Вече няколко пъти се връщам на една страничка от нейния дневник — 3 август 1985 година. „Не мога да спя. Цяла нощ се взирам в луната и тя в мене. Имам чувството, че умирам. Така сама. Така неочаквано. Така страшно. Сутринта няма вода. В залата взимам студен душ и въпреки това имам чувството, че дори в мислите си пелтеча. След това започвам да се настройвам. Зареждам се с енергия (не зная откъде), зареждам се и се презареждам. Тегля ги. Викам. Окуражавам. Накрая ставам от масата. Срещу мене е огледалото. Мъчно ми е за тази жена — изпита, жълта, със сенки под очите. Лицето напрегнато. По-добре да не се оглеждам. И все пак не си ли отива така безсмислено животът ми. Тъжно ми е…“
Няколко страници след това — 19 август: „Лили отново си тръгна. След вчерашното безобразно контролно. Докога? Докога? Крещя, викам, останах без хора. Тя си играе с мен. С нас. А ако си отиде наистина? Толкова често си тръгва, че вече не проумявам. Всеки път си мисля, че тя наистина си отива, а тя все се връща. А днес? Вече не вярвам, че това може да е сериозно и може би точно сега наистина… Не, пак се върна!!!“
26 август: „Днес се опитах да променя тренировката на Лили. Тя ми се озъби. Естествено и аз. Взе си багажа и за кой ли път си тръгна. Болеше ме главата. Сърцето ми нещо не беше в ред. Обхвана ме някаква апатия. Тича Лушка — ела да поговориш с Лили. За какво? Ела, моля ти се, тя си заминава. Да заминава. Ще се провалим. Да се провалим! Лушка избяга, а Лили чака удобен момент в коридора. Върна се. Не чувствам нищо. И яд дори. Боли ме главата и сърцето нещо прескача…“
Хиляда деветстотин осемдесет и пета година. Това е след победите в Амстердам, Мюнхен, Ставангер, Белград, Страсбург, Виена… Преди победата във Валядолид. Това е от дневника на треньорката номер едно в света. На прославената Нешка Робева, която се движи през шпалир от журналисти, фоторепортери, под зоркото око на телевизионните камери, където и да отиде по света. Това са странички от дневника на забележителната жена, която респектира не само с необикновения си творчески заряд, не само с това, че пет пъти промени представите за своя спорт, а и с изключителните си човешки качества. Година след това, когато се връщаше от Токио с новата си съкрушителна победа в турнира за Световната купа, в едно интервю с Кеворк Кеворкян на въпроса, от какво се страхува, каза ясно, категорично, убедено:
— От нищо не се страхувам.
— Не ви ли се струва, че се движите непрекъснато по ръба на пропастта?
— Би могло да се каже…
И беше искрена. Както е искрена в онези страшни страници от дневника си. Разликата е в това, че Кеворкян прави своите интервюта непосредствено след победата, а дневниците се пишат в трудните месеци преди състезанието.
Когато й казвам на леля Анка, че дъщеря й е щастлива по особен начин, имам предвид това непрекъснато движение по ръба на пропастта, това слизане в преизподнята на отчаянието и изкачване във висините на възторга.
Всяка година по два пъти — на турнирите „София“ и на в. „Студентска трибуна“, нашата публика вижда на официално състезание най-силните гимнастички в света. И идва един момент, в който препълнената зала се изправя на крака, за да приветства носителката на приза „Жулиета Шишманова“. Все една и съща — Нешка Робева. Носителка на всички призове за най-добър треньор по света. Стават хората и в продължение на пет минути горещо я аплодират. Това е израз на благодарността към победите, израз на обичта. Е, между тези хиляди, които аплодират, има тук-там и хора, които завиждат. Те не знаят, че идват моменти, когато тази жена не може да диша от умора, моменти, в които й е жал за това, което вижда в огледалото. Те ужасно завиждат на славата, на популярността. И може би затова после измислят какво ли не.
Чувала съм, че когато отива в някой магазин, казва — всички да напуснат и да се заключат вратите, защото искам да си купя някои неща на спокойствие. И всички напускат и се заключват вратите. Нешка се смее весело. Еха, каква кралица съм, а? И какво съм си купила? Истината е, че не влиза в магазини. Когато е в чужбина, понякога дава пари на някой, който е тръгнал по пазара, да й купи нещо.
Виждала съм „очевидец“, който „с очите си“ видял как Нешка лично слага на своите състезателки по четири инжекции, за да издържат на тренировките. Всеки ден.
Ама вие всеки ден ли сте в залата, не съм ви забелязала.
В някаква шарена компания сме и човекът не е предполагал, че там има някой, който познава Нешка. Той не я познава, но му се иска да привлече вниманието с нещо. Оказва се, че не е видял лично, но познавал един, който му разказвал… Идва моето съседче в Ресилово, Милко, и пита:
— Пуши ли Нешка Робева?
— Не пуши, не пие и месо не яде.
Милко чак подскача от възмущение:
— И ще говори нашата преподавателка по физкултура, че Робева пушела като комин и тя е ужасно възмутена. И за какво го прави?
Не зная, Милко, и на мене не са ми ясни тези хора. Някаква непозната порода. Но все пак доста разпространена, така че би трябвало да е позната. Момчето е възмутено от учителката. А какво да кажем, когато треньорът на наша известна лекоатлетка твърди: със сигурност знаел, че лекарят на Робева давал на момичетата по 30 ноотропила на ден, за да запомнят сложните упражнения на прочутата треньорка. И това го говори треньор, който сигурно не е неграмотен, щом е извел състезателката си толкова високо. Не може да не знае, че това е невъзможно, че твърденията му са абсурдни. Защо го прави? Ами просто завистта е по-силна от разума.
Един друг треньор настояваше разпалено, че не може да признае Нешка Робева. Да направи от един плувец световен рекордьор — да, но така в никакъв случай. Човекът беше не треньор по плуване, а по лека атлетика. И беше много далеч от рекорда. Не само световният, а и републиканският ще си остане далечна мечта за него. Не ставало въпрос въобще за него. Той просто не може да понесе популярността на Робева. Тя направо го убива. Защо не завижда на своите колеги, които действително поставят световни рекорди? Точно в леката атлетика. В българската лека атлетика! Защо не се постарае да ги настигне? Ама не става въпрос за него. Него кой го знае. Сега говорим за моето непростимо увлечение — Робева. Оставям този озлобен човек. Няма база за разговор. Той не я признава, докато не направи световен рекорд в българското плуване. И понеже това няма никога да стане, тя няма никакви шансове да спечели неговото снизхождение.
И ето че още незабравила този „спор“, буквално на следващата вечер попадам на една маса с известен режисьор. На рожден ден на мой колега сме. Режисьорът се ползва с голяма популярност. Смътно си спомням какво съм слушала за него — много талантлив и много непризнат, защото е много смел. Не си спомням фактите, от които е извлечена тази лаконична оценка, но бях радостна, че и той е тук и затова може би още по-изненадана от нападките, които се посипаха върху мене. Не зная ли каква огромна вина имам, като съм популяризирала този спорт? Неговият млад колега Дюлгеров твърди, че българският народ, неподатлив към митове и митология, си е създал мит за българските златни момичета. Не виждам своя дял от вина в това явление — феномена Робева? Може би трябваше да бъда поласкана, но стъписването ми беше толкова голямо, че дори не се досетих, че в известен смисъл чувам един изключителен комплимент за себе си в гнева на този мъж, който според представите ми трябваше да бъде над подобен гняв. И ако неговият млад колега Дюлгеров има известно оправдание, че търси закрилата на вече признатото, то каква е моята отговорност да създавам известност на един спорт, на който преди години никой не е обръщал внимание. Нов страхотен комплимент, но толкова страхотен, че не бих могла да го приема.
Всяко нещо в началото си е неизвестно и само от резултатите му зависи колко ще е популярно. Той не може, няма право да отрече невероятните успехи на този спорт, на тази жена, на нейните момичета. Нито филмите на Дюлгеров, ако това е причината за раздразнението му. Компанията решава, че съм прекалено остра. Никак не искат да бъде обиден прочутият режисьор, но понеже съм единствената дама на това тържество, не им стига куражът да ме обидят и мен. Интересно е, че тези десетина мъже не вземат страна в нашия спор. Ни така, ни така. Да не си развалят с някого отношенията. И бягат от конфликта със спасителното: „Ха, наздраве!“ Аз също не търся конфликт. Според режисьора трябва да пиша за тениса. Не зная защо. Все едно. Не мога да разбера това ожесточение на един човек, който няма нищо общо със спорта. Онзи посредствен треньор по лека атлетика все пак може да има някакво обяснение за своето ожесточение, за тази непонятна завист, но какво общо има един режисьор, посрещан едва ли не на крака.
Попадам в една снобска женска компания. Жената на един генерал пита — наистина ли Робева е на 40
