Маргарита Рангелова
Нешка Робева
Нешка живее в днешния ден. Въпреки че на всяко състезание журналистите отбелязват, че е изпреварила с пет, с десет години, че е прекрачила вече в следващия век, че ни е показала как ще изглежда гимнастиката в двехилядната година, тя не обича да говори за бъдещето. Какво ще стане след месец-два? Я да не предизвикваме съдбата. Бъдещето е пълно с надежди и страхове. Миналото? Когато стигнем до него, потръпва. Я остави, минало-заминало. Спомня си понякога за радостни дни, за звездни мигове. Другото… какво да се връщаме към него. Малко ли са грижите и тревогите в днешния ден, та да му прибавяме и старо наследство. Я остави…
Интересен, наситен със събития е днешният ден. Нешка постоянно заминава, връща се и заминава. В Детройт я направили почетен гражданин с много тържествена церемония… В италианското градче Сан Джовани я помолили момичетата да играят на площада. Залата не можела да побере всички, които искали да ги видят. Било много хубаво. Незабравимо изживяване от тази задъхана, гореща, екзалтирана публика. В Щутгарт искали да пипнат Илиана Раева, за да се убедят, че наистина е обикновено момиче… В Бобов дол искали да им разкаже по-подробно как постига това да няма ден без изпълнен план. Миньорите искали всичко да знаят за залата… В Познан изтеглила отбора след втория уред в шампионата. Невъзможно съдийство. Трябва да се сложи край по някакъв начин… Във Варна на събрание с избирателите получила едно необикновено поръчение — да бъде щастлива. Много се вълнуваше преди това. Какво ли ще поискат избирателите, ще се справи ли? А сега се смееше и казваше — ами те пак ми поставиха трудна задача. Да не би да е лесно… Един човек носи цветя. Не букет. Цял наръч цветя. Казал в автобуса, че идва на тази среща с народния представител Нешка Робева и хората, които се връщали от лозята, му дали цветята си да й ги поднесе…
В Копенхаген писали, че момичетата на Робева били толкова изящни, нежни и въздушни, така съвършени, та добре, че от време на време все пак правели по някоя грешка, за да повярват хората в залата, че са земни, истински. Когато ги поканиха на Хавайските острови след световното първенство във Валядолид, казваха, че трябва непременно да отидат и да видят какво точно е публика. Те не са така студени като валядолидци. На нас ни се струваше, че повече от тази екзалтация няма накъде, но Нешка казваше после — ама те наистина не се шегуват. Такова чудо не съм виждала.
Пълни, богати на вълнения са дните на Нешка. Върне се отнякъде, където са щели да се срутят стените на залата от възторг, и я викат да я наказват, че не е ходила на събрание. Не я наказват. Има много съществен аргумент. Защо не правят събранията в извънработно време? Никакъв аргумент, разбира се. Ако трябва да се съобразяват с нейното работно време, трябва да ги правят посред нощ или на зазоряване. Истината е, че няма никакво време и пролуките, които остават между тренировки и състезания, са за среща с хората от страната. Не отказва никога, колкото и уморена да е, когато я поканят работниците от Локомотивното депо, работниците от завод „Петър Ченгелов“, от Димитровград, от Ямбол, от Михайловград… И от всяка такава среща се връща развълнувана, убедена, че момичетата й трябва да видят, да чуят хората, които по четири дни всяка година стоят пред телевизорите и очакват победите им.
Динамичен, наситен с движение е днешният ден на Нешка. Лети. По два, по три, по дванайсет, по двайсет часа. В самолета плете или чете. Чете жадно, малко безразборно. Взима една, после друга книга. Която я увлече. Понякога спи. Наваксва натрупаното безсъние. Понякога заспива за десетина минути в залата. Понякога, когато кара кола, се отбива от пътя. Тупва върху кормилото и заспива дълбоко-дълбоко и съвсем кратко. За три, за пет, най-много за десет минути. После казва — извинявай, капнала съм, и продължава. Използвам момента да напомня, че така не може да продължава, че това на нищо не прилича, че какво си мисли — докога ще издържи с това темпо, че е съвсем ненормално за десет години да вземеш отпуск само три дни… Ама ти какво подхвана безкрайната си тема. Ще мърмориш ли, или ще гледаш колко красив е пътят. Нали сме се разбрали, че пътуването е голямо удоволствие и почивка. Не разваляй удоволствието и почивката…
Когато не пътува, тренировъчната зала е препълнена със събития. Нови композиции, нови конфликти, нови момичета, които в началото са още съвсем „сурови“, но треньорката вече вижда къде какво може да се направи. Една има фантастичен отскок, но никаква техника на уредите. Друга е страхотна техничарка, но няма гъвкавост. Някоя ходи още като пате и се държи като пате, а е толкова изразителна, когато започне да играе, и такъв усет към музиката, и такава хармония. Някоя има топли очи, друга — невероятно гъвкави ръце…
Идва Нешка вечер у дома, присяда край масата и ако има нещо постно, може и да хапне. И все разказва и разказва. Страшно богати са дните й. Понякога много възторжена, понякога много клюмнала, никога безразлична…
След контролното преди европейското първенство във Флоренция, когато не толкова, че грешали, ами играли като пребити, без настроение и след дълъг разбор излезли от залата, били стъписани от необичайна гледка. Публиката седяла на тревата около залата мълчалива, угрижена. Като на погребение, казва Нешка. Минахме и ние тихо и никой нищо не каза. Мисля, че докато съм жива, няма да забравя тази сцена. Нито аз, нито момичетата. Ела да ги видиш след това на тренировките във Флоренция. Побъркваща енергия. Изплашиха съперничките си както в Белград… Не зная защо съм пропуснала това контролно, но Нешка понякога забравя, че ми го е разказвала. Разказва ми го отново и вече ми се струва, че съм била и съм седяла някъде с тези хора на тревата…
Идва от трудововъзпитателното училище във Враня много развълнувана. Момичетата я питали вярва ли, че някога, след години, от някоя от тях може да стане човек, какъвто е тя самата. Как е минало детството й. Какво я е направило силна.
— Не зная дали някога ще мога да забравя тези момичета. Та те са почти деца. Какво ги е обезкуражило, пречупило? Не, не са само деца без родители…
— А ти какво им разказа за детството си?
— Остави. Толкова ли е важно. Голяма работа — моето детство. Нищо особено, нали знаеш… Почти нищо не зная…
Гледам тази строга, взискателна, безкомпромисна жена — майка й, и се опитвам да си представя как е минало детството на Нешка. Леля Анка говори за отминалите години стегнато, сбито, телеграфно. Колко му е. Един живот за една вечер можеш да го разкажеш. После, в другите вечери, идва ред на детайлите. Нещо се сети, нещо добави, нещо обагри тази тъжна картина на един изстрадан живот.
Разказва леля Анка и искам да разбера какви са били другите години, които не познавам. С дъщеря й се видяхме за пръв път в залата на Жулиета, когато беше на двайсет години. Един дълъг път, извървян заедно, и все пак искам да зная какво е било детето, какво е било момичето, преди да дойде в залата на Жулиета. Затова слушам винаги с особен интерес майката. Търся необикновеното в тази жена, което е дало тласък на необикновеното в момичето й. И уж всичко е като хиляди женски съдби, а все откривам по нещо, което е взела като сила, като принцип, като безкомпромисност…
Разказва леля Анка за борбата си в този живот и виждам същата жилавост и неотстъпчивост като у дъщерята.
Знаеш ли колко време в Русе не знаеха, че съм й майка. Слушах, като си приказват за нея, и ми беше драго, но си мълчах. А веднъж не издържах. Беше след Страсбург. Ти беше писала в едно списание и в клуба се бяха събрали около един съсед, който четеше на глас. Какво ми стана, не зная, но казвам — тя ми е дъщеря. Коя ти е дъщеря? Нешка, казвам. Вярно бе, викат, тука пише, че е русенка. Ти си Робова, а тя е Робева. Как не сме се сетили?
То и тя си е Робова. Не зная къде са й сбъркали името. Свекърва ми имаше десет деца и от тъмно до тъмно все на нивата. Работеше като роб и другите край нея не оставяше без работа да стоят, та затова й викаха Робката, на децата й — робчетата и оттам ни е дошло името…
И като се натрупаха. Защо си мълчала досега, защо не си ни казала, разкажи ни нещо за Нешка. А аз се сбърках. Какво да им разкажа. Идват ми все едни такива неща, които няма да са им интересни. Само на мене са си ми интересни. Какво може да разкаже човек за детето си.
Като ме питаха тогава, ми дойде един такъв спомен. Тръгнали сме на събор и Нешка още на първата сергия каза, че иска кукла. Красива кукла, но аз пари нямам. А тя се тръшна в прахта, както си е с новата
