Всъщност дойде такъв момент, в който Нешка обяви, че напуска ВИФ, изтеглила си е документите, вече е приета в Юридическия факултет, иска да става следовател. Всички опити да я разубедим срещаха едно съвсем познато Нешкино упорство. Решила съм! Това, което успях да измъкна като оскъдна информация извън това „решила съм“, беше „съобщението“, че търси абсолютната справедливост. Че иска да служи на правда, гарантирана от закон. Беше малко неясно, малко абстрактно, но и съвършено ясно какво е предизвикало този бунт. Не беше Жулиета човекът, който щеше да й обещава нещо, което не може да й осигури — справедливост в един толкова субективен спорт като художествената гимнастика, където съдийките, като изчерпят или още преди да са изчерпали аргументите, казват: „Това не ми харесва“ или „Това много ми харесва“.
Колко трябваше да й говоря, че абсолютна справедливост няма никъде и че като обичаш нещо, трябва да направиш всичко, което е по силите ти, за да го приближиш до идеала си, не да бягаш от него и да търсиш някакви ефимерни абсолюти. Нешка никога не е обичала отвлечените понятия. Мога ли да й кажа как ще се промени обстановката в този спорт? Говоря, разбира се, общи неща. Ще се сменят поколенията, ще дойдат те, младите специалистки, изпитали на гърба си несправедливостта, ще се борят… Е, и? Нищо. Не зная как да отговоря, на това „Е, и?“
Трябваше Жулиета да каже само няколко думи, за да се свърши с мечтата за следователска кариера: „Ако ти до двайсет минути не си изтеглила документите и не дойдеш тука, където те чакаме с Маргарита, нито ще ме видиш, нито ще ме чуеш!“ Толкова. Никакви аргументи. Жулиета вярваше в себе си. Вярваше, че никое от нейните момичета не може да я замени за нищо. Всъщност единственото момиче, на което можеше да разчита във всичко докрай, беше точно най-амбициозната, Нешка.
Трябваше да продължи тренировките с някаква нерадостна горчилка от съзнанието, че нещата в този спорт са подредени въпреки привидната борба по състезанията.
Трябваше да продължи с надеждата, че все пак всичко подлежи на корекция. Трябваше да продължи, защото това вече беше влязло в кръвта й. Трябваше да продължи, защото беше вече част от това неповторимо нещо — гимнастиката на Жулиета.
Години по-късно първата нейна състезателка щеше да си признае: „Вечери наред се заканвах — утре ще й кажа. Вие може би сте желязна, но аз не съм. Аз съм си едно съвсем обикновено момиче. Нямам желязна воля, нямам желязна издръжливост, нямам и желязна амбиция. Заспивах с тази надежда, че утре ще бъда толкова смела, че ще й кажа всичко точно както си го мислех, и се събуждах с надеждата, че Нешка ще ми открие още някоя тайна на нейната неповторима гимнастика. И с убеждението, че не мога да кажа нищо, което ще я огорчи. Та тя беше тръгнала да прави революция в този спорт и необичайната привилегия, че съм й първата състезателка, с която иска да наложи своята съвършено нова програма, правеше снощните ми «закани» смешни и неизпълними. Започнах да тренирам с целия ентусиазъм, който можеше да се измери в мене до новото избухване — утре ще й кажа, че не съм желязна… Убедена съм, че Нешка не е разбрала никога за това мое люшкане между пълното признание, че е сбъркала с мене, че не съм силната личност, която с цената на лишения, безсъния, гладуване, един изключителен режим ще стана модел на нейните представи за гимнастика, и за желанието някога да ми каже — браво, това исках да покажа. Браво, Валя, това търсех през годините…“
Но това беше години по-късно. Сега Жулиета се пържеше на един огън, чиято горещина Нешка щеше да усети много по-късно.
Тичат момичетата на Жулиета по горещия пясък в Созопол. Потъват до глезени. Гледат ги другите спортисти. Защо го правят! Заздравявали си краката! А, нека, те пък се пекат и плуват. И по-приятно и също полезно. Бягат момичетата на Жулиета в снежната буря на Белмекен. Гледат ги лекоатлетите на ГДР. Защо бягат в бурята? Каляват си волята! Така ли? Много интересно. Излизат момчетата и бързо се прибират, а онази бременна жена, треньорката на българките, е взела на буксир най-русичкото момиче, шампионката. Чакат ги с нетърпение да видят какво ще стане. Сигурно ще припаднат. Не, не припадат. Уморени са, но нещо се шегуват, смеят се. Тренират в тесни, в студени, понякога в недостатъчно осветени зали. Защо, когато световното първенство ще бъде във Варна? Домакини сме, защо Жулиета не използва предимствата на домакинството? Да привикнат със залата в Двореца на спорта. Не, трябва да свикват с всички условия, има достатъчно време да привикнат към варненската зала. С хубавото лесно се свиква. Нека минат през всички възможни трудности. Нека знаят, че всичко могат, че са издръжливи. Внушавам им през цялото време, че в сравнение с това, което сега понасят, състезанието ще е като една почивка.
Дойде и Четвъртото световно първенство във Варна, очаквано с толкова тревога и надежда. Така упорито търсеното предимство трябваше да зашемети съперничките. И ето че в навечерието на състезанието тогавашната председателка на българската федерация по художествена гимнастика буквално двайсет дни преди „битката“ си спомня, че на едно от заседанията на международната федерация се приело в съчетанията на въже като задължителен елемент да има изхвърляне. Всъщност тогавашната председателка на международната техническа комисия Берт Виланше беше видяла това изхвърляне най- напред у нас. Правеше го Виолета Еленска на едно републиканско първенство и мадам Виланше беше във възторг. Няколко пъти подчерта, че това е много интересно, а Жулиета се ядоса, че Лили Мирчева, а не тя, се е сетила за това движение на въжето и, разбира се, и наум не й идваше, че може да вземе един чужд елемент за своите композиции. Тя трябваше да изненадва, не да повтаря. Така беше и с едно подритване на обръча, което правеше Виолета. И то стана като че забранен елемент, въпреки че голямата треньорка не можеше да си прости, че едно толкова оригинално хрумване не е нейно. Само че сега беше длъжна да повтори елемента на Мирчева, и то в композициите на трите си момичета. И то спешно. В най-напрегнатото време. Двайсет дни преди световното първенство.
Беше ядосана на Чакърова, на Виланше — и най-много на себе си — трябваше да го предвидя! Нищо. Заключи тренировъчната зала точно в разгара на най-големия интерес към тренировките на българския отбор. Не искаше никой да вижда, че нейните момичета повтарят най-много едно движение — изхвърляне на въже със завързани очи. Представям си каква буря би се надигнала срещу нея, ако някой можеше да надникне в тези дни в залата. Сега само едно изтощително любопитство. Защо с вързани очи? За да не ги притеснява новият елемент. За да забравят, че са го прибавили в последния момент в съчетанията си. За да знаят, че щом могат да го хващат със завързани очи, съвсем сигурно ще го хванат и като гледат, разбира се. Няма нищо страшно. Под такъв девиз минаваха тренировките им през тези две години, докато се готвеха да превземат световния връх в своя спорт.
През тези две години Жулиета експериментира, търси освен нова гимнастика и екстремни ситуации, които ще докажат на нейните момичета, че всичко могат. Беше чула за японска система в тренировките — след като дневната програма е приключила, обявява още една тренировка. Когато вече дъх не могат да си поемат — още веднъж. Отначало мислеха, че се шегува. После се убедиха, че могат. И дори към края са по-бодри, по-съсредоточени. Правеше го рядко, но пак с таз цел — да знаят, че са силни, че имат резерви. И бягането по пясъка, и бягането в белмекенската виелица, и „японската тренировка“ — всички тези допълнителни и непосилни на пръв поглед натоварвания най-добре понасяше Нешка. Ако можех да имам само толкова упорити и издръжливи гимнастички, никога няма да се откажа от треньорската работа, казваше понякога Жулиета, когато умората я налягаше и говореше за оттегляне. Никакви проблеми с това момиче. И никога не е казало, че нещо го боли. Другите, като нещо им натежи, все се разболяват. Често ги хващам, че симулират, като не знаят какво точно ги боли. Нешка понякога ме плаши, като виждам, че прави и това, което на мене ми е изглеждало невъзможно. Трябва да ти призная, че когато ми казваха, че не може да се наваксват толкова много години за толкова кратки срокове, и аз не съм си правила илюзии, че ще достигне във всичко най-големите. А ето че ги настигна и в много отношения надмина. Освен това има нещо в повече, което те, и да имаха нейната упоритост, няма да могат да постигнат. Темперамент и динамика — това й е дадено от природата. Усет към танца — никой няма да го има в такава степен и още десет години да го създава. То си е искрица божия. Или я носиш, или я нямаш. Това си е.
Най-готова за световното първенство е Нешка. Така излиза през третата година от подготовката й…
В нощта преди състезанието, когато „Спортпалас“ вече е притихнал в сън, а Жулиета място не може да си намери от радостна и тревожна възбуда, че ще покаже нова, невиждана гимнастика, изведнъж каза — най-готова е Нешка, но шампионка ще стане Мария! На нея й прилича короната… Ама какво значи прилича й короната! Която я спечели, на нея ще прилича. Нешка спадна точно в последните дни преди състезанието.
