И когато всички седнаха, барманът дойде и постави на масата чиния сандвичи със шунка.
— Наздраве, Невил — рече Омали.
— Невил? — Ръсел погледна човека с папионката. — Невил, почасовият барман?
Невил намигна със здравото си око и се върна на бара.
— Объркан съм — обади се Ръсел. — Много съм объркан.
Омали се ухили.
— И имаш пълното право да бъдеш. Но кажете, сър, дали това е вашата бира, преди да си разкриете картите, или тази след?
— Според мен не му помогна особено — подметна Пули.
— Озаптихте ли злодея? — попита Омали. — Или тепърва ще го озаптявате?
— Тепърва ще го озаптявам — отвърна Ръсел. — Но какво правите тук вие двамата? Как така…? Искам да кажа, вие сте истински и това място… нищо не разбирам.
Джим вдигна халба.
— По обяд по принцип си пийваме по бира-две — обясни той.
— Нямах това предвид.
Омали отпи от бирата си и докосна устни със свит показалец.
— Според мен, Джим, човекът пита какво правим тук.
— И аз често съм си задавал този въпрос — отвърна Джим. — Но рядко получавам смислени отговори.
— Позволете да обясня — обади се Джон Омали. — Поправете ме, ако греша, но последното, което някой е чул за нас, е, че сме се разпаднали на атоми и сме били всмукани в космоса. И всичкото това на Бъдни вечер незнайно коя година.
Ръсел кимна.
— „Бог помози, весели ми господа, и лека нощ“38.
Ръсел отново кимна.
— Бум-тряс и вжжжжт. Лек шок за всички засегнати.
— Питах и какво е станало по-нататък — обади се Ръсел. — Но Морган ми рече, че нищо.
— Е, какво друго да каже той, а?
— Точно така каза — потвърди Ръсел. — Бях там.
Омали с поредната глътка пресуши халбата си до дъно. После я подаде на господин Джеймс „Следващото пиене от мен“ Пули.
— Ще се изненадаш ли, ако разбереш — попита Омали, — че всичко това е било част от пъклен замисъл, рожба на ума на звяр с червено лице на насекомо?
— Вероятно не — отвърна Ръсел.
— Чутото ме обнадеждава. Нали разбираш, ние с Джим в минал епизод бяхме призовани да пазим Брентфорд от всякакви зверщини. При всеки такъв случай ние се размърдваме, макар че Джим вечно вдига пара, но си вършим работата. Ако следваха естествения ход на нещата, сега щяхме да се занимаваме точно с това. Но твоят човек с насекомоподобното лице не е част от естествения ход на нещата и не играе по правилата. И просто ни извади от картинката.
— Не е могъл да извади от картинката цял Брентфорд обаче — Джим пъхна празната халба на Омали под масата и отпи от своята. — Когато ужасът си разиграва коня в Брентфорд, все се намира някой да му го спъне.
— Много лирично го каза, Джим. Една пълна халба също ще ми дойде добре. От същото, ако обичаш.
Джим Пули стана от масата.
— Чакайте сега да схвана — спря го Ръсел. — Очевидно вие сте истински, виждам го с очите си, и ми казвате, че тази твар ви е запратила — вас, „Летящият лебед“ и въобще — в бъдещето, за да ви попречи да му се месите.
— С една дума казано — правилно. Буквално ни изтриха от сюжета.
— Но ако Морган не ми беше разказал историята, никога нямаше да се намеся.
— Историята трябваше да бъде разказана, за да бъдем премахнати ние от картинката. Съдбата е решила тя да бъде разказана на тебе и ти да влезеш в ролята на герой и да свършиш нашата работа.
— Но аз не съм я свършил.
— Ще я свършиш.
— И откъде сте толкова сигурни?
— Защото сме гледали филма докрай. По телевизора в кръчмата, знаем го как свършва.
— Гледали сте филма? — Ръсел подскочи на стола. — Значи сте преобразени. Вие сте от ония!
— Филмът е преобразявал през деветдесетте. Нас ни е нямало там тогава и не сме преобразени.
— Ще спра този филм — закани се Ръсел. — Ако мога.
— О, можеш и ще го спреш. Но виждаш ли, всъщност филмът е метафора. Всичко това е метафора. След като веднъж я схванеш, всичко става ясно.
Ръсел допи съвършената си халба.
— Е, едно нещо става ясно веднага — щом сте гледали филма, значи знаете как свършва. Бихте ли били така любезни да ми кажете какво трябва да направя — и веднага тръгвам и го свършвам?
— Боя се, че не може така. Четири пъти съм го гледал. Всеки път има различен край. Но защо не попиташ прекрасната дама тук? Тя участваше във филма.
— Джули? — обърна се Ръсел към нея.
— Гледал си всички кадри, в които участвам — отвърна му Джули. — Не зная как завършва.
— Оставам си съвсем объркан — въздъхна Ръсел.
Пули се върна с две халби „Лардж“.
— Разказа ли му вече твоята история, Джон? — попита той.
— Тъкмо смятах. — Омали пое халбата си. — Докато Джим не е седнал, вие ще желаете ли по още едно?
— Джули? — попита Ръсел.
— Голям джин с тоник, моля.
— А за мен от същото — поръча Ръсел. — Много ви благодарим.
Пули се върна на бара — без усмивка.
— Някога да сте чували историята за гостбата от камъчета? — попита Омали. — Това е стара ирландска приказка. Един възрастен ирландец ми я разказа.
— Не — отвърна Ръсел. — Мислиш ли, че ще ми помогне?
— Без съмнение. Метафората е същата. Схванеш ли я, всичко си схванал.
— Тогава, моля, разкажи я.
— Много добре — рече Омали. — Мястото на действието е едновремешна Ирландия, времето — Средновековието. Дрипав пътник се влачи из мрачна и самотна пустош. Нощта наближава, той е гладен и уморен. В далечината вижда замък. Потътря се към него и стига пред портата му тъкмо когато небето почернява и заплющява дъжд.
Пътникът чука на портата. Най-накрая тя се отваря на верига и от пролуката наднича лицето на готвача на замъка.
„Що щеш?“ — пита готвачът.
„Подслон за през нощта“ — отвръща пътникът.
„Върви си по пътя.Няма място тука за тебе.“
„Ще откажеш да подслониш човек в такава нощ?“
„Тъй както те гледам, да — отвръща готвачът. — А сега си върви по пътя.“
„С радост бих ти платил, ако ме пуснеш да пренощувам.“
„О, тъй ли? Ти май си просяк — с какво ще ми платиш?“
„Знам една магия“ — отвръща пътникът.
„Е, и каква?“
„В торбата си имам един камък, който, сложиш ли го в котел с вряща вода, я превръща във вкусна гозба.“
