— Мое дело? Не.
— Заслужава и по-лошо. Каква ирония! Човекът, който искаше целия свят за себе си… Сега това е целият му свят. Трябва да получи нова завеса, от месеци не съм слизал тук, старата съвсем е изгнила.
— От месеци? — учуди се Ръсел. — Ти храниш ли го? Миеш ли го?
— Той няма нужда от храна. Пръскам го чат-пат с мухозол. Мухите си снасят яйцата в него. Личинките после прогризват кожата и излизат. Виж, лявото му ухо вече го няма, известна част от тила — също.
Ръсел усети как в гърлото му нещо се надига.
— Това е нечовешко — ахна той. — Защо? Кажи ми защо.
— Знаеш защо. Той отне жена ми, прекрасната ми съпруга. Остави ме да остарея сам. Но сега съм преобразен. Ще изкарам поне още сто години. И ще ги прекарам с него. Ще има време да размишлява за стореното от него зло.
Ръсел извърна лице. Никой човек не заслужаваше такава ужасна съдба — дори и толкова противен като Хитлер.
— Качвай се — рече Ръсел. — Качвай се горе.
— Ако искаш, можеш да го побоцкаш с острата пръчка. Но не си прави труда да бъзикаш топката му. Резнах му я още преди години. Държа я горе в един буркан.
— Върви — настоя Ръсел. — Колкото се може по-бързо.
Господин Фъджпакър се изплю върху сакатия на стола, после се обърна бавно, закуцука и излезе от стаята.
Ръсел се заслуша в тътрещите се стъпки нагоре по стълбите, после — в скърцането на дъските горе.
С разтуптяно сърце и пищящи уши потърси средство да приключи. Избра една желязна тръба, подпряна на стената, и я претегли на длан. После се върна при фигурата на стола.
Вгледа се в мътните очи. Видя искрицата на живота. Видя как спечените от слузта устни се разтварят и изсъхналият език вътре се размърда. И знаеше какви думи ще излязат оттам.
— Помогни ми. Помогни ми.
Ръсел прочете молитва и помоли за прошка. После замахна с тежката тръба и прекрати мъките на Адолф Хитлер.
Горе във вестибюла Ърнест Фъджпакър стоеше и кимаше вдървено с глава в такт, който само той си чуваше. Коленете на Ръсел почти бяха сдали, но той се принуди да върви колкото се може по- естествено.
— Боцна ли го? — попита Ърнест.
— Ами да, така да се каже, боцнах го един вид.
— Ще дойдеш ли пак?
— Мисля, че не. Сбогом.
— Не бързай толкова — обади се древният старец. — Не съм ти дал онова, за което си дошъл.
Мозъкът на Ръсел тънеше в мъгла. Единственото, което искаше, беше да се махне оттук. От това място.
— За какво съм дошъл? — попита той.
— Ето за тези, нали така? — господин Фъджпакър извади два черни кожени колана, в чиито токи бяха вградени сложни скали.
— Какво е това?
— За да се върнеш обратно. Ще те откарат безопасно в твоето време.
— Апарати за пътуване във времето?
— Модерна технология — обясни господин Фъджпакър. — Подобрен вариант на стария флюгелрад. Сам съм ги разработил.
„С чия ли помощ?“, помисли си Ръсел. Като че ли не знаеше.
— Просто нагласи времето и натисни копчето — обясни господин Фъджпакър. — Но те работят само еднопосочно, при това назад. Времето не е нещо, с което да си правиш майтап, Ръсел. Най-добре е да бъде оставено на мира.
— Сбогом тогава, господин Фъджпакър.
— Сбогом, Ръсел.
Често става така, че след като са преживели неописуем ужас, хората избухват в необясним смях. Случва се по време на война — баща ми ми е разказвал, че като служил като пожарникар по време на блицкрига, неведнъж се натъквал на хора, които седели до обгорелите черупки на къщите си и се хилели истерично. Каза, че никога не бил сигурен дали е просто от шока или е нещо повече. Може би избухване на съзнанието, че са живи. Че са оцелели и осъзнават, че са оцелели — вероятно за пръв път изобщо съзнават, че съществуват.
Щом Ръсел излезе от „Емпориум“ и тръгна обратно по пътеката, някогашно шосе за Кю, той започна да се смее. Отначало като лека кашлица, която се опитваше да потисне, но тя избухваше в гърлото му пак и пак, докато най-накрая по лицето му не потекоха сълзи и не го заболя коремът.
Ето какво си бе представил Ръсел — образ, едновременно фарсов и абсурден. И не можеше да се отърве от него: заглавие във вестник, неделен таблоид, с едри букви на първа страница:
20
АРИЕЦ 3
Ръсел се върна в Мемориалния търговски център „Шаубергер“, но влезе през друг вход, купи няколко неща от един магазин за подаръци и ги пъхна във вътрешния джоб на контешката си черна униформа. После пое с лека крачка към магазина за електроуреди и към Джули.
Джули я нямаше.
Ръсел погледна часовника си — доста беше закъснял. Но тя без съмнение би го изчакала, нали? Трябваше да го изчака. Ръсел се огледа нагоре-надолу из търговския център, но от нея нямаше и следа.
Какво да прави? Да се върне в „Летящият лебед“? Да види дали няма да изкопчи от Джим Пули накъде да тръгне? Да остане тук? Да изчака вън?
Да изчака вън, реши Ръсел. Това място и бездруго го потискаше. Ще чака отвън, това е. Тръгна по алеята, мина под голямата златна арка и излезе през въртящите се стъклени врати.
— Ръсел! — дрезгав сценичен шепот.
— Джули?
— Тук съм.
Ръсел се обърна — ръката на Джули му махаше иззад една от хромовите портикови колони на входа.
Тръгна нататък.
— Защо се криеш? — попита я той.
— Ти защо закъсняваш? — гласеше отговорът на Джули. — От цял час те чакам.
Ръсел подхвана първата от поредицата внимателно репетирани лъжи.
— Задържаха ме — обясни той. — Успях да се сдобия само с един колан.
Джули като че ли никак не се притесни от това.
— Само един ли? Дай ми го тогава, дай ми го. — Общо взето, много напираше. Погледът й срещна
