— Отказа, нали?
— Не, разбира се, как ще откажа, трябваше да дойдеш да ги чуеш.
— Трябваше да им кажеш, че ти предстои световно първенство, а нямаш отбор.
— Как можа да ми кажеш, че нямам отбор! Защо да нямам? Тези деца какво са. Не ги гледай сега. Ще ги видиш през есента…
Тези деца не са Илиана Раева, Анелия Раленкова, Диляна Георгиева, Лили Игнатова. Големите гимнастички вече не играят. Как се създава нова тройка от такава класа?
На бюрото й са натрупани писма. Чета едно след друго. Възторг, преклонение, стихове. Наивни, детски, но пълни с обич. Някакъв Христо Петров е написал три почти еднакви писма през последните десет дни. На българския футболен отбор са му нужни само пет победи. Не е толкова невъзможно. Защо не помогне? Как ще й бъдат благодарни милиони хора. Само пет победи и ние ще бъдем световна сила, и на нас ще ни се възхищават, и нея футболните запалянковци ще я тачат като светица. Христо Петров от Плевен настоява, умолява, сърди се накрая, че няма никакъв отговор. Какво й струва!
Да отдели малко време да помогне на футболистите, или на треньорите, на когото там трябва. Толкова е важно. Поне по едно такова писмо в месеца пристига в залата. Христо не е писал на колко години е, но тази наивна вяра живее в мъже от различни поколения.
Моля те, напиши някъде, че нищо не разбирам от футбол и нищо не става с магическа пръчка, и няма такава личност, която да осигури тези пет победи. Нека да пишат на футболистите, на треньорите им…
— Пишат, разбира се…
— Зная, но на мене е излишно да пишат. Аз нищо не мога да направя. Обясни го някъде. Като видя такава настойчивост, като на този Христо, започвам да се чувствам виновна, не зная точно в какво…
Едно от писмата е отделила. Йордан Спасов от Варна има ниска пенсия. Станала някаква грешка и не можел да се справи с бюрократите. Не може ли тя да провери.
— Имаш ли някаква представа къде точно трябва да се обадя, кой ще ми помогне?
— Ти, ако се обадиш за тази пенсия, бюрото ти ще се залее с такива писма.
— Ами нека. Мисля, че да си народен представител не значи само да чуеш всичките, събранието, срещите с избирателите. То е и да чуеш болката на отделния човек…
Искам вече да приключа този разказ за Нешка, защото срокът, който ми беше определен за книгата, свърши преди месец, а на мене все ми се ще още нещо да кажа, да не пропусна най-важното. Връщам се още веднъж към дневниците и виждам, че на едно място се е намесила Аглика. Видяла е празен лист и се е оплакала: „Тази година имам за първи път лятна ваканция в живота. Докато другите деца играят навън, аз пишех, смятах и четях при мама в залата. Аз се сърдех, като ме караше да пиша, а мама казваше, че иска да има грамотно дете.“ Грамотното дете е направило много грешки и си ги е поправило после.
А няколко страници по-нататък намирам още няколко реда, които исках да препиша:
16 август 1985 година. Вчера имахме почивен полуден. Мисля, че много повече от тях очаквах почивката. От три години отивам за първи път на плажа. Изживях почти стрес, докато се съблека…
Всяка година са на лагер във Варна. И само един ден през последните три години е стигнала до плажа.
Искам вече да приключа този разказ и още веднъж пускам магнетофонните записи, които моята малка приятелка Стела е направила. В едно интервю, правено в Русе, Нешка казва: „Преди години всички казваха, че съм изключително конфликтна личност. Вярно е. Сега, когато се връщам назад, виждам, че всяка среща с някои мои колежки и ръководителки от федерацията е завършвала със спорове, разправии, понякога с кавги. Сега често получавам похвали — станала си по-спокойна, гледаш по-дълбоко, по-философски на нещата. Не е вярно. Сега не ми пречат да-работя, а аз друго не съм искала.“
Вярно е. Сега Нешка води тези спорове най-често пред най-близките си хора. Ще им кажа, ще видят те, ама те какво си мислят? Ама не, ти можеш ли да ми кажеш какво точно си мислят, че аз не забелязвам — като съм забила нос в залата и нямам време да си повдигна главата, нищо не забелязвам и така нататък.
— Каза ли?
— Нищо не казах. Какво ще се занимавам с дреболии. Нали не ми пречат да работя. Другото не е важно…
Понякога казва — ами това защо го написа сега? Пак ще си имаш неприятности. Остави ги, минало- заминало. Не им обръщай внимание. Не си заслужава…
Разбирам я. Има нужда от глътка въздух, от малко мирно време без спорове, без кавги, без обвинения, че е конфликтна и невъзможна. Нека си мислят, че гледа философски и надълбоко и не забелязва дребните хитрини. Нека си мислят каквото си искат. Само да не пречат. Предстои й много работа. Винаги много работа. И когато има силна, всепризната тройка (и чудесен ансамбъл), и когато тепърва трябва да я изправя на крака, да й дава самочувствие, да я налага на международните турнири.
— За какво си мечтаете? — пита водещият на интервюто в Русе.
— Мечтая си да дойда в моя роден град и да ходя по улиците му така, както в детството си, и никой да не ме познава, и никой да не ми протяга листчета за автограф, което след десет минути ще изгуби, и да бъда каквато си бях като дете, като момиче. Да се радвам на всичко — на пролетта и лятото, на есента и зимата. Да мога да сбъркам и никой да не забележи това. Сега вече зная, че всички ще видят, когато сбъркам. Мечтая си да ми го простят. Да могат да кажат: ами да, и тя е човек. Защо да не сгреши. Какво толкова. Не е вярно, че Нешка няма грешка. Това е един детски лозунг от световното първенство през 1969 година във Варна. Да, всъщност това е най-точното — най-често си мечтая да мога някога да сгреша, без да ме съдят прекалено строго. Да ми го простят…
Мисля, че ще й го простят. Много хора я обичат и ще я разберат. Тя не може нищо да си прости…
Сега, когато наистина трябва да напиша последните редове, си спомням аерогара „София“, препълнена с народ. И една възрастна жена, която протяга костеливите си ръце: „Нешке, чедо, нека да те целуна…“ И един старец, вдигнал високо тригодишното си внуче: „Нешке, погали го, мъничко е, но ще запомни…“ И едно момиче, което, секунди преди да напуснем аерогарата, извика: „Нешке, обичаме те!“, и се скри зад рамото на момчето си…
Нешке, обичаме те не само за победите, с които ни караш да се чувстваме горди.
Навсякъде в чужбина се движи в шпалир от любопитни журналисти, които искат да разкажат на своите читатели за този феномен Нешка Робева. Треньорката, за която отдавна пишат, че е прекрачила със своята гимнастика в двайсет и първия век. Журналистите са възхитени от оригиналните отговори, от интелигентността и чувството й за хумор, от нейната светкавична реакция. От начина, по който се облича. От начина, по който ходи. Възхитени са и не могат да й простят начина, по който побеждава — категорично, безапелационно, триумфално, без надежда за другите. Без никаква надежда за другите. Какви са шансовете за тези деветдесет и девет гимнастички, дошли в Страсбург, щом тук са момичетата на Нешка Робева? Какви са шансовете на момичетата, дошли на други големи и малки състезания? Един италиански журналист пише, че докато в САЩ и Япония учените се състезават да намерят робота, който най-много ще прилича на човека, една крехка, изящна жена, една българка — Нешка Робева, търси съвършенството на човека в няколко момичета, търси човешката красота и това е постижение, което заслужава най-големите адмирации… Да й простим за дързостта да побеждава с такава отчайваща преднина, за това, че ни дарява с красота и съвършенство.
Излезе ли от тренировъчната зала, Нешка се движи сред възторг и завист, обич и отричане, сред легенди, които я издигат до ранга на светица, клюки и разправии… Но тя не излиза често от залата. Там е такава, каквато е — жената, която търси непрекъснато нова красота и не оставя нито едно от момичетата да напусне пределите на тази крепост, преди да си е изпълнило дневния план. Стои с всяка, която през деня е закъсала, понякога до среднощ. Стои и е убедена, че колкото и да му е криво на момичето, освен за гимнастиката този принцип да си верен на всеки ден ще е полезен и после в живота.
И накрая, съвсем накрая, трябва да отговоря на една жена, която чака в Русе моя отговор. Щастлива ли е дъщеря й, умее ли да се радва още на нещо, което не е гимнастика и победа. Щастлива е! И се радва и на
