо да се движим към целта, се мотаем — отряза Саймс и се обърна към Молит: — Бил, помъчи се да й помогнеш.
— Като начало ми трябва хладка вода. Бихме могли…
Тук го прекъсна Сами Файнстоун.
— Вода имаше предостатъчно в ручея, който отминахме преди триста ярда. — Той порови в струпаните на куп раници и намери брезентово ведро. — Ще отида да донеса.
— Не, не можете да отидете сам! — с неочаквана твърдост го спря Саймс. — Едно ведро вода не струва един човешки живот. — Той бързо се обърна към Кеслер. — Иди с него, Макс. За всеки случай.
Те тръгнаха и скоро се върнаха с два галона вода, стоплена от дневния пек. Мисис Махалич срамежливо потопи подпухналите си крака във ведрото и двадесетина минути постоя така. После как да е ги избърса и Молит стисна едното й стъпало между колената си, сякаш се канеше да подковава кон.
Той се захвана за работа с професионално умение: сгъваше и разгъваше стъпалото, разтриваше ставите, масажираше с пръсти сухожилията и мускулите й. След известно време, доволен от резултата, се зае с другото стъпало и проведе същите манипулации.
— Кой има походна аптечка?
— Аз.
Сами му подаде чантичката.
Молит разкъса мълниеносно водонепропускливия калъф, бързо прегледа някакви пакетчета, кутийки и ампули, намери етера и плисна малко течност върху двата й крака.
— Ах! — дъхът на мисис Махалич секна. — Студено е като лед.
— Защото се изпарява бързо — обясни Молит.
Той отвори кутийка с вазелин, обилно намаза с него вътрешността на твърдите подметки на обувките й и изтупа хубаво с дървена пръчка напоената с мазнина кожа. Намаза още един път обувките отвътре с вазелин и започна да ги сгъва и разгъва, докато постепенно успя да допре върха на обувките до токчетата им. Тогава ги подаде на мисис Махалич.
— Пробвайте ги. Но не ги завързвайте стегнато. Нека да бъдат свободни.
Тя се обу, както й нареди, стана и се разходи малко. Очите й засияха от възторг и Молит за първи път забеляза, че те са ясни и сини като на кукла.
— За-пеле-ши-тел-но! — съобщи тя. Направи още няколко крачки, зарадвана като дете, сякаш по чудо бе получила нови крака. — Мой голямо благодаря!
— Мой също — с огромно облекчение проговори и Григор.
— Моля ви — каза Молит. — Няма защо.
Преди два дни той би се сопнал и присмял. А сега, кой знае защо, езикът му не се обърна да каже нещо такова. Широкото селско лице на Григор изразяваше такава трогателна благодарност! А в мозъкът на Молит отново и отново, сменяйки се, звучаха неотдавна произнесените фрази:
„Това няма нищо общо с късмета“.
„Ведро вода не струва човешки живот“.
„Много по-добре без мене“.
„Аз остава“…
И те действително се канеха да останат сами в страшната джунгла, заедно да посрещнат смъртта.
Четвърти ден, пети, шести, седми. Дължината на изминатия път е неизвестна. Придвижили са се на север на петдесет мили. Те скитаха така седмица, но им се струваше, че е минал месец или даже повече. В техните представи напуснатата космошлюпка се намираше едва ли не на друга планета.
А на сутринта на осмия ден, Саймс ги накара да тръгнат на път по-рано, не подозирайки, че е ударил неговия час. Той пак зави по една странична пътека — ако се вярваше на компаса, по нея беше по-удобно да се върви, отколкото по тази, по която се движеха вечерта. Вървяха доста бързо, за да успеят да минат колкото се може повече път, преди слънцето да се издигне в зенита си и отново да започне да ги изгаря с безпощадните си лъчи.
По време на дневната почивка Момчето Ку изведнъж остави яденето, излезе изпод дървото, под чиято сянка стояха и се опита да погледне непоносимо светещото небе.
Размърда се и Фини: седна, наостри уши и жално зави.
— Нещо не е наред ли? — попита Саймс, хващайки се за пистолета.
— Малко-малко чува звук, високо-високо. — Момчето Ку се върна в сянката, седна с безстрастно лице и отново продължи да яде. — Мой като че ли чува още вчера или завчера. Мой не уверен.
— А какъв е този звук?
— Уйоум-уйоум-уйоум! — демонстрира Момчето Ку.
— Какво? Я още веднъж.
— Уйоум-уйоум! — послушно повтори той.
— Нищо такова не съм чул — каза Саймс.
— Аз също — потвърди Кеслер. — Впрочем, неговият слух сигурно е по-добър от нашия.
— Много-много хубава слух — увери ги Момчето Ку.
Бил Молит излезе от сянката на дървото, погледна изпод ръката си небето и разочарован се върна.
— Счу ми се, че подражава звука на летящ хеликоптер.
