класирането, а според играта. И ансамбълът. Не чуха ли каква буря беше при награждаването? И браво на журналистите — как точно отделиха и дадоха оценка на всичко.
Класирането! Можеш да се разплачеш наистина, като го видиш. Точно за него си плачеше българската група от Копенхаген до София. Седма — Красимира Филипова, девета — Мария Гигова, тринайста — Нешка Робева, трети — ансамбъл НРБ… Жулиета убеди своите момичета, че трябва да са доволни от всичко, че от тях на този етап тя е искала точно това — да покажат нова гимнастика, да я покажат силно, да се хвърлят и да играят, без да мислят за грешки. Сега са дошли в „КБ хален“ да направят впечатление, да се запомнят. Ощетени? Също не е лошо. Публиката много съчувства на ощетените. Важното е, че всички видяха, че са силни, интересни. Другото е подробности. Предстои Четвъртото световно първенство във Варна, на което ще победят, и то пред своя публика. Толкова беше убедена и убедителна, толкова беше уверена, че тази увереност се предаваше на момичетата и те се връщаха наистина със съзнанието, че са победителки, че са си свършили добре работата, че класирането на този етап няма никакво значение.
И започнаха такава подготовка, каквато тази зала не беше виждала. По онова време спортните лекари правеха едни изследвания, които привлякоха вниманието към художествената гимнастика на специалисти, които не искаха да я признаят, аеробният капацитет на гимнастичките е по-висок от аеробния капацитет на футболистите?
И ето че Жулиета се сблъска с непозната стихия. „Българската вихрушка“, усетила дъха на горещата зала, е неуморима, неизтощима, неудържима.
Виждаш ли как лудият експеримент се превръща в лудия шанс на треньорката, повтаряше Шишманова с огромно задоволство. Не, ти ми кажи как по друг начин мога да ги накарам да тренират толкова много, ако не е това ненаситно за работа и творческо търсене момиче. Та то наелектризира цялата зала. Как да е спокойна Мария, която има всички основания да се успокои. Та нали точно аз непрекъснато й повтарям, че първата най-голяма победа е завоювала сега. Казвам го, защото съм убедена, че трябва да й поддържам самочувствието. Но никакви приказки не могат да се сравнят с този порив на Нешка, готова да я застигне, да я изпревари и ей така, изпреварвайки я, да я погледне през рамо.
За онзи период Красимира Филипова, която е най-близко до Нешка, казва: „Видях, че тя не може да понесе нищо друго освен първото място. Тя не може да понесе дори когато седнем да играем карти някой да е пред нея. Е, разбира се, всеки състезател иска да е пръв, но при Нешка това беше съвсем друго. Беше мечта и болка.“
С мечта и болка трябваше да премине целият състезателен път на Нешка. Печелеше международни турнири между две световни първенства, идваха такива моменти, когато съдийките под въздействието на грохота на залата не можеха да й откажат първото място. Но в Скопие, във Варшава, в Белград на балканиадата, в Корбей Есон, не във Варна, не в Хавана, не в Ротердам. Не там където най-много искаше. Не и в София. Все едно дали заслужава.
Тогава всички приемаха една да се лансира, другите две да й помагат. Е, въпреки цялата ни дързост да не забравяме все пак, че сме от България. Кой ще ти пусне към върха повече от една гимнастичка. Мария вече си беше завоювала правото да бъде шампионка още в Копенхаген, въпреки че не й го признаха. После щеше да го потвърди три пъти — във Варна, в Хавана и в Ротердам. Трудно ще се намери гимнастичка, която да го повтори. Но тогава, още в зората на победите й, грижата за ореола на бъдещата рекордьорка беше поела Жулиета, а това вече значеше много. Трябваше да се научи да носи така короната, та никоя друга да не помисли, че би могла да посегне към нея. Конкуренция в залата — да, от това по-добро няма, но дойде ли ред на състезанието, то е друго нещо. Само в началото, още докато не беше взела връх, нашите съдийки си позволиха да дават преднина на Красимира Филипова от време на време и то за много кратко. После вече се знаеше — трябва да се укрепва авторитетът на Мария. Още по-късно, когато Мария напусна Жулиета и отиде при Златка Пърлева, после при Лили Мирчева, Шишманова променяше своята теория за лидера, но беше късно. Онези, които в началото й се съпротивляваха, твърдяха, че е била права преди, не сега. Лидер трябва да има и той трябва да се знае ясно, определено, без никакви съмнения. Да има самочувствие, да се поддържа това самочувствие на най-високо равнище. И да не забравяме — повтаряха това, което някога Жулиета твърдеше — заинтересованите страни четат внимателно какво става в страните със силен спорт. Съдийки, треньорки, състезателки трябва да знаят, че Мария върви от победа към победа. Е, може някога да сгреши. Човек е, не е машина. Ще се премълчи грешката, ще се поощри хубавото. Имаме готова, утвърдена шампионка, нея на световните първенства вече я чакат като номер едно. Това е…
Разбира се, никой не обяснява на състезателките една такава стратегия. Те си се борят за това първо място и много по-късно ще забележат, че то е трайно заето. Много по-късно, едва преди последното й участие в световно първенство, щяха да кажат на Нешка: „На тебе още в самото начало ти е определено второто място в българския отбор. Шампионка няма да станеш, но ще подкрепяш Мария все едно дали се обичате, или не. За България всеки медал е много нещо. Шампионската титла — вече признание за сила.“
След Копенхаген, разбира се, и наум не може да й дойде такова нещо — на тебе ти е определено второто място. Бърза, наваксва пропуснатото през онези шест-седем години, когато нейните съотборнички са тренирали, състезавали са се, губили са и са печелили, минали са през цялата тази многостепенна подготовка на разряди и на търсене на признание и на своето място в класирането, когато са се размествали и намествали пластовете, за да се види коя ще е шампионката. Тези момичета, с които тренираше Нешка, тези от другите отбори, с които се срещаме на състезанията, бяха приели естествено водачеството на Мария. Бяха го признавали многократно като деца, в трети, във втори, в първи разряд. При кандидат-майсторките и майсторките. То беше дълга, упорита борба, докато вземе връх над всички. И сега идва едно момиче, на което не са познати тези закони, и се бунтува, и иска така изведнъж да застане начело. И се сблъсква толкова често с някаква непреодолима стена.
На една двустранна среща в Белград, когато Нешка беше изтеглила най-хубавия жребий да завърши състезанието и не се чувстваше добре, си размени номера с Виолета Еленска. Така, пред целия онемял от изненада отбор. Победи Виолета. Така силно не я бяхме виждали да играе. Жулиета не можеше да се съвземе от яд.
— Не, ти можеш ли да ми кажеш защо не се смени с Мария. Нали й е ясно, че Мария трябва да е първа. Как така Виолета! Защо Виолета?
— Защо не попиташ нея?
— Питам я, мълчи.
— И аз я питах. Не мълчи. Казва, че ви е много погрешна тактиката да изтиквате един лидер и да смачквате другите. Всяка трябва да има шанс. Ето как играла Виолета, когато видяла, че има възможност да победи. И още нещо искала — да се види колко голяма е ролята на жребия и как, когато дирижирате жребия, дирижирате и класирането.
— Така ли! И какво още ще ми каже да променя в тактиката и стратегията?
— Мисля, че все пак е права. Видя ли как игра Виолета. Колко воля да докаже…
— И какво като е права! Сега вестниците ще пишат, че Мария е победена от петата в българския отбор. Да беше поне Нешка…
Да, тогава вече си бяха подредени: Мария, Нешка, Красимира, Румяна, Виолета, Вера… И така си вървяха. Е, може да се получи в едно или друго състезание леко разместване между втората и третата, четвъртата и петата, но толкова. Примата си е прима.
Нищо повече не попита Жулиета тогава, но дълго се сърдеше. Дълго след това повтаряше:
— Не, ти можеш ли да ми обясниш как така ще ми прави такава демонстрация. Пред целия отбор! Протест против системата. Така ли?
— Защо не искаш да забравиш този случай?
— Ами тя го направи нарочно така. Точно така, че да не го забравя. Може за себе си да е права, но не бих искала да се повтори. Какъвто ред съм установила, такъв ще се спазва.
Не зная какво й е казала тогава, но повече никоя никога не си размени стартовия номер…
На тебе ти е отредено второто място в нашия отбор още от самото начало. Добре, че не го е знаела в началото. Щеше да обърне гръб както в хореографията и да тръгне да търси абсолютната справедливост.
