ханът си изгубил сокола и пратил всички придворни ловци да го търсят. Никой не успял обаче да го намери. Тогава Алингер заплашил своите хора, че ако не уловят птицата, ще ги избие до един.
Калаф отишъл в царската шатра. Като видял своя обичен сокол, ханът много се зарадвал. Той почнал да милва птицата и да й говори. Сетне запитал момъка как и къде я е намерил. Калаф му казал.
— Отде си ти, момко, и какъв ти е занаятът? — запитал след малко ханът.
— Господарю — отвърнал Калаф, — аз съм син на един търговец от Велика България. Пътувах през Яик с баща си и майка си. Разбойници ни срещнаха и ограбиха. Всичко ни взеха. Дойдохме тук и аз се принудих да прехранвам родителите си кога с просия, кога с груба работа.
— Добре, драго ми е, че на тебе се падна да уловиш тоя сокол. Заклел се бях да изпълня три желания на оногова, който ми го донесе. Кажи сега какво искаш!
— Първо: да се даде на родителите ми шатра и да им се осигури храна и облекло за през цял живот. Второ: да получа хубав кон, оседлан и обуздан разкошно. Трето: да ми се дадат хубави и скъпи дрехи и кесия с жълтици. Иска ми се да пътувам. Затова желая тия неща.
— Желанията ти ще бъдат изпълнени начаса. Доведи баща си и майка си!
Калаф намерил родителите си и им разказал за станалото. Не ще и дума, те се зарадвали много, като се научили, че животът им ще бъде занапред осигурен. Момъкът ги отвел при хана, който ги приел любезно, разговорил се с тях, а после заповядал да ги настанят в една от царските шатри и отредил слуги да им прислужват като на придворни.
Ханът дал и на Калаф онова, което момъкът бил поискал — великолепни дрехи, хубав кон и кесия с жълтици. Подарил му и разкошно изработена сабя в златна ножница, украсена с елмази.
Още същия ден момъкът се сбогувал с хана и родителите си и тръгнал към оная страна, отдето изгрява слънцето.
След много приключения Калаф стигнал в столицата на Китай — град Пекин. Там се настанил в къщата на една бабичка накрай града. От разговорите си с домакинята узнал, че царството се управлявало от императора Алтън хан, който имал само една дъщеря. Княгинята се казвала Турандот. Бабата я била виждала често, когато отивала в двореца при дъщеря си, която служела там.
Турандот била деветнадесетгодишна. Толкова хубава била, че и най-изкусните живописци не можели да предадат хубостта й. Мнозина я били рисували и продавали скъпо и прескъпо тия ликове на чуждестранни князе и царе. Но момата била не само хубава, а и умна. Толкова умна била тя, че забърквала и най-големите учени в царството. Само едно й било лошо: много била горда и жестока.
Преди две години тибетският цар пратил хора да я искат за сина му, който бил видял нейния лик и я обикнал само по него. Алтън хан се зарадвал, че ще се сроди с тоя силен и знаменит господар. Но Турандот, която мислела, че не се е родил още момък, достоен за нея, отказала. Баща й се ядосал и й заповядал да се съгласи. Тя пак отказала, разплакала се, развикала се, почнала да чупи и да хвърля каквото види. Паднала болна. Не искала ни да яде, ни вода да пие, ни да спи. Лекарите казали, че не ще помогнат никакви лекарства: ако баща й я насили да се омъжи за тибетския княз, тя ще умре. Нямало какво да прави Алтън хан: за да не изгуби обичната си дъщеря, той отказал на пратениците тибетци.
Но и с това не се свършило.
Турандот рекла на баща си:
— Татко, утре може друг цар да прати сватове да ме искат. Ти трябва да ми се закълнеш, че ще издадеш указ, за да пресечеш пътя на такива сватове към двореца. В указа ще се казва, че ако някой иска да се ожени за мене, ще трябва да отговори на въпросите, които ще му задам. Не отговори ли правилно, ще му се отсече главата. На изпита ще присъстват учените, законниците и философите от Пекин. Като узнаят за тоя указ, князете няма да имат желание да се сродяват с тебе. Знай, че аз мразя всички мъже и не искам да се омъжвам.
А царят казал:
— Добре, дъще. Но ако някой пък отговори на въпросите, които ще му зададеш? Тогава?
— Не вярвам — отвърнала гордата мома. — Толкова умни хора няма на земята. Моите въпроси ще са толкова мъчни, че и най-учените хора не ще отговорят на тях.
— Да, но да кажем пък, че се намери някой толкова умен, та отговори! Ще се омъжиш ли за него?
— Ех, тогава ще си помисля.
— Не, дъще. Такъв указ не мога да издам. Ако искаш да наказваш със смърт всекиго, който не смогне да отговори на въпросите, ще трябва да се съгласиш още отсега да се омъжиш за онзи, който би отговорил. Инак няма да бъде справедливо.
— Добре най-сетне! Съгласявам се.
Указът бил издаден. Царят го подписал, понеже бил уверен, че каквито въпроси и да зададе Турандот, всеки умен момък ще отговори. Но не излязло тъй.
Много чужди князе дошли в китайската столица да искат момата, за чиято хубост се разказвали по цял свят легенди. Напразно придворните ги увещавали да не си излагат живота. Всеки от тия млади князе се смятал за много умен и се надявал, че ще засрами с отговорите си княгинята. Но това не ставало. Турандот им задавала въпроси, каквито те не били и сънували. На всички били отсичани главите.
— Че толкова ли е жестока тази мома? — запитал Калаф бабата. — Може ли една млада мома да бъде такова чудовище?
— Тя е много надменна — отвърнала бабата. — Турандот си мисли, че и най-хубавият, най-умният, най-силният и най-прочутият княз не само не е достоен за нея, но от негова страна би било дори безочлива дързост да си помисли за женитба с нея. Та тя смята, че обезглавяването на всички такива момци е справедливо наказание за тях.
— Както ми се струва — рекъл Калаф, — живописците ще да са правили много ласкателни ликове на вашата княгиня, щом по тях князете обикват Турандот. Художниците са преувеличили твърде много нейната хубост.
— Тъкмо напротив — възразила бабичката. — На никой от тия ликове не е предадена дори и наполовина хубостта на жестоката Турандот. За да има човек представа за нейната необикновена хубост, сам трябва да я види.
— Не ми се вярва. Ами въпросите, които задава княгинята на момците, толкова ли са мъчни? Как тъй се случва, че никой не може да отговори на тях?
— О, господарю, не може да се измислят по-мъчни и заплетени гатанки от ония, които задава Турандот.
На залез-слънце се разнесъл по целия град силен гръм: биели страшните петстотин тъпана на правосъдието.
— Какво значи това? — запитал Калаф.
— Тия тъпани бият — отвърнала бабата, — за да известят на народа, че след малко ще бъде обезглавен последният от князете, които са поискали ръката на Турандот.
— Вечер ли става това?
— По-рано ставаше денем, но Алтън хан почна да съжалява в сърцето си, че е издал жестокия указ. Той заповяда смъртното наказание да се изпълнява след залез-слънце, за да не гледа слънцето жестокостта на княгинята.
Калаф решил да отиде да види кого ще обезглавят тая вечер. Като излязъл на улицата, присъединил се към една тълпа от китайци, които отивали към двореца да гледат обезглавяването.
Всред двора на царския дворец се издигала висока кула от дърво, цялата украсена с кипарисови клони. Между клоните имало накачени хиляди фенери, които осветявали целия двор. Наблизо до кулата се издигал ешафод, покрит с бяла коприна. Защото в Китай белият цвят е знак на скръб. Наоколо били съградени много павилиони, все от дъски, също покрити с бяла коприна. А зад павилионите, които приличали на шатри, били наредени две хиляди войници от телопазителите на Алтън хан, с голи мечове и брадви в ръце. Те стоели на два реда — да не пропускат никого да минава натам.
По едно време от върха на кулата се разнесъл звън на камбани и удряне на тъпани. А от двореца наизлезли двадесет души мандарини и двадесет съдии в дълги дрехи от бяла вълна. Те обиколили три пъти ешафода, па насядали в павилионите. Тогава се явил провинилият се княз, на чиято глава имало венец от цветя и кипарисови клончета, завързани с широка синя лента. Момъкът бил на не повече от осемнадесет години. С него вървял един мандарин, който го държал за десницата, а подир тях следвал джелатинът.
