Николай Райнов
Калаф и Турандот
Персийска приказка
Тимур-Таш, хан на татарите ногаи, имал син, на име Калаф. Тоя княз надминавал всички тогавашни князе по ум, смелост, добрина и хубост. Под ръководството на най-учените мъже в онова царство той овладял много науки и изкуства. Наизуст знаел Корана и поетите на Изтока.
И в мирно време, и във военно Калаф бил дясна ръка на баща си. Изкаже ли пред държавния съвет някакво мнение, всички се съгласявали с него, понеже бил мъдър и благоразумен. Отвори ли се война, князът предвождал войските и винаги побеждавал.
Затова и всички околни народи почнали да уважават ногаите: боели се от тях, никой не смеел да им обявява война, нито да ги напада.
Но ето че един ден султанът на едно по-далечно царство — царството на каризмийците — пратил посланик при Тимур-Таш да му иска данък:
— Моят господар — рекъл пратеникът — поръча да ми платите данъка, що му дължите от сто години насам. Ако не го платите, ще нападне с двеста хиляди души царството ви и ще го превземе. Тъй ми каза да съобщя.
— Почакай малко — рекъл Тимур-Таш. — Ще ти дам отговор след половин час.
Той свикал на съвет своите везири.
— За какъв данък приказва тоя човек? — запитал царят великия везир. Не лъже ли той? Не лъже ли и неговият господар? Кога сме плащали данък на чужди царе?
Великият везир се позамислил, па отвърнал:
— Не, пратеникът не лъже. Помня добре, че по времето на покойния хан, твоя баща, сме плащали на няколко пъти данък на каризмийците. Ала тогава бяхме още слаби. След като се засилихме, никой не е посмял да ни иска данък. Сто години няма, но все ще да има петдесет или шестдесет, откак ни каризмийци, ни други народи не са получили данък от ногаите.
— Е, какво ще кажете? Да платим ли, или да се готвим за война? Кое ще бъде по-добро?
Гласовете се разделили. Едни — по-благоразумните — казвали, че няма защо да увличат царството в нова война. Държавата е богата: може да плати на каризмийците, без да й мигне окото.
А други, които държели страната на Калаф, настоявали да не се плаща никакъв данък. Няма защо да дават повод на никой народ, колкото и да е силен, да ги смята за роби.
Надвила втората страна. Царят отпратил посланика и отказал.
Още същия ден били проводени посланици до владетелите на съседните народи — да искат съюз. Казано им било от страна на хан Тимур-Таш, че ако се съюзят с него, ще се отърват от каризмийците, които имат намерение да покорят не само ногайското царство, но и всички околни. Ако ли не се съюзят с Тимур- Таш, каризмийският султан ще ги пороби.
Посланиците се върнали и съобщили на хана, че всички околни народи са съгласни да влязат в съюза. Около петдесет хиляди души войници обещали да пратят на Тимур-Таш.
Калаф се заел да събира войска. Той свикал всички, които можели да носят оръжие. Дошли на помощ и съюзнишките войски. С тая голяма сила князът бил уверен, че ще победи.
Каризмийският султан нападнал царството. Двете войски били, току-речи, еднакви по брой и сила. Почнали се кръвопролитни сражения. Побеждавали ту едните, ту другите. Няколко дни се водел бой, без някоя от страните да нанесе решителна победа.
През нощта след последната битка водителят на сиркасийците, които били съюзници на ногаите, отишъл тайно при каризмийския султан и му казал:
— Ние виждаме, че твоите войски са по-силни от съюзните. Ако не утре, вдругиден ще победиш. Решили сме да се отметнем от съюза, ако ни обещаеш, че никога не ще искаш от нас данък.
— Колко души войници сте дали вие на Тимур-Таш? — запитал султанът.
— Двадесет хиляди.
— Добре. Няма да ви искам никога данък. Нито аз, нито някой от моите потомци. Още тая нощ си вървете по домовете.
На другата сутрин, когато изсвирила тръбата, се оказало, че ни един сиркасиец не е останал в стана.
Калаф се наскърбил много, като му съобщили за измяната. Неговите войски били намалели. Как ще се бие с толкова неприятели?
Почнала се битката. Колкото и смело да се биели съюзниците, каризмийците излезли по-силни. Ногаите отстъпили. Калаф едва успял да се спаси. Той избягал в двореца, дето отдавна вече всички треперели от ужас. Тимур-Таш бил толкова съсипан от отчаяние, че не продумвал дума.
Пристигнали и други беглеци. Един от тях казал, че сам бил видял как — по заповед на каризмийския султан — били изклани всички ногаи, паднали в плен.
— Той заплашва целия ни народ с робство и се заканва, че ще избие царското семейство и придворните до човек — рекъл беглецът. — Додето е време, всеки да бяга, където му видят очите!
Тогава ханът, царица Елмаза — жена му — и князът прибрали всичко най-скъпо, което имали, и напуснали град Астрахан — столица на царството.
Много придворни мъже и жени, които не искали да ги оставят, тръгнали с тях. Придружили ги и ония войски, които се били заклели във вярност на Калаф.
Всичките се запътили за Велика България — царство, разположено отвъд Кавказките планини. Велика България се управлявала тогава от няколко князе, сродници и съюзници. В двореца на някой от тия български князе мислело семейството на хан Тимур-Таш да намери подслон.
След многодневен път те стигнали до планините. Като се спрели на почивка в една долина, през нощта ги нападнали разбойници. Шайката била многобройна. При това тя познавала добре местата, а войниците на Калаф минавали оттам за пръв път. Завързал се същински бой. Ранят ли някой разбойник, той изчезвал, но на негово място се явявали десет други. А падне ли разбойник убит, неговите другари се ожесточавали: сечели и колели наляво и надясно когото видят.
Разбойниците надвили. Заловените войници били избити, а придворните — вързани като роби. Всички богатства, които носел ханът и ония с него, били отнети. По молба на старата царица Елмаза разбойниците пощадили живота на Тимур-Таш и на семейството му. Не ги откарали и в робство, ала им съблекли скъпите дрехи, облекли ги в дрипи и ги оставили.
Когато си отишли разбойниците, Калаф почнал да утешава родителите си.
— Не бива да се отчайвате — им казал той. — Додето човек е жив, не трябва да губи надежда. Както след нощта идва винаги ден, тъй и подир бедите настъпва щастие.
Тимур-Таш, Елмаза и Калаф тръгнали отново на път, но сега вече пеша, тъй като разбойниците им били взели конете. Те вървели дълго и живеели с плодове, а плодове имало доста по ония места. Ала после навлезли в скалисти и пустинни местности, дето се срещали само голи камъни.
Ханът бил стар и немощен. Едва кретал. Царицата не била свикнала на ход. И тя вървяла с голяма мъка след сина си. Калаф, макар и сам уморен, трябвало от време на време да носи ту баща си, ту майка си.
Стигнали до една местност, набраздена с ужасни пропасти. Трябвало да превалят върха, за да се спуснат в широката равнина, която се простирала отвъд. Пътят бил, току-речи, непроходим. Нямало ни храна, ни вода.
Съсипан от глад, жажда и умора, ханът паднал на каменистата пътека и не искал вече да стане.
— Остави ме — казал той на сина си, който се навел да го вдигне. — Ще се хвърля в някоя пропаст. Стига съм се мъчил. По-добре смърт, отколкото такъв живот, изпълнен с мъки и страдания.
— И аз не мога да вървя по-нататък — рекла Елмаза. — За да се изкатерим на тоя връх, трябва да бъдем диви кози.
— Почакайте малко — казал Калаф. — Може да се намери друг път, по-лесен.
И наистина, като обиколил малко, князът намерил една пътека, водеща към долината, много по-удобна от първата. Тръгнали по нея. След половин час вървеж слезли в равнината. Край пътя имало голямо сенчесто дърво, а под него — студен извор. Наоколо растели и други дървета — по-малки, отрупани с плодове.
Най-сетне пътниците могли да си отпочинат и да се измият, да се нахранят и да утолят жаждата си. Умората им била толкова голяма, че трябвало да лежат цели три дена и три нощи, за да се съвземат.
