Николай Райнов
Спасителната стена
Едно време живял в персийския град Шадаб богат земеделец, на име Маулана-Ахмед. Неговите земи били покрай града, където протичала буйна река. Тая река била ръкав на друга, още по-голяма, която се казвала Туз.
Когато напролет Туз придойде от дъждовете, и коритото на по-малката река се препълвало, водата се разливала и правела големи пакости. Маулана-Ахмед, за да запази своите земи от наводнение, издигал яз тъкмо там, дето реката Туз се вливала в другата. Но с това не се помагало много. Язът бил от плетища и пръст. Когато реката придойде с голяма сила, тя отвличала яза и наводнявала околностите.
Маулана-Ахмед имал син — Абулказим-Мансур — и дъщеря, която се казвала Ширин. Момчето било прилежно и ученолюбиво. Баща му го възпитал и обучил. Абулказим още от малък усвоил всички стари езици, на които не говорел вече никой. Той научил тия езици, за да може да чете старите ръкописни книги, в които били събрани предания на измрели народи.
Когато останело свободно, момчето обичало да сяда на ливадата, край реката, да гледа, как тече водата, и да си спомня онова, що е прочело в хубавите стари книги. Но веднъж — това било през пролетта — реката придошла. Водата изпълнила коритото, разляла се на широко и потопила много къщи на бедни работници. Къщата и чифлиците на Абулказимовия баща били градени на високо, та водата ги не достигнала. Но тя заляла и отвлякла живелищата на всички, които работели в Маулановите чифлици. Абулказим видял старците, жените и децата, как плачат, отчаяни от страшната злочестина.
С тежка скръб на сърцето отишло момчето при баща си и го попитало, не може ли да се помогне на бездомниците.
— Ще им помогна, с каквото мога, — отвърнал Маулана-Ахмед навъсено. — Ще им дам пари и градиво да си издигнат нови къщя. Но не е моя вината, ами тяхна. Още есенес им казвах да отидат да поправят големия яз и да сменят кошовете с нови, но те казваха, че бил як, та щял да издържи още година.
Момчето се замислило.
— Ами не може ли, татко, да се издигне нов яз — от камък и малтар? Него реката не би разрушила и не биха ставали наводнения.
— Може, — отвърнал бащата, — но трябват много пари. Толкова нямам.
— Колко пари трябват?
— Колко ли? Най-малко сто хиляди жълтици. Отде да взема толкова злато?
Абулказим се замислил още по-дълбоко. Той решил да се залови за работа и да спечели колкото пари трябват, за да издигне каменен яз, та да запази бедните люде от наводнение. С тая мисъл почнал да живее той; тя го не оставяла ни денем, ни нощем.
Абулказим пораснал и се оженил. Добили му се деца — момче и момиче. Баща му починал и той се заловил за земеделие.
— Сега, — казвал си той, — ще успея да спечеля сто хиляди жълтици и да преградя реката с каменен яз.
Но Абулказимовият баща имал да дава на тогова, на оногова. Тия мъже почнали да идват при наследника и да си искат парите. Като разбрали, че синът не знае, колко точно дължи бащата, те изкарали дълга три пъти по-голям, отколкото бил. Абулказим не искал да се разправя със съдилища. За да плати дълговете, той дал всички пари, които бил оставил баща му, и продал половината имот.
Това го не отчаяло.
— С труд, — казвал си той, — ще се замогна скоро. Ще мога да издигна яза — ако не след пет години, поне след десет.
И Абулказим започнал да работи. През деня работел в чифлика, що му бил останал, а вечер се затварял вкъщи и възпявал в хубави стихове великите царе и мъдреци на Персия, чиито имена народът бил отдавна забравил. Понякога той се толкова увличал от поезията, че забравял земеделската си работа. От това, разбира се, той губел, полските работи закъснявали, беритбата бивала слаба, доходите — съвсем малки.
Абулказим четял всите песни само на домашните си. Той не искал — никой друг да знае за тях. Но неговите домашни се похвалили на съседите, а те разказали на своите сродници и познати, че Абулказим пише песни. Славата му стигнала до управителя на областта, който се казвал Абу-Мансур и живеел в замък, на брега на реката Туз.
Щом управителят се научил за това, пратил да поканят поета в замъка, за да прочете някои свои песни. Абулказим отишъл. Управителят свикал своите сродници, приятелите си и главните чиновници на угощение — да чуят песните на поета. След вечерята, Абулказим прочел две свои песни, които се много понравили на всички.
Абу-Мансур казал:
— Ти си велик поет. Не ти е местото в малкото градче Шадаб, дето си се сврял да си губиш дните с полска работа. Трябва да отидеш в двореца на шаха, в големия град Хазнин, там живеят онези, които ще те оценят, както заслужаваш.
— Да те благослови Бог за тия думи, господарю, — рекъл Абулказим на управителя. — Мед ми капе на сърцето, като ги слушам. Но аз не мога да оставя своята работа, докле не направя нещо, за което съм се врекъл.
— Какво е това нещо?
— Искам да издигна спасителна стена там, дето вашата река се влива в нашата, за да запазя къщиците на бедните люде от наводнение.
— Тъй ли? Но за това ще ти требват много пари. Отде ще ги вземеш?
— Мисля да ги спечеля с труд.
— Не ми се вярва. И цял живот да работиш, пак не можеш спечели толкова пари. Шега работа ли е това?
— Аз пък вярвам, господарю. Когато почнах да възпявам юнака Сиавуш, сам той ми се яви една нощ, разказа ми за своите подвизи и ме увери, че с мои пари ще бъде издигната тая стена. „Може ти да не доживееш да я видиш“, — ми каза юнакът, — „но спасителната стена ще бъде съградена и людете ще те поменуват“.
— Добре. Аз ще ти помогна, колкото мога.
И Абу-Мансур заповядал на своя ковчежник да наброи на поета хиляда жълтици, за благодарност, че е чул песните му.
Абулказим си отишъл. Като стигнал вкъщи, той си рекъл:
— Може пък в двореца на шаха наистина да ме очакват почести — кой знае? Може там да ме наградят повече, отколкото в замъка на добрия управител. Дали да отида при шаха? Но ще ли ме пуснат при него? Никой ме там не знае, никой ме не познава, никой не ме е и чувал.
След няколко деня, в градеца се разчуло, че старият шах е умрял и на престола се е качил син му Махмуд — млад цар, който обичал поетите. А две седмици след това, починал и Абу-Мансур. На негово место бил пратен друг управител — Арслан-Хан, човек жестокосърдечен, потисник и скъперник. Новият управител отведнъж удвоил данъците на населението. При Абулказима дошли бирници и му поискали хиляда жълтици данък — толкова требвало да плати тая година, защото имал много имот. Абулказим дал парите, които бил получил от Абу-Мансура. На другия ден негови приятели му казали, че ония, на които бил платил и надплатил, преди години, за бащини дългове, и които били много по-богати от него, платили три пъти по- малък данък. Те били казали на управителя, че той е три пъти по-богат от тях.
На Абулказима станало тежко. Той отишъл да се оплаче на управителя от бирниците, които го ограбили. Но Арслан-Хан не му дал и да издума — изпъдил го.
— Моите бирници знаят, от кого колко да искат, — рекъл той сопнато. — Върви си, отдето си дошъл! Да ти не виждам вече лицето!
Абулказим се върнал вкъщи, и отчаян и ядосан. Той решил да отиде в Хазнин — да се оплаче на самия шах. Тъй като нямал пари за път, продал част от земята си и тръгнал. Стигнал до града Херат, където живеел един приятел на баща му, по име Абубекър-Варак — търговец. Приказал му се, кой е, и го помолил да го приеме у дома си. Търговецът го приел и разпитал, по каква работа е тръгнал. Поетът му разказал всичко.
