— Добър въпрос — рече Ръсел. — И защо така?
— Защото Боби Бой бил откраднал системата „Киберзвезди“ и я донесъл в деветдесетте.
— Пак не мога да схвана.
— Господин Фъджпакър ти е казал за филма. Филмът, който ще се направи с тази апаратура. Филмът, който щял да промени света. Да промени бъдещето.
— О — рече Ръсел, — разбрах. Откраднатата апаратура от бъдещето ще бъде използвана, за да бъде променено то. Но със сигурност това е невъзможно.
— Защо да е невъзможно?
— Защото е плагиатство. Същата идея е използвана в „Терминатор 2“.
— Какво те накара да го кажеш?
— Просто ми мина през ума, че трябва да се сетя, преди да се е сетил някой друг.
— Честно е.
— Та значи ти казваш, че като е попаднал в бъдещето и е откраднал апаратурата, която ще промени бъдещето, онова бъдеще, в което попаднал Боби Бой, било вече промененото бъдеще — променено от това, че е откраднал апаратурата и я е използвал в тогавашното минало, което за нас е настояще?
— Точно така. Всичко е толкова просто, когато го кажеш така.
— Значи филмът наистина ще промени бъдещето.
— С Негова помощ ще го промени.
— Говориш за онзи Той, дето го видях на записа — буболечката с червеното лице?
— Тъкмо Той е ръководил построяването на флюгелрада. Възходът на нацистка Германия през двадесети век предлагал първата истинска възможност един-единствен човек да властва над целия свят.
— Господин Хитлер.
— И ако беше спечелил, това е щяло да се случи. Хитлер е просто марионетка на тази твар. Тя се храни с хора, с времето на хората. Поглъща тяхното време, отнема чувствата им, емоциите им. Тя има намерение да сложи нещо във филма. Нещо, което въздейства на подсъзнанието или въздейства по някакъв начин така, че да контролира съзнанието на всички, които гледат. И всеки ще иска да го гледа — такова нещо досега никой никога не е виждал.
— Боже милостиви! — възкликна Ръсел.
— Немилостив е — поправи го Джули.
— Но дали е бог? Или е от открития космос, или от вътрешния, или знам ли?
— Не зная точно какво представлява. Господин Фъджпакър знае. Той е негов страж. От време на време го местят другаде и други хора го пазят. Но винаги се връща в „Емпориум“. Знам за него от дете.
— И не те ли е страх?
— Много ме е страх. Тъкмо затова се съгласих с всичко. Със снимането на филма, с всичко.
— Да, ами филмът? Онова, което гледах на видеозаписите, не беше същото като онова, което видях на другия ден на прожекцията.
— Беше. Ти само си си мислел, че не е. Видял си онова, което те са искали да видиш. Бил си хипнотизиран, докато спиш. Докато са ти промивали раната и са сменяли сейфа.
— Направиха ме на пълен глупак, а? Но аз ще се смея последен. Няма да разпространявам пъкления им филм. Ще попреча дори изобщо да бъде показан.
— Не зная дали ще успееш. Нали разбираш, след като ти си тръгна от купона, се появи Хитлер с флюгелрада. Връщаше се от бъдещето. Нацисткото бъдеще, което той контролира. Беше се върнал да поздрави господин Фъджпакър за успеха на филма. Ще бъде показан, Ръсел — със твоя помощ или без. И наистина ще промени света.
— Значи трябва да го спрем. По някакъв начин.
— О, да, трябва. Всичко това е толкова лошо! Не мога вече да бъда част от него.
— Значи затова ми викна, когато ме нападна Боби Бой.
— Ти си единственият човек, на когото знаех, че мога да се доверя. Единственият, готов да застане срещу тях. Ти си единственият човек, за когото наистина ме е грижа, Ръсел.
Устата на Джули беше в много удобна позиция за целуване. Така че Ръсел я целуна.
Флюгелрадът летеше към бъдещето.
Вътре ставаха разни откровени работи, които досега се бяха случвали тук само веднъж. А именно през 1955 г., когато някоя си госпожица Търнтън, живуща в Брентфорд, „Мейкфийлд авеню“ 16, спомената в началото на глава 6, бе имала кратка среща от трети вид.
Но сега откровените неща ставаха с много по-голямо удоволствие и взаимно възхищение. Ръсел се раздаваше безгранично, а Джули от своя страна откликваше по начин, на който са способни единствено бившите акробатки — танцьорки на пилон — демонстраторки на секс-играчки.
Късмет извади наш Ръсел.
А после флюгелрадът рече:
— БУМ!
— И при тебе ли стана земетресение? — попита Джули.
— Да — отвърна Ръсел. — Оф.
Последва странно вибриране. Всичко сякаш се разфокусира. Всичко стана двойно и после пак единично.
— Така ли трябва да става? — Ръсел разтърка очи.
— Не ме питай мен, никога досега не съм летяла с такова нещо.
— Успокои ме.
— Но според мен това означава, че сме пристигнали, когато там сме пристигнали.
— Тъй значи.
Джули започна да се облича.
— Хайде — подкани го тя. — Да се махаме.
— А трябва ли сега веднага?
— Според мен да.
Стълбата се спусна и люкът се отвори. Ръсел промуши глава навън и вдъхна въздуха. Дали миришеше като у дома? Е, миришеше на цветя. На пролетни цветя. Той се качи на купола и се огледа. Флюгелрадът се бе приземил в някакви храсти сред хубав парк. В далечината се издигаха чудновати сгради с футуристичен вид. По-наблизо имаше стари къщи, които отдалеч му напомняха нещо.
— Според мен сме се приземили на съвсем същото място, където и Боби Бой — Ръсел се върна при Джули в кабината. — Хайде да се поразходим и да видим кое какво е.
— Мислиш ли, че ще е безопасно?
— Никак даже. Но хайде все пак да тръгваме.
Ръсел й помогна да слезе по стълбата. Храстите скриваха доста добре флюгелрада, а наоколо нямаше никого. Нямаше да боли, ако го оставеха там и хвърлеха едно око наоколо.
Естествено, че нямаше.
— Предполага се, че тук всички ходят с униформи и със златни рокли — Ръсел огледа внимателно външния си вид. Парцалив, заключи той. Джули изглеждаше великолепно. Още беше облечена с късия черен вечерен тоалет. Онзи, дето си заслужаваше нещо повече от бегло споменаване преди.
— Можем да опитаме да откраднем дрехи — предложи Джули.
— О, не. Нищо няма да крадем. Ще се поразходим, ще преценим ситуацията. Но няма да се забъркваме в нищо.
— Става.
Тръгнаха из парка. Джули го държеше за ръка, което караше Ръсел да се гордее. Скоро стигнаха до някоя си там щрасе.
— Виж — посочи Ръсел. — Това е „Ръцете на зидаря“. Боби Бой е казал истината. Наистина са я прекръстили на „Летящият лебед“.
— Чудя се защо ли.
