неподозирана настойчивост и упоритост Мария изненадваше тази, която вярваше, че като я е създала, всичко знае. Жулиета не можеше да намери покой — човек се променя, а защо това момиче не беше такова при мене, каквото е сега при Лили. И се хвърляше с нова страст да търси новото, невижданото за Нешка и Краси…
Това е времето, в което към горчивата опитност, която са поднесли на Нешка състезанията, се прибавя и съвсем ясното обяснение на Славчо Тепавичаров — на тебе ти е отредено второто място в нашия отбор още от самото начало. Няма да станеш шампионка, но трябва да тренираш упорито, да се състезаваш силно. Ще помогнеш на Мария все едно дали се обичате, или не. За България всеки медал е важен, титлата — доказателство за сила.
Бунтува ли се Нешка след този разговор? Не! За нея това е по-честното отношение. Казаното откровено, без увъртане — трябва да помогнеш. При това казано навреме, когато вече много е видяла от машината на състезанието. Нешка вече не пита къде е справедливостта. Впечатлена е от куража на Славчо да й го каже така точно, така жестоко, без смекчаващите полутонове. Пита се кой още би могъл да бъде толкова откровен? Жулиета, разбира се. Но тя нищо не казва. Работи мрачна, упорита, амбицирана, с онази амбиция, която не напуска хората като нея дори когато виждат, че корабът потъва.
Мълчи Жулиета и знае, че е точно така — второто място на Нешка й е определено от самото начало. И не друг, тя първа определи. И не друг, тя самата разработи системата за лидера — внимателно, грижливо, настойчиво. Е, и какво сега. Да се примири, да си каже, че нещата така са се наредили, че повече не може да бъде треньорка на шампионка. Мълчи Жулиета, работи, знае какво е положението и не иска да го приеме. Когато на републиканско първенство Мария играе слабо и става шампионка, вдига скандали. Не може световната шампионка да получава като подарък републиканската титла. Трябва да воюва. Трябва да я заслужи. Та залата не вижда ли, че има друга по-добра. И не чувате ли протестите… Отговарят й кротко, като на избухлив човек, който трябва да успокоят, докато мине бурята — но, Жуле, Мария има вече авторитета на световната шампионка. Утре вестниците ще пишат, че е била победена. Ти знаеш какво е… Да, това са нейните аргументи отпреди три години. Колко вода изтече оттогава, колко неща се промениха. Е, и какво, да не би да се е променила и тази истина, която Жулиета проповядваше — че трябва да се укрепва авторитетът на лидера?
Когато Мария играеше силно и побеждаваше категорично, Жулиета още повече се ядосваше и въпреки това не можеше да скрие възхищението си. Ах, какъв боец излезе от това мяу-мяу. Казвах ли ти някога, че си е от шампионска порода…
Жените се завъртат около нея. Ах, великолепна е Мария, какво ще кажеш? Очакват, разбира се, да каже нещо, за което след това дълго да си говорят — и представяте ли си, в този момент Жулиета казва… Не са познали. Жулиета се усмихва лъчезарно — чудесна!
Бодрото настроение трябваше да продължи и в тренировъчната зала. Ей, какво сте клюмнали — веднъж Мария, веднъж Нешка, друг път Красимира ще играе по-добре. Това е естествено. Вчерашният ден беше на Мария… Хайде да видим утрешният на коя ще е. Момичетата не казват, че вече са забелязали — все едно коя как ще играе, първа ще е Мария. Този въпрос не се разисква. Това е тема табу. Ясна на всички, какво да я нищят. И все пак не може да се пресуши надеждата. Не може да изчезне. През цялата планина от доказателства, през стената на логиката се процежда надеждата — отначало плахо, после избуява като… Като какво? Като цвете или като плевел? Знае ли човек?
Жулиета знае, че трябва да се изправи и да тръгне отново към мечтата си за първото място. Иначе не може да върви.
Иначе не може да работи. Отдавна вече не й стига да е направила впечатление, да се събират колежките й от цял свят и да я хвалят за оригиналните хрумвания, за интересните решения. Оригинално, интересно — добре. А победата?
На тебе ти е отредено второто място в нашия отбор — повтаря си Нешка нощем, когато си мисли, че е сама, будна в заспалия град. Нощем, когато не може да заспи от умора, от напрежение и от една мисъл, която не може да прогони — а ако все пак не е второто?…
През деня в залата няма място, няма време да се мислят такива неща. Ритъмът на „Танц със саби“ на Хачатурян е като че ли най-подходящ за дните на Нешка през това време. По-бързо, още по-бързо до пълно капване. Това е формулата — тренировка до пълно капване. Без да се щадиш, без да си признаваш умората. Ако се отпуснеш малко, идват съмненията, спомняш си за разочарованията, разкисваш се от мечти по нещо, което може би никога няма да се случи.
Дошъл баща й да я види на тренировка, разплакал се и напуснал залата, а после настоявал цяла вечер — хайде да си те взема с мене в Русе. Не мога да те оставя тука. Та може ли такава умора! Та ти нямаш въздух да дишаш, ще си разбиеш здравето. Ама това вашето е нечовешко. Хайде да си те взема в Русе…
Не знаех, че чак така изглеждаме в тренировъчната зала — смееше се след това Нешка. Едва убедих баща ми да не си ме взима в Русе, а сам да си замине. Представях си го как не може да си намери място от страх и мъка, че дъщеря му се измъчва, а за мене това са си съвсем нормални дни. Той дори не може да си представи колко по-страшни от умората са неверието и безсънието. И колко по-страшна от тях — надеждата…
Заминаха за Белмекен и ето че месец преди световното първенство пристига Нешка с невероятната новина — Жулиета ме изгони от лагера… Не може да бъде, казвам, като виждам, че може, разбира се, и момичето стои и разярено, и съсипано.
— Дойдоха някакви шефове — не разбрах кои са, и тя ме кара да си покажа новите съчетания. Казвам й, че ме боли кракът, а тя — няма да умреш. А аз пак — няма да умра, но много ме боли кракът. Тя, разбира се, знае и вижда, че глезенът ми е станал като зелка, но като е казала нещо, не може да не стане… Попита ще слиза ли някаква кола надолу. Точно една се готвеше да потегли. Да ме изчака да си събера багажа, имам пет минути. И това е… Пристига след седмица Жулиета:
— Изгоних Нешка. Можеш ли да си представиш, дошли хората и й казвам да изиграе по веднъж новите си съчетания, а тя — боли ме кракът…
— А ти нали знаеш, че щом Нешка каже, че нещо я боли, значи, че е стигнало до нетърпимост. Сама си ми казвала, че трябва да е пред припадък, за да каже, че й е лошо.
— Да, така е, но веднъж казах да играе и тя не игра и не можех да не я изгоня. Това е. А време няма. Трябва веднага да се върне. Трябва да дойде да ми се извини и да започваме работа. Има да се наваксва…
— Как така ще ти се извинява, като си виновна.
— И какво, като съм виновна! Да не искаш аз да я търся. Само това остава. Трябва да си има ред…
Ясно ми е. Жулиета очаква от мене да кажа на Нешка — иди да й се извиниш, че няма никакво време, а другояче не може да стане. Тя знае много добре, че е виновна, но такава е нейната представа за реда. Нямам намерение да правя нищо такова. Как ще я карам Нешка да ходи да се извинява. Яд ме е и нямам никакво намерение да се намесвам, въпреки че мен също започва да ме тресе тази треска — няма време ни за фасони, ни за гордости. И все пак налагам си твърдо да не се намесвам. Е, не ми се налага за дълго. Още на следващата вечер пристига Нешка, грохнала от умора и щастлива. Отишла при Жулиета, извинила се и започнали веднага тренировките. И защо не почака да те повика и тя да ти се извини? Защото тя не може. Такъв й е характерът. Ще се разболее от яд, но няма да го направи. И освен това много добре знае как стоят нещата. И двете знаем, така че кой на кого е поискал прошка, няма никакво значение.
Ясно. Аз, изглежда, си се движа по някакви други норми и това, което се е наслоило като порядък в тази зала, невинаги ми е напълно ясно. Но това няма никакво значение. И двете работят с някакъв отдавна забравен подем, доволни, че бурята се е разминала и е останало това, което най-силно ги свързва — тренировката. Да, точно тренировката. И двете обичат повече от всичко това непрекъснато раждане на новото. Защото едно съчетание непрекъснато се променя. Понякога това са съвсем малки, недоловими промени, които могат само те двете да си отбележат, но те дават друго настроение на играта, дават друг градус после в състезателната зала.
— Ти каза ли на Нешка да дойде?
— Не съм си и помислила такова нещо.
