Ръсел вдигна рамене.
— Сигурен съм, че все ще се намери обяснение.
И така, те продължиха да вървят.
Хората минаваха покрай тях по някоя си там щрасе — млади хора, високи и красиви. Но на Ръсел не му харесваше как се движат. Толкова сковано, толкова неестествено. Дори не поглеждаха към него, но Джули я поглеждаха и още как.
Пред тях — там, където някога се намираше Голямото западно шосе — се издигаше грамаданският търговски център. Целият в лъскави стъкла и хром, а наоколо му щъкаха летящи фолксвагени и се приземяваха по високите платформи.
— Ще поразгледаме ли магазините, Ръсел?
— Че защо не?
Влязоха през стъклените въртящи се врати в масивен коридор. Ръсел мярна златните букви, увенчали сребърна арка, която водеше към голям покрит базар:
Ръсел поклати глава и те продължиха нататък.
И всички магазини си бяха там — онези, за които беше разказал Боби Бой. Магазините за дрехи, за подаръци, за сувенири с Адолф Хитлер. И магазинът „Тандис“ с немското име.
— Това е магазинът — каза Ръсел. — Онзи, от който е откраднал апаратурата с киберзвездите.
— Ръсел, виж — Джули посочи витрината. Вътре деца си играеха на холографски видеоигри. Прочути филмови звезди, проекции на „Киберзвезди“, седяха и уж си приказваха.
А зад тях, застанал пред щанда…
— Това е Боби Бой — облещи се Ръсел. — Той е тук, сега. Как може той да е тук и сега?
Наблюдаваха как Боби Бой се обърна с пакет в ръце и се отправи към вратата.
— Идва насам — и Ръсел набута Джули във входа на някакъв магазин.
— Защо се крием от него?
— Добър въпрос. — Ръсел понечи да излезе и да заговори мършавия, но в този миг завиха аларми и засвяткаха лампи.
— Най-добре да не бием на очи — и Ръсел отново се спотаи.
Боби Бой мина съвсем близо до тях с уплашен поглед на дългото мършаво лице. Направи още една-две несигурни крачки и търти да бяга.
И тогава се разнесе ужасно дрънчене. Пред погледите на Ръсел и Джули двете железни ужасии роботи изприпкаха в тръс подир Боби Бой.
— Да се надяваме, че ще го хванат. — Но не разбирам как…
— Виж — посочи Джули. Мъже, облечени в черни униформи с ленти с пречупени кръстове на ръкавите, се задаваха с маршова стъпка към търговския център. Влязоха с маршова стъпка в магазина и се насочиха към момъка зад тезгяха.
— Хайде — Ръсел подкани Джули. — Ние сме невинни зяпачи. Хайде да влезем и да видим какво става.
Вътре в магазина някакъв тип с офицерски вид, очила като на Хайнрих Химлер и много лошо държание разпитваше продавача. Ръсел се приближи, за да хване нещо от разговора.
— Той влезе в магазина — обясняваше продавачът с раболепен тон и кършеше ръце. — Беше в черно. Естествено, реших, че е член на партията. Огледа системата „Киберзвезди“ и искаше да знае дали може да накара холограмите да правят каквото той поиска. Неща, които ги няма във филмите, които са програмирани да възсъздават. Аз му казах „да, господине“, и той каза, че ще вземе системата. Но когато мина на идентификационния преглед на ретината и ириса, алармите завиха. Не е регистриран. Как е възможно?
— Не е възможно — кресна оня, дето мязаше на Химлер. — Освен ако…
— Освен ако какво, капитане?
— Освен ако това не е онзи, за когото се споменава в документа. Онзи, когото очаквахме. Как изглеждаше този? Висок, мършав, с лукави устенца?
— Как само го уцели! — прошепна Ръсел.
— Съвсем го уцелихте, господин капитан!
— Значи всичко е наред. Не си виновен, гражданино, продължавай да си вършиш работата, цената на системата ще ти бъде приспадната от заплатата.
— Твърде сте любезен, господин капитан.
— Да, аз съм доброто ченге.
Ръсел погледна към щанда. Там сам-саменичък се мъдреше програматорът.
— Крадецът ще бъде задържан. Всичко е наред.
— Благодаря, господин капитан. О, и още нещо, господин капитан.
— Какво има?
— Ами, сър, в бързината той си тръгна без програматора. Системата не върши никаква работа без него. Ето, тук е. О, не е тук.
Навън Джули рече:
— Ти го открадна, Ръсел, видях те.
— Ъ-хъ — Ръсел потупа джоба, който напоследък много му влизаше в работа. — И ще го задържа. Можем още сега да прекратим всичко това. Ако Боби Бой никога не получи програматора, той не може да работи с апаратурата за киберзвезди. А ако не може да работи с нея, те не могат да направят филма.
Тръгнаха обратно из търговския център.
— Надявам се да си прав — рече Джули.
— И защо да не съм?
— Ами има нещо, което ме притеснява.
— И какво точно?
— Е, и двамата сме на едно мнение какво видяхме току-що, нали?
— Току-що видяхме как Боби Бой открадва апаратурата. Трябва да сме пристигнали само минути след него, през което време той е стигнал дотук.
— Тъкмо това ме притеснява.
— Продължавай нататък.
— Ами Боби Бой е пристигнал тук с флюгелрада, нали?
— Да.
— И ние също пристигнахме с флюгелрада, нали?
— Пак да.
— И според теб сме се приземили точно на същото място, където и той.
— Пак и пак да.
— Но аз не забелязах наблизо да е паркиран друг флюгелрад, а ти?
— Не, не съм.
— И как си го обясняваш?
Лицето на Ръсел отново доби угрижен вид.
— Не знам — рече той. — Май най-добре да се връщаме в парка.
Не тичаха — не искаха да привличат вниманието към себе си. Но вървяха много бързо и не след дълго отново се озоваха в малкия парк зад някоя си щрасе.
Тъкмо навреме, за да видят как няколко черни летящи фолксвагена се издигат и се изгубват в небето.
— И ти ли си мислиш това, което и аз? — попита Джули.
— Боя се, че да.
Претърсиха храстите, търсиха къде ли не. Обиколиха парка пак и пак. Но единственото, което намериха, бяха три спретнати вдлъбнатинки в земята. Следи от три крачета.
Флюгелрадът не се виждаше никакъв и те бяха хванати в капан — капана на бъдещето.
