нали така? Арийски тип, висока, руса, синеока. Идеалната жена за Хитлер.
— Той само една топка ли има? — попита Джим Пули.
— Като го видя следващия път, ще го питам — Ръсел допи третата си съвършена бира за деня. — Та значи, прав ли съм или да?
— Прав си като вече превърналото се в легенда деветаче — отвърна Омали. — Стари пари, естествено.
— Много ясно.
— Та какво ще правиш сега?
— Знаете какво.
— И то е?
— Отива в „Емпориум“ — изтърси Джим Пули.
— Благодаря ти, Джим — рече му Ръсел. — Тъкмо това и ще направя.
Шосето за Кю се беше превърнало почти в междуселски път. По него вече не вървяха сиви коли. Летящите коли надали имат нужда от шосета39.
„Емпориум“ се извисяваше сам-саменичък сред обраслото с шубраци поле като замък, издигащ се сред пустошта. Ръсел спря пред готическата врата. Нямаше си вълшебен камък, но пък той не беше пътникът, нали така? Не, убеден беше, че не е.
Но имаше ли план?
Да, убеден беше, че има.
Знаеше какво ще се случи. Беше го видял на видеокасетата, където го играеше Боби Бой и го въведоха през тайната врата долу в котелното, за да види онова нещо. Имаше нужда от още време. Дали това не би могъл да бъде начин да се върне във времето? Ръсел не си спомняше съвсем точно репликите, но ако малко оплескаше сценария и сбъркаше някоя и друга дума, щеше ли да има значение?
— Тука трябва да се играе по метода40 — рече си Ръсел и почука на вратата.
След цял век, както му се стори, но вероятно беше по-малко и от минута, вратата се пооткрехна и Виктор Шаубергер, известен и като Ърнест Фъджпакър, погледна Ръсел през пролуката.
Не се беше променил ни най-малко. Пак си беше същата дърта триперлива помъдряла развалина, както и през деветдесетте. Е, станал беше още по-такъв, но съвсем мъничко.
Отвори широко вратата и махна на Ръсел да влезе. Ръсел веднага забеляза как се движи той — вдървено, като автомат.
— Здравейте — усмихна му се.
Древният старец наклони костенурчата си шия.
— Значи вече е дошъл онзи ден, а? — попита той. Гласът му беше като гръмотевична кашлица. — Погледнах календара, вярно, но дните са все едни и същи, а и тази година беше като миналата.
— Добре ли си? — попита Ръсел.
Увеличените очи се втренчиха в него. Това бяха очи на мъртвец.
— Старото място си изглежда все същото — Ръсел огледа вестибюла. Но старото място не изглеждаше същото — стените бяха обгорели, лъскавите плочки на пода — потъмнели и напукани. Горе над почернелите греди на покрива се виждаше небето.
— Вече няма клиенти — изкашля се господин Фъджпакър. — Никой. Само аз и Той.
— Знаеш, че съм дошъл да Го видя, нали?
— Не допускам при Него посетители. Никога не съм допускал. Но ти си друго нещо, Ръсел — ти ми Го даде.
„Нещо не схващам — помисли си Ръсел. — Но нищо, карай нататък, играй.“
— Той добре ли е? — попита Ръсел.
— Той не се променя. Никога не може да се промени.
— Много добре за Него.
— Какво? — очите на господин Фъджпакър живнаха. — Нищо не е добре за Него. Аз се грижа за това.
„Съвсем изгубих нишката — помисли си Ръсел. — За Него и за мене заедно — тъй ми прозвуча.“
— Ела с мен — господин Фъджпакър го хвана за лакета. Пръстите му бяха твърди, като дървени, и се забиваха в плътта на Ръсел.
Докато вървяха бавно по пътеката, Ръсел огледа реквизита. Всичко се разпадаше. Препарираните зверове бяха изгризани от червеи и позеленели от разрастващите се лишеи. Ценностите, за които Ръсел някога, толкова отдавна се грижеше през обедните почивки, сега бяха ръждясали, превърнали се бяха в боклук без стойност. Сърцето на Ръсел се късаше. Един от подиумите бе рухнал и бе смазал саркофази и старинни урни. Тежка смрад тегнеше във въздуха. Ароматът на гниенето.
Ръсел си припомни известна част от репликите на Боби Бой.
— Откога? Откога Той е с тебе?
— През всички тези години. Аз съм негов Страж. Всичко това, всичко тук в „Емпориум“. Всичко е негово дело. Не можеш да плениш времето, Ръсел. То не дава да го хванеш. Опитай се да го задържиш в ръце — то изтича през пръстите ти като пясък — старецът се изкиска. — Като пясъците на времето, а, Ръсел?
Ръсел кимна безпомощно. Нищо от това не беше правилно, нали така? На видеозаписа Питър Кушинг бе казал съвсем друго нещо.
Стигнаха до малката готическа врата в дъното на пътеката. Ръсел натисна дръжката и двамата мъже минаха през тесния отвор, слязоха по зле осветеното стълбище и се озоваха в котелното.
— Оттук — господин Фъджпакър поведе Ръсел между купищата древен багаж, стари куфари, чанти „Гладстон“ към един преграден със завеса ъгъл.
Ръсел знаеше какво се крие зад тази завеса. Беше видял ужаса, знаеше какво да очаква.
Но това не му помагаше. Знанието не му помагаше. Ръсел се разколеба. Онова нещо беше много силно. Можеше ли човек да се разбере с него? Усещаше, че не. Трябваше да му предложи нащо. Камъкът, дето уж бил вълшебен? Целувката на Юда? Трябваше да излъже — бе дошъл подготвен да излъже. Но доколко убедителен щеше да бъде? И колко знаеше?
Усети страх. Коленете му започнаха да се подгъват и в същото време се готвеха да хукнат да бягат.
— Дръпни завесата — рече господин Фъджпакър, — но извърни поглед.
Ръсел се протегна към завесата. Все още имаше време да побегне. Все още имаше време да избяга. Не трябваше да прави това.
Но щеше. Знаеше, че ще го направи.
Хвана завесата — беше студена и влажна, лепнеше по пръстите му. Дръпна я и тя се разпадна като подгизнала прогнила тъкан.
Ръсел сведе поглед. Но ръката му се вдигна да запуши носа му. Вонята беше отвратителна. Гадеше му се от нея. Закашля се в длан и дръзна да погледне.
А после залитна назад и облещи кръгли-кръгли очи.
То седеше върху подобен на трон стол. Цялото изкривено на една страна. Седнало върху единия си крак, а другият се кандилкаше във въздуха. Стъпалото му беше изкривено наобратно. Ръцете бяха съсухрени лапи с дълги жълти нокти. Лицето. Ръсел се блещеше срещу лицето.
Това беше лицето на Адолф Хитлер.
Главата на Хитлер висеше на една страна на лявото му рамо. Очите му бяха отворени, но разфокусирани, погледът — кръстосан. От носа и от отворената уста се стичаха ивици слепнала слуз, цапаха гърдите, висяха надолу като сталактити и се сливаха в кора на пода.
— Хитлер! — ахна Ръсел. — Той е мъртъв.
— Не е — Ърнест отново пусна тънък кикот. — Просто мирише на мъртъв. Шибаният му гадняр пак се е насрал.
Ръсел пристъпи напред, но вонята го отблъсна назад. Някога гордият фюрер на райха сега се бе превърнал в парцалива мумия и гниеше в собствените си мръсотии. Парализиран и безпомощен.
— Какво му се е случило? — попита Ръсел. — Как се е докарал дотук?
— Твое дело е, Ръсел. Всичко е твое дело.
