години? Да, на 26 май 1986 година стана на четирийсет. И можете ли да ми обясните защо я рисуват най- прочутите художници? На нейните години аз бях като розичка. Сигурно, нали затова се е оженил генералът за вас.
Нешка не познава тази завист, нито разновидностите, нито размерите й. Всъщност и аз не ги познавам. Това са съвсем случайни сблъсъци. Кой знае още къде и колко се говори и колко им се иска на някои хора да станат интересни, като отричат всепризнатото.
Няколко дни не можеше да се съвземе от един подобен случай. Пристига рано сутринта от Пловдив и се нарежда на опашката за такси. Тъкмо й идва редът, диспечерът заявява, че първите ще станат последни, а последните първи. Вероятно е видял някой свой приятел в края на опашката и е искал да му покаже колко е властен и безцеремонен. Нешка едва успяла да каже „Как така!“, когато диспечерът се развикал: „А, това е другарката Робева. Скандал ли ви се иска да направите, другарко Робева? Вижте я, не й се иска да стане последна.“
Не зная как съм изглеждала, казваше Нешка. Едно семейство, което току-що се качваше в таксито, отвори вратата и каза — елате, ние сме в една посока. Е, трябва да ти призная, че влязох и се разплаках. Шофьорът попита накъде, те попитаха мене и разбрах, че не знаят посоката ми. Просто са искали да ме спасят от неудобното положение. Но на мене ми беше обидно не толкова от това, че онзи мърльо го направи, за да се хвали вечерта в някоя кръчма — днес я направих за две стотинки оная Робева, а от това, че никой от опашката не каза нито дума. И тези хора, които казаха, че сме в една посока, а излизаше, че сме точно на двата края на София, не посмяха да се обадят. Ти представяш ли си каква е силата на нахалството?
Представям си. И тя се беше срещала с нахалството — много по-безцеремонно, безочливо, но поне на хора, които познава. Хора, които си имат свои причини да го правят. Този пък какво иска. Никога не го е виждала и се надява никога повече да не го види. Той от какво е озлобен?
— Казвам си, тъй и тъй съм забъркала тестото за мекички, защо да не направя и сиренки и кашкавалки…
— А, тъй и тъй, а дъщеря ти като ме види, ще каже — абе защо не те взема на един режим при мене.
— Ами, не ти трябва! Гледахме тука един филм по телевизията с непозната треньорка. Не бях я виждала. През цялото време подвиква на дечицата — пак си напълняла, сигурно си пила боза, сигурно си яла шоколад. Все ги тегли и им вика. Пък те едни врабчета… Хем ми беше жал за децата, хем ме беше яд на тази жена. Като че друго не знаеше, ами все какво са яли, защо са яли. После целият град се източи да ме пита така ли е в залата на Нешка. И кой ме познава, и кой ме не познава. Казвам — ами сигурно правят и нещо друго освен да се мерят. Не зная, не съм била в залата.
— Не си ли искала да отидеш да видиш?
— Не. Какво ще гледам. Там хората си работят, какво да им се мотая.
Леля Анка не пита за победите на Нешкините момичета в другите страни, не пита за атмосферата на състезанията, за съдийството. Моята майка иска да знае всички подробности и да й ги повтарям. Нешкината майка отминава всичко, което й разказвам с гордо задоволство, че ето на, по цял свят побеждават момичетата на дъщеря й и всички знаят кой е подготвил тези победи. Не пита, само очите й се смеят от радост и слуша внимателно.
— Добре де, и можеш ли да ми кажеш защо да не е щастлива…
— Ама кой ти казва, че не е. Може човек да е много уморен и пак да е щастлив. Ти я виждаш в най- тежкото време преди състезанието и в най-радостното след победата. Защо виждаш само умората? Снощи, като ти казах „по особен начин“, за това ти говорех.
— Знам ли…
Това е, нея си я интересува едно. Победите са си победи. Хубава работа. И уважението на хората, и то хубаво. А щастлива ли е?
А казала ли ти е Нешка, че не са искали да я приемат в хореографското училище? Не сме и мислили, че могат да й откажат. Тук играеше в русенския балет и много я хвалеха. Защо да не я приемат? Казали й, че медицинската комисия намирала някакви смущения в сърцето. Здрава си беше, никога от нищо не се е оплаквала, затова веднага казала — не може да бъде! Накарали я да бяга нагоре по стълбите и тя тича ли, тича. Правят й електрокардиограма и казват — ето, иди, покажи я на който искаш лекар и той ще ти каже, че не може. Минчо все я закачаше — признай си, че по две стъпала си взимала нагоре. Добре де, признавам си. Точно така беше. Мислех си, че искат да видят колко силно мога да тичам, колко бързо ще взема стъпалата и естествено сърцето се натоварва. Взимам кардиограмата и тръгвам отчаяна. Не стига, че не ме приемат, ами и сърцето ми не е добре. Само че правя няколко крачки навън, успокоявам се и се сещам — ами те се подиграват с мене… Откъде мога да знам, че има такива хора? Донесла Нешка медицинско свидетелство от авторитетна комисия. Сърцето в отлично състояние. Няма причина да не я приемат.
И през цялото време не й простили, че е влязла само така, със своята упоритост. Места малко, кандидати много, този се обадил, друг се обадил. А на това момиче му казват, че не го искат, то не разбира.
Нешка все по-често си спомняла за русенските учители. Какви хора! Колко обич, колко уважение към детето. Колко желание да го поощрят, колко радост, когато му казват, че е талантливо. Къде са учили педагогика тези учители, има ли такава съвсем друга, различна школа. Тук дъщерята на този, синът на онзи, глезени деца. Почувствало се безкрайно чуждо и самотно това момиче, което имало само своята упоритост! И талант.
И винаги, във всяка безнадеждност ще се намери нещо да те задържи, да ти даде кураж. Приема я в своя клас Иван Тодоров, сега вече народен артист. Приема я въпреки несъгласието на комисията. Бохем, човек с широки разбирания, човек на вдъхновението, на импровизацията. Човек, който разчита на ентусиазма. Нешка е във възторг от своя преподавател и иска във всеки от дните да докаже, че заслужава неговото доверие. Отначало не може да разбере защо все повече се отдръпват от нея съучениците й. Не могат да понасят старанието й, упоритостта и повече от всичко радостта на Иван Тодоров — я вижте какво направи Нешка, я вижте как го направи…
По-късно минава в класа на Кирил Харалампиев. Съвсем друг човек, строг, педантичен, търсещ съвсем нова хореография. Едно странно съчетание — и стриктен, и неспокоен творец. И тук същото — взаимно уважение с преподавателя, който тя поставя над всичко, и отчуждение и неприязън с останалите. Някои преподаватели, които са настоявали да се спази първоначалното решение на комисията, искат да докажат, че излишно са отстъпили. Тя пък се стреми да им докаже, че излишно не я признават. В тази борба все повече се откъсва от класа си, който не може да разбере защо толкова амбиции…
Идва ред и на дипломните работи. Нешка решава, че трябва да направи либрето за нестинарски танц. Тръгва с баща си по Странджанския край, търси нестинарки, проучва историята на този танц, събира легенди… И когато вече е написала либретото, преподавателското тяло казва — не, не може. Тези танци са обредни. Как си е мислела, че такова нещо може да се приеме. Че то е направо реакционно. Двамата преподаватели, които тя уважава, казват, че либретото е много интересно. Това й стига. Старае се да забрави за „Нестинарки“ и се хвърля да навакса пропуснатото време с една постановка по Елин-Пелиновата „Ветрена мелница“.
Започват да я съветват — защо толкова сложно. Никой не иска собствено либрето, собствена постановка. Никой не иска да се измисля нещо ново. Вземете една от познатите постановки на някои от преподавателите. Все едно на кой. Той ще ви подкрепи, колегите му няма да влязат в конфликт с него. Така стават тези работи. Сега тръгвате сама срещу всички. Вече питат — коя е Нешка Робева, че да прави свои постановки? Никой досега не се е опитвал. Ами то не влиза в изискванията. Откъде накъде. Никой дипломант не е тръгвал към такава конфронтация. Нищо, упорства Нешка, надявам се, че Елин Пелин не е „обреден“ и „Ветрената мелница“ не е реакционно произведение. И ако и това ви дразни, ще я нарека „Пролетно надиграване“. Преподавателят, който я съветва с най-добри чувства, е стъписан. Никак не е лесно това момиче. Той му казва как да избегне конфликтите. Нищо не й струва на Нешка да завърши с отличие, трябва само да го послуша. Но тя никого не слуша. Дори когато човек иска да й помогне. Така само ги озлобява.
