Все още е съвсем светло и все пак се усеща, че здрачът започва да прониква във въздуха, сякаш извира от мрачините на боровата гора.
— Какво е вашето средство за борба с катастрофите, Мод?
— Да знаеш, че могат да се случат и на самия тебе. Хората имат лошия навик да забравят тая подробност.
— Само толкова?
Тя мълчи известно време, заета с кормилото. Сетне произнася, сякаш без връзка:
— Някога в неделното училище ни четяха евангелието, дето е казано, че ако имаш две ризи, трябва да дадеш едната на ближния си. Това, разбира се, е глупост…
— Как ще е глупост, щом го пише в евангелието.
— Тая история за двете ризи я слушаме вече две хиляди години, но още не съм чула някой някъде да е подарил някому втората си риза.
— Какво е виновно писанието, че хората са невъзприемчиви.
— На хората трябва да се казва само това, което са годни да възприемат. Например, да не се лакомиш за повече ризи от тия, които са ти необходими.
— На вас лично колко са ви необходими?
— Точно толкова, колкото притежавам. Една малка кола, не като тая, дето я карам в момента, и една удобна квартира без излишен лукс, това изцяло покрива нуждите ми.
— Но жена с вашия интелект, без да говорим за физиката, би могла да постигне значително повече.
— Именно от стремежа към някакво „повече“ произтичат и всички катастрофи. Едни произтичат от сантименталните несполуки, други — от юридическите. Миражът на семейното огнище и безумието на алчността, това са двете напасти за човечеството. Едната ви тика към брака, а другата — към затвора.
— Безусловно?
— А вие как смятате?
— Смятам, че някои са стигнали не до затвора, а до милионите, независимо дали ще ги оценяваме в ризи или в долари.
— Не си размътвайте главата с мисълта за тия някои, Албер. Изключенията са допуснати от бога само за да потвърдят правилото. Казвам ви го, понеже ме питахте за катастрофите.
— Мисля, че сте по-морална от необходимото.
— Грешите. Не съм по-морална от другите, но имам малко повече разум.
Вече почти се е здрачило, когато фаровете на колата улавят крайпътната табела: Идар-Оберщайн — 35 км. А оттук до Висбаден има поне още толкова. И това нагънато в завои шосе съвсем не прилича на правия аутобан. Без дори да споменаваме, че не разполагам с кола. В момента тия въпроси ме занимават далеч повече, отколкото заплахите на брака или на алчността.
Дамата вероятно също има свои въпроси за обмисляне, защото в мерцедеса се възцарява мълчание. Движението по шосето е съвсем слабо, колите излизат насреща ни само когато не ги чакаш, сиреч иззад завоите, като ни заслепяват с фаровете си. Но при такъв шофьор като Мод няма причини за безпокойство. Тя знае, че катастрофата е една възможност, която важи за всеки, включително и за нас.
Мракът наоколо отдавна се е сгъстил, когато блясва нова табела: Идар-Оберщайн, индустриален квартал. Пристигнахме — казвам си, но излиза, че съм се излъгал. От индустриалния квартал до истинския град има още сума път, а самият този град се оказва дълъг като маркуч, един безкраен маркуч, проснат между върволицата тъмни хълмове.
Най-сетне вляво от шосето се появява зелен неонов надпис: Парк-хотел. Обаче дамата подминава осветената фасада, без да намалява скоростта. По същия начин префучаваме и край следващото заведение — „При Лебеда“. Тук ще е — казвам си, когато в далечината се появява двайсететажен небостъргач, увенчан с бели светещи букви: Хотел „Мериан“. Ала и този път се излъгвам.
Още няколкостотин метра, още два-три завоя, и градът-маркуч свършва. Мерцедесът напуска шосето, за да завие вдясно по стръмен и тесен път. Не знам колко и накъде се изкачваме, но навярно се движим в обратна посока, защото подир един завой откривам отново града, сега дълбоко долу, под нас. Следва втори завой, колата минава под някакви шубраци и спира пред малка сграда, скрита сред дърветата.
Сградата изглежда необитаема, поне додето Мод не натиска звънеца. Отвътре веднага се чува лек шум, резето на вратата изскърцва и на прага се показва Сеймур. Виждам го само като неясен силует на фона на тъмния вход, но тоя човек и в тунел да го срещна, пак ще го разпозная.
— Влизайте.
Едва когато изпълняваме нареждането, стопанинът натиска електрическия бутон. Тесен неприветлив коридор, осветен от мъждива гола крушка. Сеймур ни въвежда в някаква стая с малко по-приличен вид. Диван и кресла, тапицирани в сиво поизтрито кадифе. Прозорците са затулени от също такива кадифени завеси. Помещението е пропито от миризма на застоял цигарен дим. Демодираният полилей със зелен абажур изпълва стаята с болнава светлина.
Тия двамата, изглежда, се разбират без думи. Само при един поглед на Сеймур жената изважда от шкафа бутилка уиски, шише минерална вода и чаши, сетне напуска стаята.
— Колко? — пита домакинът, като се готви да ми налее.
— Колкото ще е нужно за разговора.
— За разговора ще стигнат два пръста, а може да не стигнат и две бутилки. Това зависи от вас, Майкъл.
— Щом зависи от мен, сипете два пръста.
Той налива по четвърт чаша на двама ни, сетне добавя на себе си сода, отпива и пали цигара. Следвам машинално примера му. Пуша и чакам.
Сеймур се е изправил до стената, облепена с излинели сребристи тапети, хванал с една ръка чашата, а с друга — цигарата. Високата фигура в безупречен сив костюм хвърля тъмна сянка върху тапета. В светлината на лампата лицето изглежда зеленикаво и уморено. То добива някакъв мрачен израз, когато американецът по стар навик захапва цигарата и примижава от дима.
— Нямате късмет, Майкъл — произнася най-после домакинът.
— Разбрах го, още щом ви срещнах.
— Нищо не сте разбрали. Това, че срещнахте мене, беше последният ви хубав шанс. Защото, ако бяхте срещнали не мене, а Еванс или Уорнър, или Бентън, или някой друг от тоя род, съдбата ви щеше да е съвсем друга.
И понеже мълча, Сеймур повтаря:
— Еванс, Уорнър, Бентън… Помните ги, нали?
Има си хас да не ги помня.
— А защо е нужно да ги срещам? Аз отдавна съм вън от тия среди, Уйлям, и отдавна работя в търговията.
— Знам, знам. Вие и по-рано сте работели в търговията, което само ви е помагало за другата работа. Но да приемем, че работите в търговията и дори че сте чист белгиец. Това ще е неудобно и за двама ни. Обаче даже да сте ескимос, вие имате минало, и някои хора не са склонни да ви го простят. Например мистър Томас. Вярвам, че не сте забравили Томас.
Името е подхвърлено сякаш напосоки, но аз зная, че не е напосоки.
— Вие не казвате нищо за Томас — настоява американецът.
— Не познавам Томас. Нито той ме познава. Предполагам, че тъкмо това искахте да чуете.
— И дори нямате представа кой е и как изглежда… — подсказва ми Сеймур.
— Откровено казано, невежеството ми не стига дотам. Но сведенията ми са получени от снимки и писмени справки.
— А нима не допускате, че и Томас може да ви е проучвал по снимки и писмени справки?
— Убеден съм, че Томас изобщо не подозира съществуването ми.
Сеймур отпива глътка, сетне ми отправя хладния си поглед и забелязва:
— В такъв случай не е чудно и да ви потръгне. Лошата карта не може да тече до безкрайност.
— Виждам, че споделяте мнението на секретарката си. Тъкмо днес разговаряхме е нея за обратите на съдбата.
