да се занимава с моите тренировки за един месец.
Опака, проклета, не зная още какво чувах за себе си. Не бях толкова лоша. Спорех. Казвах, че ми тежи. Качвах понякога килограмите. Тежки са ми предстартовите трески. Вярно е всичко това, но чак никоя да не ме иска за месец само. Нищо, Нешка дойде и си ме прибра на третия ден.
Никога не съм вярвала, че сериозно, че завинаги ме гони от залата, колкото и да си вярва тя в момента. Понякога и аз съм си мислела, че не мога да я понасям. Непрекъснато иска повече. Казвала съм си — ама защо не иска от всеки колкото може, а все повече? Само че излиза, че е била права, защото в крайна сметка всяка от нас правеше всичко, което на нея й се виждаше, че е възможно.
Първият истински страх за мене беше, когато дойде човек, когото дотогава уважавах, и каза — сега е моментът да я ликвидираме! Всичко е готово. Трябва само ти да издържиш… Не зная какво им беше готово. Тогава разбрах за първи път колко много я обичам. Точно в разгара на омразата. Какво трябваше да издържа? Да продължавам да тренирам едва-едва? Да й късам нервите? Защо им е да я ликвидират? Защо някои хора, които работят десет пъти по-малко от нея, искат да я поставят на колене. Защото следващите предложения бяха точно такива. Сега е моментът да я поставим на колене! Всичко е готово! Е точно затова, когато видех след това, че нещо е готово, преставах с всички капризи и изисквания за по-малко работа. Хвърлях се в тренировките с всичко, което има у мене. Понякога съм я чувала да казва: «Лилето, кой може да го разбере… Скъса ти нервите, а после играе, както и в мечтите ми е трудно да го видя»… Нищо, казвам си, нека да се чуди. Аз само искам да им покажа на някои хора, че няма да им мине номерът и този път. Нашият отбор няма да се провали, и няма да видят Нешка на колене…
Най-тежко беше във Виена. Не мога да понасям дните преди състезанието, когато на нашите тренировки заприижда публика. Съдийки, треньорки, състезателки. Журналисти, фоторепортери. Искам да съм спокойна, а не мога. Тук най-много греша. Отчайващо много наистина. Тогава всички се отдръпнаха от мене. Всички с изключение на Краси Филипова и Маргарита Петрова. Накъдето и да погледна, виждам познати физиономии, които не ме познават. Каменни. Леко презрителни, после съвсем незаинтересовани. Струпват се вече около Бианка. Ах, каква е блестяща, ах, каква е изключителна, как тази от Италия, онази от Франция, някоя си от Португалия казали, че никога не са виждали такова нещо. Бианка наистина играе великолепно, и е резервата, и щом титулярката е в такова състояние съвсем естествено е, че й е изпята песента и ще се наложи новата звезда… По-късно от вестниците научавам, че в този момент вече всички съветвали Нешка да се откаже от мене. Какво има повече да му мисли. Тогава не го знаех, но бях потресена, че хора, които довчера се кълняха, че много ме обичат и вярват, че аз ще съм шампионката, сега не се изхабяваха да ми кажат една добра, окуражаваща дума. Каква ти дума. Гледат през мен като през празно пространство. Чувствам, че все повече се разкисвам. Нешка става все по-жълта, докато в един момент изглежда й кипна и от тези лица-стена, и от моите грешки и ме дръпна зад някакъв параван. Така, без никакъв преход, ме накара да повтарям всички моменти, на които на тренировките греша. Ако ти дойде къса лентата, ако е далече, ако… тук скачай по-високо, дръж, внимавай, обръщай се рязко, тук фиксираш, тук… Караше ме да повтарям тревожните точки на тренировката, внушаваше ми, че няма начин да сбъркам.
Вече нищо не чувам. Гледам й усмивката и съм щастлива. Ще играя! От ясно по-ясно — вярва ми. От ясно по-ясно — няма да сгреша! Не сгреших. Играх силно. Състезанието така се завъртя, че останах четвърта, но никой не може да каже, че не съм играла силно. Всички в отбора бяха доволни от мене. Дори онези каменни лица се разтегнаха в широки усмивки. Браво, Лиленце! Абе я си гледайте работата. Какво Лиленце съм ви на вас… Разбира се, нищо такова не казвам. Възпитана съм. Но не чак толкова, че да им се усмихвам все пак. Не съм толкова очарователна, колкото пишат вестниците.
После, след Виена, дойде това писмо на Нешка, с което ме молеше да се върна в залата. Била съм необходима на отбора. Нешка беше заминала, а аз нямах търпение да се върне и да види, че вече съм в залата, и да й кажа колко съм щастлива. Казах вече, че винаги съм мечтала за шампионска титла, но тази покана да се върна ме е направила по-щастлива от всяка победа. Нужна съм й на Нешка! Представяте ли си? Точно аз. Старая се да охладя малко възторга. Казвам си — с какво толкова можех да й бъда нужна? Разбирам да съм Анелия. Иска просто да ми даде още един шанс. Не иска да си отивам като четвърта, когато съм играла силно. Чета, препрочитам писмото. Не можела нищо да ми обещае. Само да се върна, да помогна. Ами, разбира се, няма да е Нешка, ако ми пише да се върна, защото сега е моментът да стана първа и разни други такива захаросани надежди.
След Валядолид вече знаех, че си отивам. Отново вицешампионка. Такава ми била съдбата. Какво да се прави. На аерогарата чувам да скандират «Лили, Лили!». Хубаво. Това ми е голямата награда. Не се върнах напразно. И на отбора помогнах, и силно играх, и… Абе изобщо щастлива съм. Само че чух как Нешка каза на Диляна, че сега тя ще трябва да помогне на отбора и Диляна отказа. Преспах една нощ и дойдох да кажа на треньорката, че ако трябвам, оставам още една година. Сега не съжалявам. Месец преди Флоренция не можех да си обясня как така отидох и казах, че оставам. Отново ме беше хванала жестоката предстартова треска. По-жестока от всички, които бях изживяла до момента. През всичките тези години бях все най- малката в отбора. Прощаваше ми се всичко, радваха ми се, казваха, че съм талантлива. Сега бях най- голямата. Опората! Трябваше да подкрепя отбора не само в тренировките, а и в състезанието. Никой не биваше да знае колко ме е страх.
Изиграх бухалките и се захлупих на Нешкиното рамо; с рев. И с невъзможния въпрос — как ще издържа още три уреда. Не можех дори да си помисля, че ще играя и на шампионата. Да изкарам някак многобоя. Този път Нешка не каза «лигла такава». Заведе ме настрани. Успокои ме. Каза, че бухалките са минали добре, а другото ще играя силно.
При цялото си желание Нешка не може да каже нещо, което не мисли. Чувах от всички страни, че бухалките ми били великолепни, че съм била страшна, силна, Нешка казваше «добре». А аз й вярвах, че другите три уреда ще играя силно. Завъртя се състезанието. На последния уред вече се знаеше, че и да сбъркам, шампионката ще е от нашия отбор. Бианка беше напред. Ето сега, в края на кариерата си, усетих какво е спортна злоба. Слушала бях много и все се смеех — абе то сигурно си е злоба. Защо му викат спортна? Сега видях, че има точно такова понятие. Тръгвам да си изиграя топката и си казвам — сега ще им покажа на онези, които искаха да се протоколира, че Робева си губи времето с Лили, сега ще видят кой предупреждава и кой си губи времето… Стигам до килима и си казвам — Лили, не те ли е срам. Ти за тях ли ще играеш, или за хората, които сега ти треперят пред телевизорите и искат да победиш. Сега не мога да кажа точно с обич ли! И със злоба я играх тази топка, но нищо не ми е доставяло по-голямо удоволствие от този момент, единствения, в който забравих, че ми треперят ръцете и краката.
Дойде ред и на последното голямо състезание — в Токио. Тази публика винаги ме е карала да се чувствам по-лека, по-въздушна и едновременно с това по-мощна. Доволна съм, че спечелих и втората световна купа. Сега вече приемах победата като нещо, което ми се полага. Не казвах, че е късна. Още една — балканиадата в Риека… И си отивам. Това е. Когато и да си тръгна, все ще ми е мъчно.
Хубави бяха тези години. С всичко. И с победите, и с непобедите. И с това, че попаднах в тази зала. И с това, че израствах до такъв човек като Нешка. Зная, че винаги ще мога да разчитам на нея. Във всичко. Винаги мога да отида за съвет. През тези години тя стана за мене нещо като мярка за нещата. Зная, че ако се наложи, ще ме брани дори с риск за себе си. И зная, че никога няма да каже, че съм права, ако не съм.
Искам да съм си в нашата зала и да стана треньорка. Голяма. Посредствена няма смисъл. Голяма, разбира се, трябва да бъда, с каквото и да се заловя, защото в този спорт получих най-важното — високи критерии, висока взискателност…“
Това беше интервюто, поместено в „Старт“ по случай награждаването на Лили с най-високото отличие — герой на социалистическия труд.
Чете Нешка и се връща към един пасаж, който е задраскан (дала съм й ръкописа). „Чувала съм и това — Нешка най-много тебе обича. Понякога съм си го мислела. Нешка никога няма да каже такова нещо. Кого обича, кого не обича. Пази боже, такава тема. Зная едно: както съм дълбоко убедена, че ме обича и когато ми се кара най-много, никога няма да ме предпочете пред друга, ако тази друга е по-добра от мене… Бунтувала съм се, че размерът на несгодите определя тя, а не аз (когато става въпрос за мене самата, разбира се, други претенции не съм имала). Притихнала съм след бунта, когато съм си давала сметка, че този размер само на нея е известен. Само тя знае какво и колко трябва да се прави в тази зала, за да сме винаги първи. През годините разбрах, че Нешка, това е абсолютната справедливост и точната мярка за
