сбъркам. Ще видим какво ще бъде по-нататък, но явно е, че ще се случи нещо хубаво. Играя го без грешка и с едно настроение, което само провалът на съперницата може да ти донесе. И както си очаквам оценката с някакво радостно предчувствие, виждам на таблото 8,9. Не мога, не искам да повярвам. Един дълъг мрачен коридор води до залата, скривам се най-най в дъното му и избухвам в някакъв неудържим плач с една- единствена дума — защо, защо, защо? И чувам отговор на чист български, като че от самия господ направо — защото е женски спорт, субективен спорт и никой никога няма да ти каже защо. Стягай се за следващите стартове… Погледнах откъде идва този познат глас. Славчо Тепавичаров. Кога е дошъл, не съм го усетила. Това е водачът на отбора ни, човекът, който отговаря за нашия спорт от БСФС, страшен привърженик на Мария, (по-късно щеше да й стане съпруг). Благодарна му бях, че ме намери в тази бездна от отчаяние и ми даде сили да издържа докрай. Да, казвах си, прав е Тепавичаров. Това е женски спорт, няма какво да питам защо, трябва да се стегна и да играя, и да ги убедя, че са постъпили подло с това несъществуващо — настъпи лентата.
Шампионка стана Мария. Не зная кой ще ми повярва, кой не, но бях доволна. Може би защото бях страшно ядосана, че мен ме спънаха още в първите стъпки съвсем непозволено. Бях доволна, че друга българка е объркала съдийските комбинации. Разбира се, предпочитах, като не съм аз, Красимира да е, но короната пак приличаше на Мария. Пак е българка, това е най-важното. То е някакво смесено чувство — хем те е яд, хем си горд. Не мога точно да го обясня, но то и не е най-важното. Пишеха, говореха, филми снимаха за Мария и все повтаряха — България. Кой може да не си помечтае за такова нещо, кой може да не позавиди. И през мъгла от завист все пак се появява това — да, ама победихме ние. Ние от малката страна България.
На Жулиета й е лошо. Пак нейното главоболие, което е винаги на границите на припадъка. Гледам да съм по-далечко, да не ме вижда. В този момент си казвам — тя никога няма да ми прости, че не станах шампионка. Каквото и да направя, това точно тя няма да може да ми прости.
Казвам й — Жулиета твърди, че никога не е била по-доволна от тебе. Не я слушай. Това е от прекомерна гордост. Какво друго да каже, освен че точно нейната Нешка е играла, както тя, лично тя, Жулиета, е искала. Това, че съдийките не са го оценили, си е за тяхна сметка. На Жулиета й стана лошо и видях един твой колега, който злорадстваше, подиграваше се, приканваше да се чества още по-шумно и още по-шумно победата на Мария. Не зная дали го е чула, но се постара бързо да й мине, да се изправи гордо, да мине покрай всички като победителка. И си беше. Мария още играеше съчетанията, поставени от Жулиета. Побеждаваше подготвената от нея гимнастичка. Това, че в последните месеци беше отишла при друга, още не означаваше, че самата тя се е променила. Едва по-късно, в Ротердам, вече играеше гимнастичката на Мирчева. Сега това беше още жулиетина гимнастичка.
Тогава видях за първи път как двуличието си сваля маската. Сервилни довчера хора си позволяваха да я гледат отгоре, с пренебрежение. Не беше Жулиета, която ще забрави това. На някои от тези хора после им се наложи да съжаляват, но сега тя едва издържаше. Чувствах някаква огромна вина към нея, въпреки че знаех — нямам никаква вина. Вярно, играх силно. Но по-вярно е и това, че не станах шампионка. А тя го искаше. Какво мога да направя? Нищо, освен да страдам дълбоко, неизказано дълбоко. Колко мъка се беше набрала в тези дни. Струва ми се, че за първи път разбрах какво е да страдаш заради друг. В онзи момент ми се струваше, че не съм искала тази титла за себе си, а за нея. Мисля, че бях длъжна да я зарадвам и бях направила всичко, което зависи от мене. Между Варна и Хавана бях побеждавала доста на международни турнири и Жулиета вече се надяваше… И аз…
Повярвах — казваше Жулиета, — как да не повярвам. Ти си спомняш какво пишеше нашият кореспондент от Ню Йорк. Една десета част не беше видял от тази обиколка, която направихме. То беше нещо невероятно. Такава екзалтирана публика не съм виждала. Ами те стигаха до делириум тези хора. Отначало не знаехме, че освиркването е най-голямото признание. Да, точно така, не свирене, а направо освиркване. В България много често музиката на Нешка не се чува от съпровождащите аплодисменти. Тук Нешка беше като огнена нестинарка, която играе върху жарава. Американците скачаха, викаха, свиреха. И как бързо разбра момичето, че е възторг, как го усети още в първите секунди. Докато ние се окопитим тя вече хвърчи на крилете на възторга. Страшно нещо е публиката. Тогава може би за първи път повярвах, че и Нешка може да бъде шампионка. Ако играе на първенството така, както на това турне.
Когато отборът вече тръгва за Франция, домакините настояват Мария Гигова и Нешка Робева да останат още един ден, за да участват в предаването на един от най-популярните американски артисти — Джон Карсън. Хората от нашето посолство броят колко пъти ще се спомене името на България заради двете златни момичета на Шишманова. Осемнайсет пъти. Вие знаете ли какво е това за предаването на Карсън България да се спомене осемнайсет пъти!…
Организаторите изпращат прочутата треньорка и двете невероятни момичета с особени почести, с особена благодарност. Вие знаете ли, че посяхте семето на най-красивия спорт откъдето минахте? Вие знаете ли колко сме благодарни на всички ваши момичета и особено на тези двете? Изключителни!
Как да не повярвам, че ще може, когато тя наистина можеше — питаше няколко месеца след Хавана Жулиета.
Припомняше си гостуването във Франция. Играехме в работническите квартали на Париж, в работническите квартали в други градове на Франция. Такъв успех и толкова благодарят. Как да не вярвам, когато там Нешка буквално взривяваше залите!
След Франция — покана за участие в програмата на световното изложение в Осака. Всяка вечер пристигат все повече и повече хора. В залата направо не може да се диша. И за втори път се сблъскваме с такава екзалтация, каквато ни се струваше, че само в САЩ е възможна… Как да не вярвам, че Нешка ще бъде шампионка, като слушах залите. В САЩ, във Франция, в Япония. Това момиче можеше да подлуди всяка публика, до темпераментните кубинци. И ето че една мечта, с която бях заживяла, се стопи като огън. Не мога да дойда на себе си.
И въпреки всичко и Жулиета, и Нешка си страдаха тихо, поотделно, вън от залата. Сега вече тренираха на „Жеко Димитров“. Жулиета подготвяше и Красимира Филипова и от време на време казваше — каквото и да направя, както и да я променя, на Златка си е Краси, каквото и да направи Лили, моя си е Мария, а най- моя, само моя си е Нешка. Ако съм сигурна за някоя, че не може да ме предаде, е онова момиче, пълно с амбиции. Не съм виждала някоя, която толкова иска да е първа. Само първа. И как само понася загубата, като че ли нищо не е било. Тя си знае какво й е, но по нищо не личи. Откакто се е върнала от Хавана, тренира двойно повече, а често преди това ми се е струвало, че тя надхвърля предела на човешките възможности. Сега вече не зная къде са границите на възможностите на това момиче.
Работеха. Стараеха се да не гледат назад. Градяха планове за бъдещето. Без да кажат нито дума, разбира се. Всяка сама за себе си. В залата не се говори за състезания, за класиране, а само за нови постановки, нови качества, прецизно изпълнение… Не смеят дори да се зарадват на победи в международни турнири. Знаят ги тези победи. И възторга на публиката. И как с един замах се затриват двегодишни надежди. Впрочем Нешка все по-често се улавяше, че й е ясно това състезание, преди да се е състояло, и въпреки това не можеше да се откаже. Виж, след Ротердам вече няма земна сила, която да я задържи, но сега трябва да издържи. Каквото зависи от нея, да го направи, а после вече край на всичко. И все пак, въпреки всички опити да погледне трезво на нещата, надеждата не може да не си пробие път. Ами ако… Краси тренира в същата зала, при същата треньорка, която се заканва да я промени изцяло и залага много на тази промяна. Изцяло? Не! В никакъв случай, но наистина Краси разчиташе много на новите съчетания, които Жулиета й поставяше с толкова амбиция и надежда.
В друга зала Лили извайваше нова Мария. Разбира се, и Мария не можеше да бъде нова, но Лили направи една лента, която за онова време беше връх. Лили Мирчева винаги е имала най-вярно чувство за пълен синхрон между музика и движение, търсела е оригиналното, търсела е акцентите и с това навремето даде наистина много на гимнастиката. Много и като постоянен дразнител на амбициите на Жулиета. Защото каквото и да правеше тази амбициозна треньорка, не забравяше това припарващо — а какво ли е измислила сега Лили? Успокояваше се понякога, че Лили я мързи и каквото и да измисли, няма да го доведе докрай. Не, не я мързеше Лили точно когато на Жулиета най-много й се искаше. Малко мудна, неамбициозна, малко встрани от битки и бури, Лили работеше тихо, кротко, настойчиво. С някаква
