На четвъртия ден потеглили отново с надежда, че скоро ще стигнат до населено място. Като походили час-два, видели отдалече един голям град, който изглеждал хубав и богат.

Понеже ги било срам да влязат в града през деня — окъсани и изпрашени, — поседнали под едно дърво да почакат, додето се мръкне. Тъкмо седнали, по пътя се задал старец. Като стигнал до дървото, и той се отбил да си почине.

— Как се казва тоя град? — запитали те стареца.

— Яик се казва. Тоя град е столнина на хан Иленга. Изглежда, че вие сте чужденци.

— Да — отвърнал Тимур-Таш, — не сме тукашни. Отдалече сме. Идем чак от бреговете на Каспийско море. С търговия се занимаваме. Бяхме тръгнали за Капчаг с други търговци, но ни нападнаха на Кавказките планини разбойници и ни ограбиха, а другарите ни избиха. Стигнахме криво-ляво дотук. А накъде ще вървим след това, и ние не знаем.

Старецът проявил състрадание към нещастните пътници, като не само ги утешил, а им предложил и гостоприемство. Те приели с благодарност. Като тръгнали след стареца, стигнали до една малка, хубава къща, дето всичко било простичко, но чисто подредено.

Още на влизане домакинът заповядал нещо с тих глас на един роб. След малко оня се върнал, придружен от двама търговци, които носели готови мъжки и женски дрехи, пояси, була, фереджета и чалми.

Старецът предложил на гостите да си изберат облекло. Сетне седнали да вечерят. Вечерята била богата — може би нарочно приготвена в чест на гостите. За да развлече своите тъжни и умислени гости, домакинът почнал да им разказва за своите патила.

— Човешкият живот — рекъл той — прилича на тръстика, постоянно клатена от вятъра. Ту насам я люшне — ту натам. Никой не бива цял живот щастлив. Аз бях едно време цар на Музел. Навсякъде беше прочут Фадлалла, музелският цар. Всички говореха за него и завиждаха на щастието му. Бях наистина честит. Тогава жена ми Зюмруда бе още жива. Имахме си момче, което много обичахме. Царството ми беше силно, врагове нямахме. Всичко течеше, както се казва, като по мед и масло. Но синът ми порасна. И всичко се промени. Моят обичен син се показа към баща си жесток и безсърдечен. Свали ме от престола. Да не бях избягал заедно с жена си, можеше и да ни убие. Лоши му бяха съветниците. И аз, Фадлалла, дотогава музелски цар, тръгнах да се скитам по света като просяк. Най-сетне стигнах до тоя град и реших да се заселя тук, далеч от родината си. Жена ми почина. Останах сам с двама роби. След като теглих толкова много, реших да помагам с каквото мога на бедните и нещастните, защото бях разбрал какво значи да си нещастен и немощен. И оттогава, слава Богу, съм щастлив.

Тимур-Таш похвалил домакина за неговото голямо търпение и за това, че е могъл да забрави короната и да се заеме за нещастниците. Елмаза го похвалила, че е останал верен на жена си, та не се е оженил повторно след нейната смърт.

А Калаф рекъл:

— Дано всички хора, на които е писано да преживеят нещастни дни, понесат бедите като тебе, уважаеми старче. Търпението е добродетел, която се среща много рядко.

В такъв разговор прекарали гостите заедно с домакина част от нощта. После старецът повикал робите и им заповядал да отведат гостите в спалните им.

На другата сутрин Фадлалла влязъл при пътниците рано-рано и им казал:

— Извинявайте, че ви безпокоя. Ида да ви обадя, че не само вие сте нещастни. Преди малко един съсед ми съобщи, че снощи бил пристигнал посланик от страна на каризмийския султан да помоли хан Иленга, ако мине през земята му ногайският хан със своето семейство, веднага да ги хване и затвори. Имало война между каризмийския цар и ногайския. Каризмийският надвил и превзел царството на ногайския, който избягал, за да си спаси живота. Но оня е решил, както се вижда, да го преследва навсякъде.

Като чули тия думи, Калаф и Тимур-Таш пребледнели. А Елмаза припаднала.

Фадлалла се спуснал да я свестява.

Когато жената дошла на себе си, старецът казал на гостите си:

— Струва ми се, че вие познавате нещастния ногайския хан. Много присърце взехте новината за надвисналата над него заплаха.

— Господине — отвърнал Тимур-Таш, — след сърдечното ти гостоприемство и след искрения разказ за живота ти ще ти призная, че аз съм тоя Тимур-Таш, ногайски хан доскоро, тая жена е моята съпруга, а този момък е синът ми Калаф.

А Калаф добавил:

— Много ще ти благодарим, ако ни помогнеш със своите съвети. Кажи ни какво да правим и къде да вървим, за да не навлечем и на твоята глава някоя беда.

Фадлалла помислил, па рекъл:

— Положението ви е трудно. Аз познавам хан Иленга. Той е страхлив. Особено се бои от каризмийския султан. За да му угоди, той ще разпрати хора по цялото си царство — да ви дирят навсякъде. Ако останете у дома, па и в която и да е къща на тоя град, не ще бъдете в безопасност. Само едно би ви спасило: колкото се може по-скоро да избягате от града, да минете реката Иртиш и да прехвърлите границата, че да навлезете в земята на берлазкото племе. Иначе ще ви хванат и предадат на султана.

Тримата нещастници послушали тоя съвет. Фадлалла им дал три коня, припаси и една кесия с жълтици, па им посочил пътя. Те му поблагодарили и тръгнали.

Като стигнали до берлазката земя, клетниците си продали конете, за да има с какво да преживеят, тъй като парите им се били свършили. Когато похарчили и тия пари, принудили се да се приберат в една голяма палатка, дето бедни чужденци можели да прекарат до десетина дни. Там между просяци и скитници трябвало да се подслони царят с жена си и сина си. Той разбрал колко нетрайни са властта, богатството и славата.

Минали десетте дни. При Тимур-Таш дошъл човек и му казал, че занапред не ще се дава безплатна храна на семейството му.

— Колкото за спане — рекъл, — можете да спите в шатрата, но храна трябва да си намирате сами.

Тогава Калаф, без да каже на родителите си, тръгнал да проси. Хората били милостиви в оная земя. Князът успял да купи храна за няколко дена. Като я отнесъл на родителите си, те го запитали отде е взел пари. Разплакали се, когато узнали, че се е принудил да проси.

— Какво да правя? — казал Калаф. — Нуждата кара човека да се унижава. Но ако няма друго средство, аз съм готов да прося и занапред, за да ви храня. Вие сте ми родители: бива ли да ви оставя да умрете от глад? А най-добре ще сторите, ако ме продадете някому роб. Той ще ви даде толкова пари, че с тях ще можете да прекарате цял живот. Робите са скъпи в тая земя.

— Да не си споменал друг път подобно нещо! — викнал Тимур-Таш. — По-добре да умра от глад, отколкото да продам сина си. Ако стигне до продаване, мене ще трябва да продадете, защото тежа и на двама ви.

— Не, татко, не — казал Калаф, — аз говоря на шега. Нещо друго ми е дошло на ум. Утре заран ще отида при носачите. Все се надявам някой да ме глави, та да взема малко пари. Като работя, ще се прехранваме. Не ща вече да прося: срам ме е.

На другия ден Калаф се главил носач. Той бил силен и търпелив. Работел повече от другарите си. Лесно намирал работа. Пренасял стоки на разни търговци, които карали кервани по тия места. Тъй минали десетина дена.

Но един ден Калаф останал без работа. Уморен от напразно чакане, той излязъл на полето. Седнал под едно дърво — да си помисли какъв занаят да залови. Както седял, задрямал: много бил уморен от прежния ден.

Когато се събудил, видял на един клон на дървото, под което бил заспал, много хубав сокол. Шарени пера украсявали като качулка главата на птицата. На ципа й висяла огърличка от елмази, топази и рубини.

Калаф разбирал от соколарство. Той си протегнал дланта на сокола и птицата кацнала на ръката му. Момъкът се зарадвал много.

— Навярно тоя сокол е на тукашния владетел — си казал той. — Като му го занеса, той ще ме награди.

И наистина, птицата била на берлазкия хан, които се казвал Алингер. Като ходел по лов предния ден,

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату