бяла рокличка. Толкова се ядосах, че не можах да я набия дори. Върнахме се и тримата. Минчо и дума не каза, че не е видял събора заради сестра си. Тъжен, а мълчи. Може би това, че няма вина, а и той беше наказан, й подейства, защото после често говореше за това, как Минчо го понесъл като мъж, а си беше дете. Оттогава не ми се е тръшкала за нищо и не съм я чула да каже, че иска нещо да й се купи. Само веднъж, беше вече голямо момиче — в седми клас, баща й я попита какво иска да й купи за Нова година. А тя се засмя малко накриво и каза — кукла. Стефан се обърка. Ама ти сериозно ли? Сериозно и никога не съм искала друго. Гледах я после — ами тя наистина се радва на куклата. Голямо момиче, а си играе с нея. И какво чудно — порасна без играчки…
Голяма мизерия беше. Баща им се разболя от костна туберкулоза съвсем млад. Сестра ми предложи Минчо да остане при нея в Лом, ние с Нешка да се оправяме в Русе. Стефан по болници, по санаториуми. Живеехме под наем в една пристройка. Тясна стаичка, колкото да се побере легло, маса, печка. Хазяйката една проклета… Не дава да внесем в двора въглищата, а идва вече зимата. Нищо, съседите ги взеха в тяхната барака. Хазяйката все прави скандали, че като съм втора смяна, Нешка чете до късно. Веднъж се връщам, а тя разрошена, озверяла, удря с все сила по прозореца. Нешка заспала и лампата свети. Че като ми прекипя… Да вземе да ми събуди детето, да ми го уплаши… Нешка и досега е запазила този страх от тъмното…
Минчо, засегнат, изглежда, от това, че съм го оставила в Лом, започна всичко наопаки да прави. Никого не слуша. Наложи се да си го прибера и него. Теснотия, немотия, но така е по-добре. И как съм си мислела, че децата ми ще живеят разделени! Оправи се Минчо, съвсем друго дете стана — добро, сговорчиво. Значи това било — обиден. Теснотия, немотия, ама нали сме си заедно. Олекна ми. Няма все и него да мисля. То не стига, че Стефан ми е такава грижа.
И както не зная как да свързвам двата края, идва една приятелка. Включили се за строеж на апартамент, имало още едно място… ако искам… Как да не искам! Нищо повече не искам. Да нямам хазяи, да имам отделно спалня, отделно кухня. Какво повече да искам. Ти го виждаш апартамента, толкова си е, но за мене винаги си е бил като палат. Започнах да си го чертая. Тука леглото, тука печката, тука маса и четири стола. Е, ако искаш точно да знаеш, това ми е било мечтата — маса с четири стола… Стефан казва — това е лудост! Откъде толкова пари. Не зная откъде, но вече не мога да мисля за нищо друго. Чертая си спалня, кухня, баня. Какъв разкош. И никакви хазяйки. И никой няма да ми брои колко ми свети лампата, и никой няма да ми стряска децата, и съм си под свой покрив. За първата вноска помогнаха сестрите. Продадоха бащината къща и донесоха парите. Оттук нататък няма нищо страшно. Ще пестя, нищо, че няма откъде. Човек може и с много, и с малко. Аз целия живот с малко съм го изкарала.
Сега съм добре. Нешка понякога иска да ми помогне, да ми даде пари. Малка ми била пенсията. Че защо ще е малка — 80 лева, като на повечето хора. На Петрунка е малка, но като сме двете, няма страшно. Като имаме покрив, за какво ни трябва — за едната храна. Колко му е…
Петрунка е една от четирите сестри. На младини била комунистка, революционерка, наплашили я в полицията и оттогава е в една меланхолия без никаква промяна.
В тяхното семейство обичат да говорят за това, колко красива е била Петрунка. Показват пожълтели, избледнели снимки на някакво наистина нежно, красиво момиче. Леля Петрунка се усмихва кротко. Не зная дали чува, че се говори за нея, че се показват нейни снимки. Кротко и отнесено се усмихва за всичко. Живее в някакъв неин си свят. Кротка, добра и незаинтересована от това, което става наоколо. Така цял живот. Тя сигурно е щастлива — казват сестрите й. Никога на нищо не се ядосва. Когато Нешка е на състезание и леля Анка трябва да гледа Аглика, пристига с леля Петрунка. Гледа ги и двете с еднаква грижа, с еднаква обич. Само че на Аглика се поскарва от време на време. Дете е, трябва да се възпитава. Петрунка няма нужда от възпитание…
Леля Анка казва — сестрите ми винаги са ми помагали, продадоха бащината къща и дадоха за първата вноска. Това, че тя гледа Петрунка повече от петдесет години, нищо не е. И Нешка, като започне понякога да изрежда колко е задължена на този и на онзи и на по-онзи, да се чудиш как успява да живее така все даром…
Казвам ти, че сестрите ми цял живот са ми помагали — връзва някаква скъсана нишка леля Анка. Само веднъж ми е било неудобно, защото си беше чиста глезотия. Купонна система, а на мене така ми се иска да съм с булчинска рокля. Говоря си, като зная, че са празни приказки. Кой се жени с булчинска рокля, ако не е излишно богат по онова време. А сестрите събрали купоните и пари, взели плат и кака Цанка ми уши булчинска рокля. Беше ми неудобно, но и много радостно, че сватбата ще е истинска. Струваше ми се, че булка без специална рокля не е точно булка. А като се роди Нешка, си казвам — ето, имам си и момиченце, ще порасне, ще му я дам, ще се радва. Дадох я на една учителка, колкото да се ожени, при тържествените обещания, че веднага ще я върне. Замина нанякъде и не ми я даде. Яд ме беше. Не можах да я покажа на Нешка. Тогава не знаех, че някога тя ще има толкова рокли. Сега зная, но пак ме е яд. Такава хубава рокля…
Едно момче беше работило през лятото на гарата. Пренасяше багаж и със спечелените пари купи обувки на Нешка. И когато тези обувки бяха вече съвсем стари и пробити, Нешка продължаваше да ги носи от квартира на квартира и не можеше да ги хвърли…
Всички опити на Нешка да помогне с пари на леля Анка се разбиват в някаква твърда, непробиваема стена. Имам си! Искаше да плати дълга за апартамента, когато започна да работи. Как може! Това било голямата гордост на леля Анка, че сама дом си е построила, защо да й отнема най-голямата радост. Да изпраща пари? Дума да не става!
Това не пречи на леля Анка да казва с някаква спотаена гордост — и хладилникът, и печката, и телевизорът са ми от Нешка. Не съм знаела, че има толкова леснинки в една къща. И пералнята, и бойлерът са ми от Нешка… И Марлена (това е жената на Минчо) казва, че от години вече нищо не е купувала за децата си, всичко е от Нешка… Доволна съм, че се сеща за всеки и за всичко. Не че не можем да си го купим. Но мене ме интересува това, дали все още Нешка умее да се радва на обикновените неща. И когато носи на племенниците си подаръци, не гледам толкова за тяхната, а за нейната радост. На тях родителите им могат всичко да им купят, мен това не ме вълнува. Искам да видя, че Нешка може да се радва на чуждата радост и това ми стига… Все ми се струва, че вече не може да е щастлива…
Нешка изпраща всеки месец на леля си Цанка по двайсет лева. На старини тя е най-зле от сестрите. Никакъв отговор, никакъв протест. Нешка е много доволна. Ето един нормален човек. Разбира, че искам да й помогна, няма да се пръсне от гордост, приема всичко съвсем естествено. Само че този нормален човек пристига след време, гордо увил двайсетачки в една кърпа. Ето, леля, събирах ти ги да си купиш нещо наведнъж, че каквато си разпиляна… И тук даваш, и там, за тебе какво ще остане…
Много тежко сме живели — връща се към спомените си леля Анка. А на Нешка никога не й е личало. Ще отиде през лятото при леля си Цанка, ще й ушие нещо, а и ще й покаже след това, как се шие. Върне се в Русе Нешка, ще си купи най-евтината басма и ще си направи костюмче, за което целият клас ще я пита откъде го е взела. Ще разплете някоя стара блузка, нова ще оплете. Да се чудиш откъде е измислила такова хубаво нещо…
Тя, Нешка, обича баща си и никога не е знаела, и никога дума не съм казала, но аз не го обичах. В началото много, после никак. Изстина ми изведнъж и никога не му простих. Научих нещо от хората, не от него, а той трябваше да ми каже. Да си призная, все не мога да разбера защо децата, внуците дори толкова много го обичат. Умрял е вече от много години, а аз не мога да му простя, не ми е минало и така ще си отида в яд към него.
И …интересна работа — не го обичах, а когато се разболя и един лекар ми каза, че няма надежда, го намразих. Как така ще ми каже за жив човек, че няма надежда. Като че го погреба с една дума. С един преглед само. Тръгнах да търся дякон, който вижда надежда. На него, разбира се, нищо не му казвам. Опитвам се да съм бодра. Друг лекар каза, че се наема да го излекува и аз станах санитарка при него. Все си мисля, че като се старая да помогна, ще удържи на обещанието си. Бях готова робиня да стана, само да чуя, че мъжът ми ще живее, че няма да е болен.
Стефан умря двайсетина години, след като ми казаха, че няма никаква надежда. И на този лекар не му
