нашия свят, аз ще бъда вече в онзи, другия. Римската империя е агонизирала цели два века. Предполагам, че агонията на нашата ще продължи поне няколко десетилетия.
— Европейското възпитание ви е белязало зле — установява дамата. И като се обръща към мене, пояснява: — Френк е американец с европейско възпитание.
— Има нещо вярно в думите й — кима ми гостът. — На майка си дължа познанията по италиански и немски, а на баща си — възможността да приложа тия познания в Европа. Цяла вечност, откак живея тук. Изобщо загубих американския си оптимизъм, преди още да го придобия, както трябва. Знаете нали, че у нас отвъд океана глупостта се нарича оптимизъм.
— Щом вие го казвате…
— Да, да. Опиянени от легендите за славно минало и окуражени от невежеството си, нашите патриоти все още вярват, че планетата ще бъде тяхна поради единствената причина, че самите те силно желаят това.
— Има и други причини — опитва се да възрази Мод.
— Имаше! — поправя я Франк. — Вече ги няма. Времето на атомния монопол бе проспано пак от глупост, пардон, от прекален оптимизъм. Решихме, че ние единствени ще трупаме бомби, а другите само ще ни гледат, вцепенени от могъществото ни. Нещата, както е известно, се развиха другояче.
Той продължава в тоя дух още някое време, подстрекаван с къси реплики от дамата, докато аз машинално обхождам с поглед изгледа на търговската улица отвъд витрината на заведението, като се питам какъв е истинският смисъл на тази случайна среща, ако такъв смисъл изобщо съществува.
Едва при кафето в диалога между Мод и Франк прозвучават някакви по-многозначителни, макар и доста неясни тонове.
— Не ви ли попречихме, като ви обсебихме? — пита Мод. — Вие може би сте искали да седнете другаде.
— Да. Всъщност, не. Надявах се да видя тук един познат, но той не дойде.
— Много лошо от негова страна, ако ви е обещал.
— Това бе по-скоро полуобещание. Знаете, той е твърде зает. Хората, от които очаквате да получите нещо, винаги се оказват твърде заети.
— Не ви остава друго, освен да се въоръжите с търпение.
— Боя се, че търпението няма да помогне. Аз имам нюх за тия неща, скъпа.
Дамата не възразява. Тя е загубила всякакъв интерес към разговора. Франк — също. Тъй че извикваме келнерката, за да уредим сметката. Както винаги, плащам аз. Една привидност в името на добрия тон, нищо повече. Мод винаги ми възстановява сумите. Режийните разноски се поемат от мене — казва тя. Не споря по въпроса. Нямам никакво желание да финансирам чужди операции. Нито съм дотам богат. Ако стане възможно да продължа пътя си, аз също ще се нуждая от пари. Да, ако стане възможно. В случай че… Една съвсем несигурна хипотеза.
— Вие не ми дадохте паспорта си — напомня жената.
— Добре, вземете го — казвам, като й го подавам. — Но имайте предвид, че оставам без документ.
Тя не го взима, а нарежда с неизменно мекия си глас:
— Сложете го в чантата ми, ако обичате.
Сетне добавя:
— Ще си получите документа с продължена виза в най-скоро време.
Един бегъл поглед на едрите кафяви очи и един почти лиричен въпрос:
— Кажете, Албер: толкова ли е невъзможно да работим с малко повече доверие един към друг?
— „Да работим“? Но ние нищо не вършим.
— Обаче се дебнем взаимно. А това уморява.
— Скъпа моя, доверието не се постига с клетви, а с дела. Вие никога нищо не ми казвате. Аз даже и в момента не знам накъде сме полетели и какъв пожар ще гасим.
Ние наистина летим. Летим по аутобана в зеления мерцедес, а от двете страни на пътя тъмнеят борови гори и небето над нас е вече охладяло подир сиянието на залеза.
По пътя от ресторанта до хотела Мод на два пъти се бе отбивала в телефонни кабини, за да води разговори с неизвестни лица, а по-късно, подир обичайната следобедна почивка, бе дошла да ми каже, че мога да си прибирам пижамата в куфара, че сметката е уредена и че изобщо заминаваме.
— За какви пожари ми говорите, Албер? — промърморва дамата, вперила очи в летящата срещу нас лента на асфалта. — Изглежда, разговорът с Франк ви е подействувал зле. Не обичам такива спокойни истерици, които вечно разсъждават за катастрофи и агонии, макар и в бъдеще време.
— Аз пък не обичам събеседници, които никога не отговарят на въпроса ви. Не чухте ли? Попитах накъде летим.
— Към целта, Албер. Право към целта. Понякога сроковете и средствата се изменят, но целта остава същата.
— Хубаво ме успокоихте.
— Защо трябва да ви успокоявам, когато липсват причини за безпокойство.
— Добре, оставете това. Кажете името на населеното място. В случай че се движим към населено място.
— Не е прекалено населено, съвсем наблизо е и се казва Идар, ако това ви говори нещо.
Идар не ми говори нищо, но въпросът за разстоянието е от капитална важност. Съвсем наблизо… Според тукашните понятия двеста километра също е съвсем наблизо.
— Виждате, че съм напълно откровена с вас, Албер, Неразумно е да очаквате по-голяма откровеност от едно служебно лице.
— Не бойте се — избъбрям. — Няма да ви поставям въпроси, на които не желаете да отговаряте. Няма да бъда дотам взискателен, че да питам какво ще правим в Идар и кога ще свърши всичко туй.
— Много умно, че не ми поставяте въпроси, на които и аз самата не знам отговора — кима дамата. — Известно ви е, че в случая друг дърпа конците.
— Имам чувството, че тия конци нещо са се объркали.
— Възможно е, няма да споря. Нещата винаги се объркват, преди да се оправят.
— Вие не сте американка с европейско възпитание. Вие сте оптимистка.
— Искате да кажете: глупачка.
— Това вероятно би го казал вашият Франк, не аз.
— Не обичам тоя род разсъждения, обаче не смятате ли, че степента на глупостта е еднаква и при оптимизма, и при песимизма?
— А нима има някаква трета позиция?
— Има, разбира се. И то най-простата: да знаеш, че всичко се променя. Подир хубавото ще дойде лошо, подир лошото — хубаво.
— Това всеки го знае.
— Съвсем не.
— Как така „не“? На тоя свят всеки мечтае за промяна и всеки очаква промяна.
— Да, но хората разбират промяната само от лошо към хубаво и от хубаво към по-хубаво. Хората са също като вас, Албер.
Умлайтунг. Излизаме от аутобана и поемаме по асфалтово шосе, пресичащо големи тъмни гори. Девствени борови гори за този, който не знае, че в тях се крие добре организирана система от пътеки, скамейки, кошчета за боклук, а също вероятно и боклук, този, обичайният за днешната цивилизация — тенекиени кутии от кока-кола и бира, пластмасови пликове от супермаркетите на Вулворт и Кауфхале, мачкани опаковки от цигарите Лорд и Пер. И все пак гори, безкрайни и почти девствени, в случай че ги гледаш отдалече.
— Четох някъде, че по тоя час стават най-много катастрофи — казва Мод, като запалва късите фарове.
— Катастрофи стават по всички часове на денонощието — успокоявам я.
