получи и тя одобрението ми. Румяна няма нужда от никакви стимули. Тя си тренира винаги много, но тези двете отдавна не се интересуват какво прави Румяна.
Отначало — мълчалива борба в тренировъчната зала. Мълчалива, но плодоносна. Идва и първото състезание, на което се явява Нешка. Нервна, смутена, объркана. Едва тук вижда, че всичко пропуснато може да се догонва, но тази липса на състезания през годините е най-трудна за преодоляване. Девета сред девойките. Да, но всички говорят само за новото чудо на Жулиета. Е какво — много шум за нищо, казват най-отявлените й противнички. Такава гимнастичка не сме имали, казват тези, които се интересуват само от самия спорт художествена гимнастика и не ги вълнува жестоката битка на четири амбициозни жени. И бързат след две седмици към залата, любопитни да видят как ще играе това момиче, ако не греши.
Републиканско първенство. Шампионка при девойките — Нешка Робева. Мисля, че изненадана е само Богдана Тодорова. И тези, които казваха „много шум за нищо“, го очакваха. Опасяваха се и го очакваха. Може би не толкова скоро. Сигурно не толкова скоро. Много бързо се окопити плахото момиче. Тогава още никой не знаеше, че никога няма да се окопити, че винаги ще трепери от страх. Ще има звездни мигове, когато ще побеждава въпреки страха, и на големи състезания това треперене на ръцете и краката, това лудо блъскане на сърцето ще идват като кръвен данък. Нищо, тогава още и Нешка не знаеше. Беше щастлива с тази първа своя титла. Неизказано щастлива от топлия прием на публиката, която щеше да си остане до последното й състезание извор на най-голяма радост. И когато е побеждавала, и когато не е успявала, Нешка се е радвала на горещата подкрепа на залите по цял свят. Когато е имало избор на любимка на публиката, винаги е печелила. Съдийките оспорваха непрекъснато нейната гимнастика, публиката — никога. И както оспорваха, на следващото републиканско първенство вдигнаха първата единодушна десетка точно за Нешка Робева. Тогава, когато 9,7 се смяташе за много висока оценка, 9,8 — за таван.
Когато Нешка се появи за първи път на състезание, публиката беше така погълната, че не усети бурята и гърма, който падна и разцепи едно дърво точно до залата. После, когато излязоха и видяха дървото, онези, които са били най-близо до прозореца, си спомняха, че са чули нещо, някакъв грохот, но не са му обърнали внимание.
По този повод разказвах на Жулиета един анекдот, който разказват на студентите юристи. Съдели някого за убийство и той нямал друго алиби освен твърдението си, че е бил в съседната стая и не е чул нищо, защото чел много увлекателен роман. Съдиите не искали да му повярват, публиката — също. Тогава неговият адвокат така увлякъл залата със своето красноречие, че никой не чул дванайсетте удара на Биг- Бена, които иначе кънтели много отчетливо. Адвокатът попитал — някой чу ли, току-що е минал дванайсетият час. Никой не чул. Помолил да се провери дали не се е повредил прочутият Биг-Бен. Не, не се е повредил. Е, господа, виждате ли, щом заради речта на един обикновен адвокат никой в цялата зала не е чул, защо не повярвате, че моят довереник се е увлякъл толкова много от този голям романист и не е чул какво става в съседната стая… Така способният адвокат спасил… „убиеца“.
— А каква приказка им разказах сега на всички в тази зала с това момиче! Какво ще кажеш!…
Какво има да казвам. Момичето й беше чудесно. По-динамична, по-темпераментна, по-бърза състезателка наистина нямахме дотогава, нямахме я дълго-дълго след това, докато не се появи Диляна Георгиева…
И ето че идва ред да се решава съставът за Копенхаген. И започва най-тежката битка, която помни Жулиета, най-дългото заседание, на което съм присъствала аз. Колежките на Жулиета намират, че като я погледнеш от тази страна Мария — грозна, от другата — още по-грозна. Съчетанията й не увличат, скучни са и има много спорни моменти. Красимира — да, може да замине, има чиста линия в изпълнението. (Краси не е състезателка на Жулиета, така че се промъква без спорове твърдо в тройката.) А за Нешка сигурно не прави съвсем сериозно предложението си. Не може един разумен човек да иска това от тях — да решат да изпратят това момиче, току-що дошло в залата и с толкова неприемлива гимнастика. Тук публиката може да си го аплодира, колкото си иска, да вика „Браво!“, да става на крака, да го отрупва с цветя. Кой може да спре една публика да прави каквото си иска? Но да не забравяме: това е световно първенство и съдийките не обичат някой да се шегува с основните изисквания на гимнастиката. Жулиета може да обича риска, да си прави експерименти, но все пак сега става въпрос за представянето на българския отбор…
Жулиета изтъкваше достойнствата на своите гимнастички настойчиво, убедително. За Мария беше ясно, че няма кой да я измести от тройката, защото по-добра наистина нямаше, въпреки че на някои им се вижда грозна, като я погледнат „оттук“ и „оттам“, но за Нешка споровете се проточиха така дълго, че накрая не толкова убедени, колкото уморени, изтощени треньорките отстъпиха пред Жулиета. Тогава все още всяка можеше да си позволи да й каже, каквото си иска. По-късно щяха да говорят по съвсем друг начин, но преди Копенхаген се развихряше цялата омраза, цялата ирония, цялата мощ за борба. Жулиета спечели тази толкова тежка битка, без никой да разбере какво й е струвала. Накрая вече изглеждаше весела, великодушна, като че простила на своите опонентки. И трябваше само да завием зад първия ъгъл на БСФС, за да й стане лошо и да не може дълго време и крачка да направи, подпряла се на един ъгъл, прежълтяла, пребледняла. До нея Снежана Михайлова — объркана, разстроена. Чак когато Жулиета каза — аз ще си ви го върна!, разбрахме, че всичко си е наред…
В Копенхаген Мария изглеждаше блестящо, откъдето и да я погледнеш. Публиката горещо аплодираше българското момиче, което трябваше да стане абсолютна шампионка, а стана само шампионка на обръч. Красимира Филипова играеше чисто, прецизно. Съдийките, които особено много държат на това, би трябвало да поощрят Краси, но тогава България беше все още тера инкогнита, въпреки че е една от първите създателки на този спорт. Игра Нешка Робева и съдийките наистина подскочиха. Публиката усети новото, различното и го приветства бурно. Българският ансамбъл — също наказан като Мария, вместо на първо — на трето място. На другия ден вестниците, списанията, радиото протестираха: „Скандал в КБ хален“, „Некоронованата кралица“ (за Мария) с огромни снимки на първите страници, „Българската вихрушка Нешка Робева едва не промени досегашните ни представи за художествената гимнастика“. „Българската вихрушка“ стискаше първия си медал от първото си световно първенство щастлива, радостна. И заради медала, и заради публиката. И главно затова, че Жулиета е доволна от нея. Толкова се беше изплашила преди това! От сто места й разказваха какво се е случило на заседанието, как не са искали да я включат в тройката, как са предричали краха на Жулиета. Като си помисли само какво би се случило с нейната треньорка, ако тя се провали, не може ни да спи, ни да яде. Сега вече всичко е приключило, Жулиета й е казала „браво“ й това я прави щастлива. Е, разбира се, приятно е да разбереш, че си чак такава вихрушка, че да променяш представите за един спорт, въпреки че съдийките ужасно не искат точно това — някой да им променя представите. Нали са писали правилници, нали са на голямото състезание за да се слуша думата им и никой да не измисля нови, съвсем различни от познатото неща. Малко по малко да се променя — да, естествено е. Те поощряват такъв напредък, но чак да се прави революция! Казачок с въже. Луда работа.
Българската група се вълнува, бушува, плаче, проклина — нали са се събрали все жени. Обсъждат най- мъничките подробности, връщат се по сто пъти към всяка секунда от това състезание. Време много. Дълъг е пътят с влак от Копенхаген до София, има за какво да се говори и спори. Само че никой не спори. Абсолютно единни сме. Това на нищо не прилича! Това е безобразие! Това е толкова несправедливо! Това е направо безочие — да ни се вземат две титли! И защо все на нас ни се случва? И защо другите умеят да се възползват от какво ли не, а нас все ще ни наказват? Хана Мичехова игра въжето, оплете го и после отиде с едно пиронче при мадам Виланше. И й увеличиха оценката, и стана световна шампионка точно на въжето. А на нас!
Вълнуват се жените, припомнят си всяка секунда, реват, тръшкат се от яд и проклинат.
Само Жулиета е доволна. Както беше умряла от главоболие по време на състезанието, така сега е весела, щастлива. Как не разбират, че това, което се случи, е много повече от титли и медали. Ще стане Мария шампионка, и то неведнъж. И Нешка проби. Дадоха й медал, въпреки че много й се мръщиха съдийките, но затова пък как я прие публиката! По-възторжено, отколкото дори в България. Наистина на публиката никой нищо не може да й каже. Прави каквото си иска и не се радва на гимнастичките според
