— Да я види ли?
— Тук, сър, тук.
— Какво искате да кажете? — попита Ръсел.
— Тя беше тук, сър. В магазина — преди горе-долу час и половина. Велика като живота и два пъти по- красива.
— Тук?
— Даде ми автограф. Ето, ще ви покажа. Но не бива да го докосвате.
— Всъщност и не искам.
— О, хайде, сър. Само да докоснете автографа й — представете си!
„Доста повече нещо съм докоснал“ — помисли си Ръсел.
— Съжалявам — рече той, — не разбирам. Защо ще идва тук прекрасната госпожа Хитлер?
— Ами, сър, май те с фюрера си имат система „Киберзвезди“. Предполагам, че възсъздават прочути филми сред уюта на своя дворец. Е, очевидно тя е загубила някъде програматора си и дойде тук, сър, в скромното ми дюкянче, за нов.
— Какво? — кресна Ръсел. — И вие сте й го дал?
— С благодарности, сър.
— О, Боже мой!
— Какво има, сър? Съвсем ненужно се нервирате.
Ръсел размаха юмруци във въздуха. Пак го беше прецакала. Тя нищо не оставяше на случайността. Запасен програматор, в случай че той загуби своя или кой знае какво. Всичко, което искаше от него, беше коланът, с който да се върне. Никога не му се беше доверявала. Бяха го прецакали като за световно.
— Ааааа!
— Моля ви, сър, овладейте се, каквото и да е станало!
Ръсел сви юмруци и огледа целия магазин. Беше се провалил. Е, разбира се, провалил се беше. Ако беше успял, тогава цялото това нещо изобщо нямаше да съществува. В момента щеше да стърчи сред празното пространство на Голямото западно шосе. Беше се издънил и за всичко си беше виновен той. Беше й дал уреда за придвижване във времето. Всичко беше отишло — заради него.
Застена. Значи онзи, другият Ръсел от миналото щеше да види как Джули се появява, щяха да му дадат програматора и той щеше да го занесе на Боби Бой. Тоя тъп малоумник Ръсел, дето щяха да го изментят отвсякъде. Който щеше да работи до припадък, за да продуцира филм, дето щеше да превърне хората по света почти в роби.
Ръсел поклати глава. Какво ли щеше да прави сега?
— Сър — обади се момъкът зад щанда, — ако сте добре, сър, бихте ли искал да видите филма?
Ръсел се обърна и се усмихна.
— О, да — рече той. — О, много бих искал да го видя. Наистина.
И така, Ръсел седна да гледа филма — управителят беше толкова развълнуван, че настоя Ръсел да го изгледа целия. И той го изгледа. Толкова много неща имаше още, които не беше гледал. Но всичко се връзваше идеално, когато го гледаш от началото до края. Тъмното извънземно същество, вечно в дъното на всичко, вечно манипулиращо, експериментиращо с това и с онова средство, за да контролира и експлоатира човечеството. И той, Ръсел, изигран от Боби Бой, който най-накрая победи тази твар по начин, който на Ръсел не бе дори и хрумвал.
Докато надписите се точеха, управителят изръкопляска радостно.
— Не е ли чудесен, сър, прекрасен, майсторско постижение! И знаете ли, всичко е самата истина! Е, не в смисъл на действителност. Това е метафора, нали разбирате. На живота. Виждате ли, „Емпориум“ е символ на…
— Да — прекъсна го Ръсел. — Според мен обаче няма нужда да се впускам във всичкото това. Исках да гледам края, гледах го. Знам всичко, което трябва да знам.
— Само ако всичко това беше истина, сър, а?
— То е истина.
Управителят се разсмя учтиво, но че се разсмя, разсмя се.
— Защо се смеете? — попита Ръсел.
— Заради онова, което казахте за финала, сър. Разбирате ли, точно в това е смисълът на целия филм. Това е част от метафората. Филмът няма финал. По-точно няма един финал — тук имаме в наличност сто копия със сто различни финала. Тъкмо това е направило филма толкова успешен. Ако отидете и гледате един филм два пъти, ще знаете, че краят е един и същ. Но не и при този. Почти всяко копие е било различно. Е различно. Никой никога не е разбрал как са го направили така. Откъде Фъджпакър е намерил време.
Ръсел всъщност нямаше как да не се впечатли. Ей това беше номер! Вероятно наистина са се тълпели да го гледат. Направо си представяше ония типове, дето са като трейнспотърите — как си съперничат кой най-много финали ще гледа. Ами че то вероятно имаше и Общество на почитателите на „Нострадамус ми изяде хамстера“41.
— Според вас някой гледал ли е всичките финали? — попита Ръсел.
— Кой може да каже, сър? Това е част от мита, нали така?
— Е, благодаря ви, че ми го показахте. Голямо преживяване си беше.
— Сър, ще вземе ли копие?
— Не, мисля, че не. Но я ми кажете: доколкото вие знаете, филмът винаги ли завършва щастливо?
— Разбира се, сър, разбира се.
Като чу това, Ръсел поне се успокои.
— Направо камък ми падна от сърцето.
— О, да — продължи управителят. — Краят е винаги щастлив. Дори и когато героят Ръсел среща страшна смърт.
Ръсел изстена.
— О, да, сър — има една версия, в която го изнасилват групово в рокерска кръчма, и друга, в която го застрелват с миникартечница „Дженерал електрик“, и онази, в която го гепва канибалска секта, и — о, любимата ми — невероятният епизод на забавен кадър, където избягалият психопат грабва лозарската ножица и я забива право в…
21
ПЪРВИЧНА НАСТИНКА
Ръсел излезе от магазина, а после и от търговския център. Тръгна бавно обратно по някоята си там щрасе, забил брадичка в гърди и набутал дълбоко ръце в джобовете на панталоните си.
Беше зле, зле беше Ръсел, днес никак не му беше ден. Разбираше от дни. Защото не всеки ден ще те погне виеща тълпа, ще избягаш с машина на времето, докато правиш секс с красива жена, ще убиеш Адолф Хитлер и все ще ти е останала инерция да прецакаш и бъдещето на човечеството.
И при това беше още много рано. Едва пет часът следобед. Ръсел тътреше подметки по тротоара. Какво да прави сега? Трябваше да се върне и да се опита да подреди нещата. Но нещата бяха доста сложнички. Ако коланът на времето можеше само да те връща назад, не можеше да се върне прекалено далеч. Със сигурност не и по-далеч от момента, когато двамата с Джули избягаха с флюгелрада, когато той избяга. Ако се върнеше още по-назад, той вече щеше да съществува. Другият Ръсел, „тогавашният той“, който не знаеше онова, което той знаеше сега. Така да се каже.
— Аз съм в състояние на стрес — произнесе Ръсел на глас и стресна един минувач. — Наистина си мислех, че мога да спечеля. Но сега не съм много сигурен. Няма значение какво правя — те винаги ме изпреварват с една крачка. Ако само имаше някакъв начин! Някакъв начин.
Ръсел спря на място и избухна в смях. Пак ли тия истерии? Не и този път. Разрешение имаше. Планът беше дързък и съществуваше риск от провал. Голям риск. Всъщност най-големият риск, който можеше да съществува. Рискуваше живота си. Всичко. Но това беше риск, който той бе готов да поеме. Защото ако имаше човек, способен да докара докрай цялата работа, това беше той, Ръсел.
Пое си много дълбок дъх.
