18
ОБЛЕКЛО СТРОГО КАТО ЗА КРЪЧМА
Седяха на една от пейките в хубавия парк. На гърба й беше прикрепена малка месингова табелка: "Дар
за мемориалния парк „Шаубергер“ от Обществото на почитателите на „Нострадамус ми изяде хамстера“.
— Така, както аз го виждам — рече Ръсел, — ние сме се приземили само минути след Боби Бой, и то точно на същото място. Искам да кажа, съвсем точно. До сантиметър. А тъй като не е възможно в едно и също пространство да има два флюгелрада, които така или иначе са един и същ флюгелрад, нашият се е слял с неговия. Двата са станали едно. Флюгелрадът вероятно се подчинява на някой основен физически закон. Спомняш ли си, че когато се приземихме, всичко се разфокусира и после пак дойде на фокус? Сигурно е било това.
— И значи Боби Бой е скочил в неговия флюгелрад, който в същото време е бил и нашият флюгелрад, и е избягал в бъдещето.
— Да, но програматорът е у мен — потупа се Ръсел по джоба. — О, по дяволите!
— По дяволите какво?
— Пистолета на баща ми го няма. Трябва да съм го оставил във флюгелрада.
— Ти всъщност не си човек, който си пада по пистолети, Ръсел.
— Не, съвсем определено не. — Ръсел стана от пейката и се протегна. — Но бих пийнал едно с удоволствие. Какво ще кажеш да хвърлим едно око на „Летящият лебед“?
— Мислиш ли, че е разумно?
— Кое е най-лошото, което би могло да ни се случи?
Излязоха от парка и тръгнаха ръка за ръка по някоята си там щрасе.
— Пари имаш ли? — попита Джули.
— Нито пени — призна си Ръсел.
И стигнаха до „Летящият лебед“.
— След теб — отвори Ръсел вратата.
— Толкова си любезен, благодаря. — И двамата влязоха вътре.
Ръсел се огледа. Не беше вътрешността на „Ръцете на зидаря“. Нищо подобно. Това тук беше нещо къде-къде по-великолепно. Кръчма с достойнство. Прегради от гравирано стъкло, дълъг, полиран махагонов барплот с месингова основа (и плювалник?). Шарена мишена за стрелички близо до „Мъже“-те. Поживяло си пиано. Шест кръчмарски маси в стил „Британия“. И онази особена светлина. Онази, кръчмарската светлина — лъчи като дълги копия, в които се носят златни буболечки, отразяващи се в потъмнелите сребърни ръбове на осемте високи емайлирани крана за бира — беше направо красота.
Ръсел вдъхна всичкото това наведнъж. Беше точно както трябва.
Пълно беше с хора. Хвърляха стрелички, приказваха си на бара, пийваха си бира и се усмихваха. Изглеждаха точно както трябва. Никакви сковани крайници, никакви празни погледи. Изглеждаха съвсем истински и съвсем свестни.
Зад бара стоеше барманът — на него там си му е мястото. Висок и кокалест, леко прегърбен — като професор, с бледо лице и зализана назад напомадена коса. Беше с контешка папионка и изгладена бяла риза и изобщо не приличаше на Дейвид Нивън. Но изглеждаше благороден.
— Добър ви ден, мадам и сър — поздрави барманът, щом го приближиха.
Ръсел погледна очукания рекламен часовник на „Гинес“ над бара. Беше един часът. Време за обяд. Стомахът му изкъркори. Беше гладен. И нямаше пукнат петак.
Как би могъл да подходи най-добре към този проблем?
— Първото питие е за сметка на кръчмата — обади се барманът. — За новите клиенти — винаги. Вземете си и сандвичи. На бара има пълна чиния. С шунка са, съвсем пресни.
— Чудесно — отвърна Ръсел. — Много ви благодарим. Ти какво ще искаш, Джули?
— Една минерална вода „Перие“, моля.
— А за вас, сър?
Ръсел погледна Джули.
— Вземи си каквото искаш — рече му тя.
Ръсел обходи с очи редичката от лъскави дръжки на крановете. Барманът наля минералната вода в чаша и добави лед и резенче лимон. Постави чашата на бара пред Джули и проследи погледа на Ръсел.
— Имаме осем вида първокачествена наливна бира — в гласа му звънна нотка на гордост. — Изборът ни превъзхожда с четири вида този на „Джак Лейн“ и с три — „Новият хан“. Ще ви е трудно да намерите достоен съперник на „Лебеда“ в това отношение.
— Вие лично какво бихте ми препоръчали? — попита Ръсел.
— „Лардж“ — отвърна барманът. — Без колебание.
— Тогава нека да бъде халба „Лардж“. — Ръсел загледа как барманът точи бирата. И преди беше виждал как се точи бира, но сега беше някакси по-различно. В начина, по който този човек я наливаше, имаше нещо, което издигаше това действие до форма на изкуството. Трудно беше да се определи какво точно беше то, но го имаше. Ъгълът, под който държеше чашата? Скоростта на струята? Нещо. Всичко.
Барманът поднесе на Ръсел съвършената халба бира.
— Това е съвършената халба бирал.
Барманът кимна с благородната си глава.
— Радвам се, че смятате така. Мога ли да ви попитам, сър, случайно не сте ли господин Ръсел Любейзън?
Ръсел се изкашля в съвършената си халба и част от най-фината пяна влезе в носа му.
— Съжалявам, че ви стреснах, сър. Но ето там има двама джентълмени, макар и да се колебая да използвам думата „джентълмени“ — двама души, които споменаха, че може да се отбиете и ако се отбиете, да ви насоча към тях.
Ръсел извърна очи към двамата души и го обзеха тревожни мисли. Тайна полиция? Ченгета във времето? А може би терминатори…
— Няма от какво да се боите — обади се барманът. — Съвсем безобидни са. Не можеш ги помръдна, но са безобидни.
Ръсел огледа двамата души. Двама младежи, които лочеха бира на масата до прозореца. В лицето на единия имаше нещо ирландско. В това на другия — не. Трудно е да се каже обаче на кого.
Онзи, дето нямаше, му помаха с пръст да се приближи.
— Ти какво ще кажеш? — попита Ръсел Джули.
— Ще кажа, че според мен ти трябва да вземаш решенията.
— Точно така.
Приближиха се до двамата души и щом се приближиха, те станаха и дръпнаха столовете си назад. И протегнаха ръце да се здрависват.
— Добър ден — рече онзи с ирландското в лицето. — Казвам се Джон Омали, а това е моят приятел и другар Джеймс „Следващото пиене от мен“ Пули.
— Следващото пиене от мен? — попита Пули.
— Много мило от твоя страна, Джим.
— Омали? Пули? — Ръсел изгледа първо единия, после другия и после обратно, докато вървяха ръкостисканията. Джон стисна ръката на Ръсел, а Джим стисна ръката на Джули, после Джим стисна ръката на Джон, а Джули — на Ръсел, а дъртият симпатяга, който точно тогава минаваше покрай тях, да не изтърве нещо, стисна ръцете на всички поред и пак се почна.
Докато траеше всичкото това, устата на Ръсел се отваряше и затваряше и от нея постоянно излизаха фрази от рода на: „Ама вие сте ония“ и „Вие сте ония двамата“, и „Пули и Омали, ама това сте вие“.
— Сядай, сядай — Джон Омали дръпна един стол и го предложи на Джули, като междувременно отново й стисна ръката.
— Сядай и ти — рече Джим на Ръсел. — И аз бих ти предложил стол, ама нали виждаш…
Ръсел се облещи срещу Пули, който в момента сам се здрависваше със себе си.
— Престани, Джим — обади се Джон. — Невъзможно е.
— Извинявайте — и Пули седна.
