Приемат новата постановка с кисело одобрение. По-късно вижда на сцената на Народната опера много от двете си постановки. Появява се и нестинарският танц и никой не се сеща да каже, че е реакционен.
Когато ми разказва това — и с гордост, и с горчивина, не забравя да напомни — моля те, не го пиши никъде. Ще излезе много самонадеяно, но си беше точно така — познах си много неща. Е, щом е точно така, защо да не го напиша? Защо да не изглеждаш самонадеяна. А мисля, че не това е точната дума. Самоуверена. Та ти си си точно самоуверена, защо трябва да изглеждаш другояче?
Прави се един конкурс след завършването, съвсем таен. Когато после пита, защо никой не е знаел, й отговарят — защото, ако всички знаеха, щеше и ти да знаеш, да се явиш и да го спечелиш. А ние искахме да изпратим тази, която изпратихме. Повече въпроси имаш ли? Не, разбира се, при такава съкрушителна откровеност. Конкурсът е за специализация в СССР. Това, за което Нешка толкова много си е мечтала. Разбира се, че щеше да се подготви така, че да го спечели. Това тя винаги е знаела: трябва да се подготви, за да не могат все пак да не я признаят независимо дали искат, или не. Сега се оказва, че и нейните преподаватели, които през цялото време не можаха да й простят дързостта, също са го знаели.
Благодаря за откровеността и за признанието, казва Нешка, и обръща гръб на хореографията. Не иска да знае какво мислят за нейното бъдеще, какви шансове им се струва, че има. Не иска нищо да знае. Иска да забрави, че някога е била в това училище. Разбира се, не забравя. И много от нещата, които е научила там, след това са й полезни. Не забравя всичко, което си е струвало да се запомни, и най-много от всичко — Иван Тодоров и Кирил Харалампиев…
— Ах, каква бомбичка ще хвърля още на следващото състезание, ах как ще подскочат и Юла, и Златка, и Лили. Не, ти не можеш да си представиш какво момиче имам в залата. Фантастично! В нашия спорт влиза нещо съвсем ново — танц и ритъм, динамика и темперамент. Ще ги побъркам. Ще видиш как няма да могат „гък“ да кажат. И най-важното — никой не я е виждал, нито я е чувал. Играла е балет в Русе, после е учила в хореографското училище. В нашата зала не са виждали подобно нещо. И можеш ли да си представиш какъв луд шанс. Пада ми като дар от небето. Нито съм я търсила, нито съм я викала, нито съм чувала нещо за нея. Пристига и пита дали ще я взема. Обяснява ми накратко биографията си, както сега аз ти я казвам, обявява, че е на двайсет години и повтаря въпроса си — ще ме вземете ли? Казвам — ще те взема. Не зная защо. Ей така! Е това се казва интуиция. Трябва да ти кажа, че толкова танцувална гимнастичка не сме имали. И такова сливане с музиката. Накарах я да импровизира по различна музика — нещо фантастично! Трябва да дойдеш веднага да я видиш…
— Чух вече, че било лудост да вземеш момиче на 20 години. Чух, че си заключвала залата. Чух, че не знае да държи уредите.
— Много си чула. Много добре, точно това исках. Ще разпаля любопитството до червено и после ще я покажа. Разбира ги Жулиета тези работи! И както не можеш да накараш ни една от специалистките да се изкатери по баира за зала „Червено знаме“, сега пъплят една след друга, за да питат — ама и на мене ли няма да отвориш, и на мене ли няма да покажеш тази прословута Нешка? Ама какво си въобразяват с това „и на мене ли“? Казвам — на всички отказвам, нямам никакви причини за изключения. Най-много се обиди Лили Мирчева. Била ми някога треньорка и не ми приличало. И на нея ли наистина? Ами че на нея най- много, разбира се! Тя не може да не го знае. И освен това на мене всичко ми прилича. И това не може да не знае…
Жулиета е на върха на еуфорията. В такива случаи не може да седне на едно място, непрекъснато снове из стаята, пита, не чака да й отговориш, сама си отговаря. И като се сети, че отдавна не ти е чула гласа, започва да се сърди — ама ти защо мълчиш. Сама ли ще си говоря? В случая наистина нямам какво да кажа. Нищо не ми е ясно. Нито тази превъзбуда у нейните колежки, нито вълната от най-различни слухове — от невероятни хвалебствия до пълно отричане. И то преди да знаят как изглежда дори. Защото не само тренировките си крие Жулиета, а и момичето. Разбира ги наистина тези неща Жулиета. Нажежава женското любопитство до червено.
Трябва да си призная, че очаквах с нетърпение тази покана и тръгнах нагоре по баира, където тренираше отборът на Жулиета при затворени врати.
Истина е всичко. Момичето — чудесно, и наистина танцувално, и наистина със страшен усет за акцентите, и с фантазия, и с отскок, и с динамика, и с темперамент, и наистина… никога не е пипвало уредите. Никакво понятие от техника. И наистина е лудост да се започва на двайсет години, но няма да е Жулиета, ако не си позволи този риск.
В един ъгъл на залата ту Богдана Тодорова, ту Стела Милушева обучават новото момиче в основна техника на уредите. Ето това Жулиета особено много не иска да се види от нейните колежки. После дори ще се хвали, че е направила такава гимнастичка, като е започнала от нулата с уредите. Но едно е да го разказваш, съвсем друго да се види. После това ще буди възторг, сега тази „нула“ изглежда така безнадеждна, че са достатъчни няколко подмятания, за да се обезкуражи и най-упоритият човек.
Помагат Богдана и Стела — страшно важни, страшно доволни, че Жулиета точно на тях е поверила обучението на Нешка. И наум не им идва колко бързо ще ги изпревари това момиче. И как наистина да си помислят такова нещо, като Богдана е около три години абсолютният лидер при девойките. Откъде може да знае, че на второто състезание точно тази Нешка ще я победи и повече няма да може да си върне републиканската титла. Само преди няколко месеца се беше върнала от Петрозаводск, където публиката така я хареса, че момичето на земята не стъпваше. Не беше забравила и сигурно никога нямаше да забрави това среднощно изпращане на петрозаводската гара, където момичета, момчета скандираха „Богдана, Богдана!“ и към прозореца, от който се подаваше русата й главица, се сипеха цветя, албуми, книги, кутии с бонбони. Купето направо не побираше даровете за Богдана.
Как можеше да си помисли, че едно момиче, което едва сега влиза в залата, ще изпревари не само нея, а и толкова други преди нея от женския отбор. Че само след година точно Нешка ще замине като титулярка в българската тройка на световното първенство в Копенхаген. Че ще изпревари самата Румяна Стефанова. Всички други, тренирали от деца с мечтата да попаднат някога в тройката.
Стела, ярка, оригинална състезателка, гледа малко презрително на това хрумване на Жулиета. От ясно по-ясно — задава се поредното фиаско на надеждите. Жулиета обича да се увлича. Втурва се да прави големите си изненади ту с Мая, ту с Румяна Петкова, ту с Грета Ганчева… Нищо не излиза от нейните любимки. Не вижда колко заряд има самата Стела. Все пак Стела е поласкана. Все пак вижда нещо в нея, щом я е натоварила едва ли не като помощник-треньор да обучава това прехвалено момиче. И много скоро през тази мътна вълна от противоречиви чувства идва и малко страх. Много бързо напредва Нешка, много е сръчна, много точно й лягат всички уреди. Основната техника усвоява за рекордно кратки срокове и започва да импровизира, да търси. Много упорита. Много амбициозна. Това са качества, които Стела няма и не може да има. Тя е ефектна и разпиляна. Не че не я забелязва Жулиета, както понякога с огорчение си мисли Стела. Харесва я, но не може да разчита на нея. А още първата седмица обяви — Нешка няма да ме подведе. Няма да се задоволи с някакво връхче.
Всички съвети да остане да подготвя само трите, на които разчита, да не се пилее с подготовката на Стела и на още две-три момичета, срещаха категоричния отказ на Жулиета. Тези три трябва да усещат конкуренцията, а Стела е застрашителна от време на време. Човек на настроение, но когато го има, повдига другите.
Все по-често се обаждаше Жулиета — ела да видиш Нешка. Отивах с голямо удоволствие. Наистина страшно интересно е да се наблюдава процесът на създаването. Всеки път виждах по нещо ново. Момичето става все по-уверено. И още в самото начало, още едва стъпило на краката си, веднага взе на прицел в тази зала, пълна с народ, не друга, а точно Мария. Най-силната. Всъщност единствената, участвала в световно първенство. Беше се класирала на шесто място, чехословашките журналисти я бяха обявили за най-елегантната гимнастичка. За онова време не беше никак малко, а и Мария умееше да му придаде друга стойност. Движеше се като кралица много преди да стане шампионска порода! Има си такива шампиони по рождение. И попаднат ли на треньор като Жулиета и дойде ли им времето, няма защо да не станат.
И защо на онова момиче, вчера дошло в залата, му се прииска да се състезава точно с примата? Не с друга, а с Мария. То пък от породата на упоритите, амбициозните, дето, като тръгнат нанякъде, не искат да знаят за никакви прегради.
Една мълчалива всекидневна, всекичасна борба. Жулиета — безкрайно доволна. И нищо друго да не постигне Нешка, само това, че непрекъснато предизвиква Мария, ми стига. Направи ли нещо едната, другата веднага трябва да го направи още по-хубаво. Похваля едната, другата ще излезе от кожата си, докато не
