простих. Изглежда, така съм създадена: не мога да прощавам и това си е. Само че лекарят нито ме знае, нито ме познава, нито ме помни. А на Стефан му е криво. Понякога ми става съвестно и от това грижите ми са по-големи, отколкото се полага. Но то не е същото. Грижите са едно, обичта — друго…
Казва, че Нешка не е знаела. Не й казвам колко пъти дъщеря й се е връщала към тази непримиримост. Вярно, дума не е казвала, но не е необходимо да говори. Какво не се усеща в едно семейство, та точно липсата на обич ли да остане незабелязана, когато е продължила почти цял живот, а и след живота. Може би от тази болезнена необич се е родила тази прекомерна обич на децата към бащата, на майката към децата, на бащата в неговата безпомощност да изкупи някаква вина към жена си и децата. Опитвам се да си представя сълзите, гълтани през това време от детето. От няколкото снимки, които има леля Анка в албума си, ме гледа едно слабичко сериозно момиченце. И наум не може да му дойде, че някога ще стане прочутата Нешка Робева, от която толкова много ще се интересуват.
В спомените на Нешка баща й е ведър, весел човек, пълен с доброта, с топлота. Майстор-готвач. Излиза в три часа през нощта да напали пещта, да приготви шкембе-чорба за закуска на работниците, които се връщат от третата смяна, на другите, които тръгват за първата… Когато Нешка отиде в гостилницата, трябва да се нареди на опашката, да си плати и чак тогава да си получи чорбата. Вкусна, вкусна, само тя може да я направи така. Когато дойде някакъв празник, казва — сега ще те нагостя с една манджичка, дето само татко можеше да я направи. Сега ще ти поднеса една супа, както татко я поднасяше — непременно в затоплена чиния.
Изяждам си чорбата и стоя още малко, казва Нешка. Жените в кухнята му викат „майсторе, майсторе“. Усещам уважението и респекта към него и ми е приятно. За мене и досега това „майсторе“ си остава най- голямата титла. Майстор да си в нещо! Във всичко, което правиш. Не е важно каква ти е професията, а какво си ти в нея.
При нашия народ майсторството е било на особена почит. Много са ме вълнували в детството ми приказките за вграждането. Вграждат майсторите най-свидното — първо либе, вярна невеста. Каква жертва, за да е построеното и след векове свидетелство за ненадминат майсторлък. Кой е бил по̀ майстор! Въпрос на чест, на съществуване. Представяла съм си тържеството, с което Кольо Фичето е минавал пръв сам по моста и под моста, който е построил. И каква насмешка към мърлячите, към нескопосаните. Сега като че сме позабравили майсторлъка. Бързаме, бързаме, отчитаме количество, а майсторлъкът къде е. С какво да се гордеем, ако не с това, че сме направили нещо по-хубаво и най- хубаво…
Аз готвя по-хубаво от Стефан, но Нешка сигурно ти е разказвала за гозбите на баща й. Леля Анка като че чете мисли. Някога да ти е казвала, че готвя хубаво?
— Ама как, нали отивам няколко дни по-късно на състезанията и без твоята питка, без твоята баница не тръгвам. Нали знаеш, че Нешка все поръчва: питката, баницата на мама…
— Питката, баницата. Това ясно, а казвала ли ти е колко вкусно готвя?
— Казвала ми е, разбира се.
— И сигурно често ти говори колко много е обичала баща си…
Сигурно леля Анка очаква да кажа, че за това не е ставало дума. Нищо не казвам…
И как не свършва ни враждата, ни ревността. Казвала ми е Нешка, но не за манджите. Казвала е — как не се смири тази жена, как не прости, как не се обърна сърцето й. Измъчи всичките и най-много себе си. Двайсет години се грижеше за баща ми, както ми е трудно да си представя, че някой за някого може да се грижи. Такава съвършена всеотдайност. Мисля, че ако го беше обичала, нямаше да може да направи и половината от това, което правеше, но съм сигурна, че и той би предпочел половината от грижите за малко топлота…
— Знаеш ли, говорят тука хората, че в България имало няколко милионери и Нешка била една от тях… — Леля Анка задава въпроса уж между другото, но е много напрегната.
— Нека си говорят. Ти нали знаеш, че не е получила нито лев без труд. А не говорят ли случайно, че работи по четиринадесет часа на ден, че от десет години не е вземала отпуск. За десет години само три месеца, когато се роди Аглика, и после едни три дни…
— Абе знам си аз, че е така, ама защо ми е да ми казват всички глупости, които се говорят. Знаят, че съм й майка и искат да ме заболи…
Става ми смешно.
— Че защо ще те боли. Тези, които ти го казват, колко биха се радвали, ако децата им са милионери.
— Е да де, но става ли се милионер с честен труд. Не е възможно. Все трябва да си откраднал отнякъде. И после защо са му на човек толкова пари. Алчността за мене е едно от най-лошите заболявания.
— А какво ще кажеш, ако Нешка се разведе…
— Ако се налага, ще се разведе.
— Ами нали ще говорят хората?
— Нека си говорят. Никой не може да се бърка в такива неща. Никой не знае какво й е на една жена под нейния си покрив. Може ли, не може ли да се разбира с един мъж. Няма да я уважавам, ако се съобразява с хорските приказки…
— А ти защо не си се развела?
— Мойто е друго. Стефан беше болен и не беше виновен за болестта си. Трябваше да се грижа за него, не да се развеждам. Децата ми не биваше да растат като сираци. Бях готова на всичко, за да го спася. Това ми беше главната грижа. А и беше добър човек. А ти защо ме питаш? Щастлива ли е Нешка?
— Ами така. Исках да зная от какви хорски приказки се интересуваш, от какви не.
— Питах те щастлива ли е Нешка?
— Да, по особен начин.
— Защо го увърташ. Ако не е, защо не ми кажеш?
— Защото няма да е вярно. Тя наистина е щастлива по особен начин.
Леля Анка не настоява да й обяснявам какъв е този особен начин, по който може да е щастлива една жена. Какво може да му е особеното. Нещо помръква, после казва:
— Когато я видиш да е щастлива по обикновения начин, напиши ми два реда. Друго не искам. А сега лягай да спиш, че мина среднощ…
Отивам да спя крайно недоволна от себе си. Какво като е точно. Що за обяснение на една майка, която се тревожи. И защо поне не се постарах да й обясня какво все пак означава щастлива по особен начин. А и тя хубаво ми каза — напиши ми два реда. Как ми се иска веднага да мога да ги напиша. И как не мога.
Преди няколко вечери Нешка дойде вкъщи пребледняла, смълчана. Друг път говори, говори, разказва какво е било в залата, коя какво е направила, от някои доволна, от други не. Ту изненадана, ту разсърдена, ту възторжена. Никога безразлична. Сега мълчи. Изтърсва ми цял куп бележници. Виждам между тях и прочутите зелена и синя тетрадка, които ми обещава отдавна. Треньорските дневници. Всъщност през няколко страници се зарича да са само треньорски, но са си чисто човешки. Нали треньорката е и жена. Другите бележници са лекции за семинари. От тях почти става учебник по художествена гимнастика. Всъщност те са истински треньорските. Не разбирам защо е толкова тържествена и защо цялата вечер мълчи. Чак когато си тръгва, едва на вратата казва:
— Много те моля, не намразвай никого. Прочети и забрави. Не може да се живее, ако всичко се помни. Бях ги забравила, а от няколко дни ги разгръщам, препрочитам и ми става страшно. Нека да останат при тебе. Прочети ги, но още веднъж те моля: не намразвай никого. Много ти личи. Това са все пак стари работи…
Не са чак толкова стари и някои от тези стари работи се повтарят и сега с пълна сила. Но Нешка напразно се страхува, че като прочета нейните дневници, ще намразя някого. Аз също си имам свои бележници. Тройно повече. Нали това ми е работата. Тя си е отбелязвала само онези моменти, когато е стигала до дъното на отчаянието. При мене звездните мигове са повече.
