— Добре. Този път ще стане.
Господин Ерик Нелус42 представляваше висока, внушителна фигура. Макар и вече да се бе запътил към гробищата и да имаше дълга побеляла брада, той все още беше сила, с която си длъжен да се съобразяваш. Основна сила, защото без съмнение беше най-могъщият и влиятелен филмов продуцент и разпространител в западния свят. В дългата си кариера бе сключил много сделки и бе инвестирал много милиони, но днес, днешният ден щеше да бъде коронният ден в бляскавата му кариера.
Защото днес той имаше среща с някой си господин Ърнест Фъджпакър и неговите съдружници, за да сложат последния печат върху една сделка за филм, какъвто досега светът не беше виждал.
Господин Нелус стоеше с ръце, сключени зад гърба, и гледаше през прозореца на заседателната зала във високата като кула сграда на корпорацията си в Докландс.
Долу — жуженето на лондонското улично движение, горе — ясно синьо небе.
Господин Нелус се прокашля и притисна ръка към гърдите си. Никак не беше добре, не беше добре със сърцето — годините на постоянен стрес бяха взели своята дан. Но днес… Днес щеше да бъде неговият ден.
Интеркомът на дългата черна заседателна маса избръмча, господин Нелус се приближи и седна в голямото си червено кожено председателско кресло.
— Да, Дорис? — говореше с плътен американски акцент. Казваха, че произхождал от Средния запад, но никой не знаеше със сигурност. Този човек беше загадка. Истински саможивец.
— Господин Фъджпакър и съдружниците му са тук, господин Нелус. Да ги поканя ли горе?
— Да, Дорис, ако обичаш — и господин Нелус се отпусна в креслото си и се усмихна мило. Пред него на масата имаше купчина договори. Права, хонорари, прожекции, сериали, видеоигри, маркетингови сделки за целия свят.
Лампичката на асансьора в дъното на заседателната зала примигна в червено и в мраморната стена се отвориха хромирани врати.
Пред него застана древен старец, облечен с дълъг черен шлифер, прикрепян от двамата си съдружници — мършав, изпит мъж в черно с хлътнали бузи и красива руса жена със златна рокля и прилепнал, закопчан догоре жакет, също черен.
— Господин Фъджпакър! Заповядайте, сър, влезте! — господин Нелус стана от стола си и се запъти да поздрави гостите.
Той стисна сбръчканата ръка на господин Фъджпакър с две ръце, потупа типа в черно по рамото и върна усмивката от двайсет и четири карата на прекрасната блондинка.
— Боби Бой, Джули — кимна им господин Нелус. — Заповядайте. Седнете. Искате ли нещо за пиене? Чай, кафе, нещо по-силничко? Може би шампанско?
— Шампанско — съгласи се Боби Бой.
— Да — каза Джули.
Господин Фъджпакър кимна.
Господин Нелус натисна копчето на интеркома и поръча шампанско.
— Как пристигнахте? — попита той. — Моите хора прибраха ли всичко? Някакви проблеми?
— Никакви проблеми — господин Фъджпакър се отпусна на един стол.
Боби Бой докуцука до масата, измъкна изпод нея стол и се намърда отгоре му. Като остави Джули да стърчи права.
Господин Нелус се приближи и й предложи стол.
— Благодаря. В тази стая има поне един джентълмен.
Господин Фъджпакър изсумтя. Боби Бой не каза нищо.
— Боби Бой — обърна се към него господин Нелус, — виждам, че още куцаш. Малко прекали с тая каскада на купона по случай края на снимките в Хангар 18.
Боби Бой изсумтя — бяха минали само две седмици от прожекцията и откакто го бяха простреляли в капачката на коляното.
— Биваше си я каскадата — продължи господин Нелус. — Пък и купонът си го биваше. Наистина знаете как се прави купон, господин Ф. С престрелка наужким и онзи тип, предрешен като Хитлер. И с тая летяща чиния, която просто изчезна насред паркинга. В този занаят съм от близо четирийсет години и никога досега не съм виждал нищо подобно.
— Радвам се, че ви е било забавно — рече господин Фъджпакър.
Една врата се отвори и шампанското пристигна.
— Само го остави, Дорис — каза господин Нелус. — Аз ще налея.
След като вратата отново се затвори, господин Нелус наля шампанско и раздаде чашите.
— Не сте довели другото момче — учуди се той. — Продуцента ви, Ръсел. Къде е той, защо го няма?
— Ръсел вече не работи с нас — отвърна господин Фъджпакър. — Според мен надали ще го видим някога.
— Язък. Това момче май ми харесваше. Макар че единственият път, когато го видях, беше, докато размахваше бутафорния пистолет. Лудичък ми изглеждаше.
— Не може ли просто да поговорим за филма? — намеси се Боби Бой. — И за парите?
— Естествено, че можем. Естествено. Нали затова сме се събрали в края на краищата. Договорите са готови и ще ви харесат, обещавам ви.
— Колко? — попита Боби Бой.
— За какво?
— Като първоначална сума за мен като звездата на филма.
— Мислех си за двайсет и пет милиона — отвърна господин Нелус. Ъгълчетата на подлите устенца на Боби Бой се вдигнаха чак до средата на бузите му.
— Добре ми прозвуча.
— Но това са трошици от цялостния план. А сега, преди да започнем подписването, искам да разбера всичко ли сте донесли? Всичко, което ви помолих да донесете?
Господин Фъджпакър кимна немощно.
— Всичко. Не бих го направил, но при вашата репутация и положение…
Господин Нелус се усмихна повторно.
— Но, разбира се, знам си колко струвам и вие също. Аз съм властта зад филмите. Трябваше да изберете мен — знаете си.
Господин Фъджпакър кимна отново.
— Значи сте донесли всичко? Негативите, пробните снимки, отпадналите кадри, видеозаписите и апаратурата за киберзвездите? Че само това ще ни донесе повече милиони, отколкото… майната му, отколкото делови обяди съм изял, за Бога — господин Нелус се засмя. Но се засмя само той.
— Точно така. Точно така. Днес е много вълнуващ ден за мен. Ако ви кажа, че съм очаквал с нетърпение този ден през всичките дълги години на кариерата ми, никак не бих преувеличил. Без майтап, казвам ви.
— Хайде да подписваме договорите — подкани го господин Фъджпакър. — Искам да сляза във вашата лаборатория и лично да надзиравам копирането на негативите. Абсолютно важно е това да стане под собственото ми ръководство.
— Няма проблеми. Ще ги изкараме от пресата топли-топли — и наистина искам да кажа топли.
— Може ли още една чаша шампанско? — обади се Боби Бой.
— Сипи си, приятелю, сипи си.
Боби Бой си сипа.
— И тук — обади се Джули. Боби Бой й подаде бутилката.
Господин Нелус се надигна от голямото си червено председателско кресло и се занесе до прозореца.
— Страшен ден е днес — рече той и разкърши рамене. — Страшен.
— Не може ли вече да подписваме? — попита господин Фъджпакър.
— Да, много ясно, нали затова сме се събрали. Ама, хей, какво правят тия долу на паркинга?
