пламъка, задремваше, но след минута скачаше и наостряше уши. Безпокойството на кучето се предаваше и на другите, които и без това изпитваха тревога.
Чувстваха се много потиснати. Смятаха, че през деня са изминали приблизително осем-десет мили. Но поради многото извивки на пътечката, която рядко се движеше направо повече от сто ярда, те се бяха придвижили на север най-много пет-шест мили. При такава скорост ще им трябва година, за да стигнат четиридесетия паралел.
При това не бяха уверени, че с джобния компас и спомените на един единствен човек, ще успеят да се озоват около спасителната станция.
Виж, ако в аварийната шлюпка имаше малко повече гориво, да кажем поне за една орбитална обиколка на планетата… или ако радиопредавателя продължаваше да работи след кацането и можеше да изпраща в ефира сигнали за бедствие, за да ги засекат от спасителната станция… Ако заедно с тях се бе спасил и Томпсън, или един от младшите радисти, които можеха да поправят предавателя…
От всичките тези „ако“ се получаваше дълъг тъжен списък. В романите понякога пишат за хора, които всичко знаят. В действителност, такива хора са рядкост. Един първокласен инженер знае за астронавигацията малко или почти нищо; опитният офицер от космическия флот се ориентира много слабо в радиотехниката или въобще не я разбира. При тези обстоятелства всеки трябва да изстиска максималното от себе си. Друг изход няма.
А с какво, впрочем, разполага Ханибал Пейтън, освен с дебелите си устни за поглъщане на така скъпоценните продукти? Какво притежават Махалич, освен изморени измъчени крака, които ще ги принудят да се движат все по-бавно? Каква полза от Сами и Момчето Ку? Та те не притежават дори елементарни познания за намиране на изход от положението, нищо, освен желанието да бъдат отведени за ръчичка до безопасното място, ако въобще такова съществува.
Бил Молит, лежейки, се отдаваше на тези невесели мисли и очакваше съня, който все не идваше. В слабата светлина от огъня се виждаше голата танцьорка, татуирана върху ръката му. Молит раздвижи мускули и я накара да завърти бедра съблазнително. Пръстите на изпънатата му ръка почти докосваха острото, блестящо мачете, положено до него.
Вдясно от него проблясваха две малки червени точици — това бе Фини, който ту отваряше, ту затваряше очи. От другата страна на огъня Молит видя легналите в нелепи пози Махалич: със стиснати клепачи и отворени усти. Ако не беше пращенето и посъскването на огъня, той навярно би ги чул и как хъркат. „Като свине, — помисли той — които търчат по пътя с надежда да намерят корито с отпадъци.“
От полумрака, тихо стъпвайки, изплува Кеслер, приближи се до огъня и хвърли съчки и гнили клонки. Мокрото дърво засъска и се разлетяха рояк искри. А Кеслер се върна на поста си в сянката на дърветата. Времето се точеше бавно, двете луни сега стояха ниско над хоризонта, а третата лениво влачеше полупрозрачният си шлейф през зенита.
От гъсталака се носеше непонятно шумолене. Просмукващият се от джунглата слаб, но лютив мирис се засили, когато тези тихи звуци се приближиха към полянката. Този мирис по нещо напомняше тежката миризма на кози, напечени от лятното слънце. Пропукването на клонки и шумоленето се чуваха съвсем близо и в същото време сякаш се отдалечаваха, а това създаваше впечатление, че са произведени от нещо невероятно дълго.
За кратко време всичко утихна, чуваше се само пропукването на горящите клонки и хленча на Фини, като предчувствие за нещо лошо.
От полумрака крадливо се насочиха органи за извънзрително възприятие. Изследваха поляната, огъня, спящите и тези, които пазеха. Съществото, скрито в сянката, взе решение.
Стремителен скок напред, пропукване на клонка, смачкан храст, отчаян вик на Кеслер и рязък гръм от изстрел. От края на поляната, на триста ярда през гъсталака, дърветата потрепериха и храстите полегнаха пречупени.
Щом откри, че макар и зашеметен, вече стои на крака и стиска мачетето, Молит разбра, че в крайна сметка е задрямал. Спомни си как изтръпна и внезапно се събуди от чувството, че някой даде сигнал за тревога с вик и изстрел. А след миг над него прелетя черно гъвкаво тяло с мачете в ръка. Пейтън се хвърли в бой.
Молит го последва в джунглата, без да погледне другите. Пистолетът продължаваше да стреля, озарявайки светлината със слаби бледожълти светкавици. Изведнъж, в нощта се разнесе дразнеща кашлица, трясък от счупени клони и шум от обрулени листа.
И тогава, като в кошмарен сън, Молит забеляза стоящия до него Саймс с факел от горящи клонки. В слабата светлина на факела видяха навитото на колело чудовище, дебело четири фута, което бързо пълзеше назад в тъмнината. Кошмарно извивайки се, тази жива спирала влачеше масивна глава без очи, напомняща тиква с брадавици. От малки отвори и порезни рани на главата изтичаше млечнобяла течност.
На няколко крачки от тях стоеше Кеслер и изригваше проклятия, наведен над неподвижното тяло на Пейтън. Кеслер го подхвана под мишниците, а Молит за краката и го отнесоха на поляната. Положиха тялото на Пейтън близо до огъня, Саймс се отпусна на колене и започна да го преглежда.
— Тази твар тихо се промъкна и ме сграбчи — размахвайки автомат, разказваше Кеслер, все още шокиран. — Когато ме повлече към джунглата, аз закрещях и стрелях от упор в гадната й глава. Хани прескочи огъня и спящите, и като безумен се нахвърли върху чудовището. Той се опита да му отсече главата. Тогава то ме пусна, обви се около Хани, влачи го двадесет ярда и го захвърли. Аз стрелях още два пъти в муцуната му, но очевидно без особен резултат… — Той изтри потта от челото си, но то мигновено се покри с нови капчици. — Ако не беше Хани, вече щях да съм в корема му, на миля от тук.
Мисис Махалич се зае да превърже дълбоката рана на дясната ръка на Пейтън. От къде се бе снабдила с бинт, остана загадка. Във всеки случай не от походната аптечка. Вероятно беше откъснала ивицата от бельото си. Тя се поклащаше напред-назад и успокоително шепнеше над проснатото тяло, като без да я молят правеше това, което считаше за необходимо.
Саймс внимателно я докосна по рамото и каза:
— Много съжалявам, но това е ненужно. Той е мъртъв. Доколкото мога да съдя, гръбначният му стълб е пречупен.
Тя бавно се изправи, погледна го, после спря поглед върху тялото на Пейтън. Зад дебелите стъкла на очилата, очите й първоначално изразиха недоверие, а после се изпълниха със сълзи. Тя се опита да се овладее, но не успя. Тогава свали очилата и мълчаливо започна да бърше очите си. Саймс я хвана за ръка и я отдалечи от мъртвия. Като ги наблюдаваше, Молит се обърна към Кеслер:
— Извади късмет, а?
— Това няма нищо общо с късмета, — сопна се Кеслер.
Той взе лопатата и започна да копае яма под дървото. Обискираха Ханибал Пейтън, за да научат нещо за близките му, а после го погребаха. Кеслер направи груб дървен кръст и го постави върху гроба. Саймс, застанал мирно с шапка в ръка, помоли небето да приеме душата на един от своите синове.
— Амин! — извика Молит.
— Амин! — като ехо повтори Момчето Ку.
И всички останали.
Мисис Махалич отново се разплака.
На следващия ден пътечката им започна да се отклонява на запад. Принудиха се да тръгнат по друга, която се простираше по на север. След известно време пътечката се разшири и те закрачиха по-бързо. Потиснати от среднощната трагедия, всички се движеха близо един до друг в реда, който бяха възприели, с тази разлика, че сега Фини тичаше напред, редом със Саймс.
Пътечката бавно, но упорито се изкачваше в планината. Джунглата беше все така непроходима и страшна, но броят на разклонените дървета намаля. Светлината все по-свободно преминаваше през листата и те по-продължително се движеха по осветени участъци от пътечката, поради което прежурящото слънце ги заливаше с нетърпима жега. От потта косите им лепнеха и гърбовете им се намокриха. Стана задушно. Струваше им се, че въздухът се уплътнява, а не се разрежда, както можеше да се очаква.
Около обед мисис Махалич отказа да върви повече. Тя се отпусна на ствола на едно паднало дърво, лицето й изразяваше тъпа покорност на съдбата, стъклата на очилата й се бяха изпотили.
— Краката ми.
