— Но аз съм един самотник, Мод.
— Аз също. И то без тая фалшиво-трагична интонация.
— Значи, опивате се от самотата.
— Нима самотата е толкова неприятна в един свят, където всяко общуване означава да бъдеш използувана от някого за нещо си?
— Може да означава и обратното: вие да използувате някого за нещо си.
— Когато подобен случай ми се представя, не отричам, че го правя. Както, вероятно, и вие. Но това са само паузи в самотата. Хигиенични дози. Колкото за да разбереш, че самотата е най-скъпото ти притежание.
— Ясно — кимам. — Ла Гарсон, жената-ерген.
— И такива романи ли четете?
— Боя се, че надценявате моята начетеност.
— Бих взела един сладолед — сменя тя темата.
— А кафе?
— Кафето ще бъде за вас.
Тъй че идва ред и на десертите, а при Мод всяка консумация представлява поредна дупка в разговора.
— Може да сте силна в риториката, и все пак ме озадачавате — позволявам си да повторя рефрена след някое време.
— Аз съм просто жена от третия тип, ако това толкова ви интригува.
— Искате да кажете: четвъртия.
— Нека да е четвъртия. Изобщо най-баналния в наши дни. Жената, дето не мисли непрестанно за мъжа — мъжа, който се опитваш да задържиш, или мъжа, който се опитваш да намериш.
— Ами иначе как ще се раждат деца.
— А защо трябва да ги раждаме? За да ги готвим за атомната смърт? Или за да увеличим населението на двайсет милиарда?
— Не съм разсъждавал по тия въпроси.
— Естествено. Нали вие не раждате. Пристигате, получавате си порцията приятни спазми и заминавате. А ония, другите спазми, болезнените, остават за жената.
— Изпитали ли сте ги?
— Малко остана. Добре, че навреме разбрах какво ми трябва и какво не ми трябва в резултат на своя пръв и, надявам се, последен брак.
— Бракът все пак не ви се е разминал.
— Е, да, защото сме като маймуните, нали сме произлезли от тях. Щом другите напират към брака, значи и ние трябва да напираме и да смятаме, че бракът е алфата и омегата на живота. И дори след като сме опитали горчилките на семейната тягост, пак даваме вид, че плуваме в щастие, и даже си мислим, че бракът наистина е щастие, само че на нас лично не ни е провървяло и съвсем не се сещаме, че всички останали също като нас се преструват на ужасно щастливи. Подражаваме един на друг, нищо повече. Също като маймуните.
— Това е от Сеймур — промърморвам. — Този път не можете да ме разубедите. Това е от Сеймур.
— Мисля, че излишно споменавате името на тоя човек, след като дори не го познавате — забелязва почти любезно Мод. — Ако го познавахте повече, щеше да ви е ясно, че той никога не би седнал да води разговори с мене.
— Вие сте ужасно влюбена в него — подхвърлям напосоки.
— Уважавам го.
Най-после едно същество, което обича Сеймур. Той държеше на Грейс, а тя му се изплези. Тази е влюбена в него, но той пет пари не дава за нея. Вечното разминаване.
— Какъв абсурд — произнася Мод, сякаш прочела мислите ми. — Хората смятат, че се срещат, а всъщност се разминават. Не могат да живеят отделно, не могат един без друг, а в същото време, вън от практичните съображения, не значат нищо, ама абсолютно нищо един за друг.
— А защо поставяте в скоби практичните съображения?
— Когато ми е нужен мъж, не е трудно да го намеря. Повече ме затруднява изборът. Не мога да пусна всеки кретен в леглото си.
— Мерси — кимам.
— Нямах предвид вас. Вие сте особен случай.
— Съвсем не съм особен. Особена е ситуацията.
— То е все същото. Трябва да се действа по разписание. И по предписание. Изпихте ли си кафето?
— Почти.
— Тогава да плащаме.
Изглежда малко уморена от приказките, но и облекчена. При тая скука. И при това чакане. Чакането е труден занаят.
Изкачваме се от бара в хотела. Дамата, както винаги, ме съпровожда до вратата на стаята ми, за да не би случайно да се загубя в коридора.
— Мисля, че за един път бихме могли да нарушим предписанията и да поделим самотата — забелязвам, колкото да се намирам на приказка.
— Вие се оказвате по-нахален от подозираното — въздъхва Мод. За да добави: — Само че ще я делим оттатък, при мене. Не тук.
— Нима във вашата стая няма подслушвателна апаратура? — питам.
Нова въздишка.
— Вие не сте чак такъв обект, Албер, че да заслужавате подслушвателна апаратура, И за момента аз съм ви напълно достатъчна като апаратура.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Трябва да прескочим до Майнц — оповестява Мод два дни по-късно.
Най-сетне някакво раздвижване.
— Да прескочим или да се пренесем?
— Да прескочим, Албер. Излишно е да си прибирате багажа.
Заранта е дъждовна и мъглива. В тоя планински край ранното лято добива изгледа на ранна есен. Изтичваме до мерцедеса и побързваме да се вмъкнем в търбуха му, додето тежките струи на дъжда глухо барабанят върху покрива на каросерията.
Прекосяваме надлъж градчето, като се промъкваме през претоварената от движение Майнцерщрасе. Движението е само по платното. Тротоарите са пусти. В това малко селище разстоянията са тъй големи, та вън от центъра всички се движат с коли.
— Мъгла… — установява дамата, когато излизаме от града.
— … и мрак — допълвам. — Също като нашата история.
За мрак е пресилено да се говори, но тежките влажни/ облаци тъй са ни похлупили, сякаш вече се свечерява. Не само са ни похлупили, а се вият и над шосето под формата на мъгла, като че небето и земята са се объркали. Една ту гъста, ту синкаво разреждаща се белота, из която призрачно изплувват и предупредително бляскат фаровете на насрещните коли.
— Радвайте се на мрака, Албер — съветва ме дамата. — След мрака винаги идва разсъмване.
— Да, но не за всички. Казват, че хората умирали най-вече през нощта.
Мод не отговаря, а се взира напрегнато в смътно открояващия се пред нас завой. Иззад завоя изскача кола с мощни, блеснали фарове. Жената намалява, изчаква разминаването и влиза в завоя.
— Ще отсядаме ли в хотел? — питам.
— Естествено.
— Но нали нямам паспорт.
— Вече го имате. В чантата ми е.
— Мисля, че мястото му не е в чантата ви.
