ми възбудиха в сърцето ми завист и омраза.
Като приказвали тъй, придворните моми успели полека-лека да успокоят Турандот. Тя дошла на себе си. А те пък обещали, доколкото могат, да й помогнат да разреши гатанката.
През това време Алтън хан заедно с Калаф и с много други царедворци отишъл на лов. Там прекарали те весело чак до мръкване. Сетне се върнали в двореца и вечеряли. Подир туй слушали дълго песни и музика и гледали танцувачки и фокусници. Късно през нощта Калаф се прибрал в своята спалня.
Робите го въвели със запалени свещи и си излезли.
Тъкмо се готвел да се съблече, та да си легне, той с изненада видял, че в дъното на стаята седи на една софа млада и хубава жена с було на лицето. Тя била облечена великолепно в дрехи от златотъкан плат със сребърни цветя; накитите й били от злато, рубини и смарагди. Косата й била буйна и къдрава, златиста на цвят.
Като видяла, че Калаф се обръща към нея, тя станала, поздравила го и си снела булото. Хубостта й била поразителна. Ако не бил видял Турандот, князът би казал, че от тая мома няма по-хубава на земята.
— Какво има? — запитал той малко смутен.
— Княже — рекла момата, — ти се учудваш, че ме виждаш тук. Известно ти е, че в двореца е най-строго забранено жени да отиват в мъжките покои и мъже — в женските. Но аз трябваше да ти съобщя толкова важни неща, че реших да презра тая опасност. Добре, че сполучих да надвия всички пречки. Подкупих робите и те ме пуснаха да дойда тук, докато те нямаше.
Калаф изслушал тия думи с любопитство. Неговото любопитство нарасло още повече, когато хубавицата продължила:
— Княже, да ти кажа най-напред коя съм. Недей ме смята за робиня. Аз съм дъщеря на един хан, който бе подчинен на китайския цар. Една година баща ми отказа да му плати данък. Завърза се война. Татко падна убит. Но още когато тръгна на бой, той помоли един от своите пълководци, в случай че го убият, да хвърли майка ми и мене в дълбоката яма и ни спаси от робство. Мама се убила, като узнала за смъртта на баща ми, а мене отървал един китайски военачалник. Когато свършила войната, той ме отвел в двореца. Възпитавала съм се с княгиня Турандот още от малка. С нея се познавам много добре. Аз съм най- доверената й приятелка. От мене тя не крие нищо. Днес узнах, че тя има страшни намерения. Не знам с какви думи да предам онова, което ми повери тя, за да ми повярваш.
— Какво е то? Ти казваш, че било нещо страшно? Кажи го по-скоро тогава!
— Ще го кажа, но пак повтарям, че едва ли ще ми повярваш…
— Както и да е, кажи го!
— Добре тогава. Знаеш ли, че Турандот е намислила да те убие?
— Мигар е възможно китайската княгиня да замисли нещо подобно?
— Да, княже, възможно е. Ето докъде я доведе омразата й към мъжете. Тя е отчаяна, че не може да отговори на въпроса, който си й задал днес. Колко се мъчих да я отклоня от намерението й! Казах й да си представи яростта на своя баща, когато узнае за убийството, страшното отвращение на народа, който и тъй не я обича, след като отне живота на толкова момци. Всички придумвания останаха напусто. Княгинята плати на неколцина роби да те убият, когато утре заран тръгнеш към чертога на държавния съвет.
След тия думи, изречени с очевидно намерение да се помогне на княза, той викнал възмутено:
— О, чудовищна княгиньо! О, жестока, прежестока Турандот! Тъй ли си намислила ти да увенчаеш обичта на Тимур-Ташовия син? Толкова ли ти се е видял отвратителен княз Калаф, че предпочиташ да го видиш мъртъв, само за да не се омъжиш за него.
Приятелката на Турандот се престорила, че не чува тия думи.
— Княже — рекла тя, — аз не съм дошла само да ти съобщя за убийството, което се готви, а и да те спася, ако ти се съгласиш. С помощта на неколцина мои верни хора от стражата ние с тебе ще успеем да избягаме от двореца. Ти би могъл, разбира се, и сам да избягаш, но след това княгинята ще разбере, че аз съм те предупредила, и ще си отмъсти по най-страшен начин. Отвън ни чакат два коня. Да бягаме! Дано успеем до съмване да се скрием на сигурно място, колкото се може по-далече от Пекин, а през идната нощ да минем границата. Нашата цел ще бъде земята, дето живее берлазкото племе. Хан Алигер, който го управлява, ми е сродник. Той ще се зарадва, като ни види. Ние ще заживеем при него щастливо. А ти си още млад. Ще намериш друга княгиня, по-нежна от Турандот, която няма да мисли да те убива, а ще се старае колкото може по-добре да ти угоди.
Калаф изслушал думите на момата мълчаливо. Че тя казвала истината — в това не можел да се съмнява. Но как да се съгласи с нейното предложение за бягство?
— Княгиньо — рекъл той, — благодаря ти за съветите и за твоята готовност да ме спасиш. Но какво ще си помисли Алтън хан? Той ще ме обвини, че съм дошъл в двореца му само да те открадна. Турандот няма никому да каже защо сме избягали. Аз ще бъда в очите на китайския император един недостоен измамник, нарушил законите на гостоприемството. А той беше през цялото време толкова добър към мене! Па и знаеш ли? Колкото ще да е жестока Турандот, аз не мога да я мразя. Аз изтървах наистина преди малко няколко тежки думи за нея, но то стана поради силната ми изненада. Ако тя е решила да ме убие — нека ме убие. Длъжен съм да призная, че я обичам. Обичам я тъкмо такава, каквато е.
Тогава княгинята станала отведнъж и рекла:
— Добре, княже, щом предпочиташ смъртта пред своето спасение, аз нямам вече работа тук.
И си отишла.
На сутринта дошли отново шестимата мандарини да отведат Калаф при царя. Когато минавали през двора с двете редици от войници, князът нито се озъртал, нито мислел да се пази от нападение, а вървял като човек, който е решил да умре, и дори се чудел защо убийците му още се бавят.
Той стигнал до чертога на държавния съвет, дето се били събрали вече мандарините, учените и философите, без да го нападне някой.
„Изглежда — казал си Калаф на ума, — че княгинята е заповядала да ме убият тук, пред всички.“
И той почнал да се оглежда, за да разбере къде може да са се скрили убийците. Но никого не видял. И никой не го нападнал.
„Навярно — помислил той, — аз ще бъда убит, след като дойдат царят и Турандот.“
Отворила се вътрешната врата. Царят и княгинята влезли и заели местата си. След като им били отдадени установените почести, станал мандаринът на правосъдието и запитал Калаф и Турандот помнят ли какво са обещали прежния ден. И двамата потвърдили, че помнят.
След това взел думата царят. Уверен, че дъщеря му не ще отговори на въпроса, който й бил задал князът, той решил да я отърве от посрамване.
— Дъще — рекъл, — ти поиска вчера да ти се даде срок от един ден, за да си помислиш. Тоя срок ти се даде. Ако досега не си намислила нищо, и цяла година да мислиш, пак нищо не ще измислиш. Па и да си намислила, не ще ли е по-добре, ако се съгласиш да се омъжиш за тоя превъзходен момък? Направи това поне от обич към мене! Князът е достоен да бъде твой съпруг и мой наследник. Никой по-добре от него не би управлявал Китай след моята смърт.
— Господарю — казала спокойно Турандот, — отде ти е влязло в ума, че не ще мога да отговоря на въпроса, който ми зададе князът? Толкова глупава ли ти се струвам? Та мигар е мъчно да се отговори на такъв въпрос? Ако вчера поисках отсрочка, то не беше, защото не можех да отговоря, а по съвсем друга причина. Както и да е, днес съм готова да отговарям на всички въпроси, които ще ми зададат.
— Добре, княгиньо — рекъл Калаф. — Аз те запитах как се казва оня княз, който, след като е прекарал и глад, и жажда, и премеждия, на прага на гроба е стоял и е просил, за да се нахрани, в тоя миг се намира на върха на славата и на радостта си?
— Тоя княз — отвърнала Турандот, — се казва Калаф. Той е син на Тимур-Таш.
Като чул името си, Калаф побледнял. Очите му се премрежили. Той паднал без съзнание.
Мандарините се хвърлили към него. Сам богдиханът слязъл от престола и се затекъл към княза. Почнали да свестяват припадналия.
Когато дошъл на себе си, Калаф казал на Турандот:
— Хубава княгиньо, имаш грешка. Ти не отговори право. Синът на Тимур-Таш не се намира ни на върха на славата, ни на радостта си. Напротив, той е обзет от смущение и от дълбока скръб.
Като помълчал малко, за да си поеме дъха, Калаф продължил:
— Той не скърби за това, че са узнали името му. Нему е известно как е узнато. Но му е мъчно, че онази,
