— Напротив, точно там е мястото му, защото аз вися по рецепциите, а не вие — отвръща дамата.
За да добави с леко недоумение:
— Още ли ми нямате доверие?
— Изглежда, че вие ми нямате доверие. Прибирате паспорта, за да осуетите бягството ми. Би трябвало малко повече да разчитате на личния си чар, вместо на административни мерки.
— Не, не разчитам. И не вярвам, че ще бягате. Просто действувам според предписанието.
Възлизаме през дълга серия от завои по някаква височина. Мъглата пред нас става прозирна и синкава, като прекалено разредено мляко, а сетне съвсем се разсейва. Гората изчезва, заменена от тъмнозелени пасбища, над които се носят леки изпарения. Дъждът е спрял.
— Предстои ви запознаване с още една жена — осведомява ме Мод. — Трябваше да ви го кажа заранта, за да си сложите новия костюм, но ревността ме възпря.
— Вероятно нова сексбомба.
— Не смятам, че тоя термин е твърде подходящ в случая. Допускам, че ще ви хареса.
— Само ако прилича на вас.
— Пълна противоположност. По всички точки.
— В такъв случай няма да ми хареса. Вие дори не забелязвате как заедно с паспорта сте обсебили и сърцето ми.
— Не обичам лъжците — промърморва Мод. — Макар че някои лъжи са приятни за слушане. Особено ако не са тъй груби като вашите.
— В лъжата често се крие и малко истина.
— Да се надяваме.
Хубава, без да бъде богиня, почтена, без да е светица, откровена, без да нарушава служебните предписания — тази жена е истински деликатес за човек като мене, свикнал да има работа със събеседници, които говорят обратното на това, което мислят. Такава няма да ти забие нож в гърба, освен ако Сеймур я задължи да ти види сметката.
„Да се надяваме“ — това малко скептично пожелание, изглежда, е привичка за нея.
Онази нощ, когато пръв път бях прекарал в стаята й, Мод бе казала:
— Тази подробност остава между нас, нали?
— Не допусках, че ще се срамувате от Сеймур.
— Срамувам се. Но не в смисъла, който ви се привижда. Не съм свикнала да нарушавам дисциплината.
— Казал ви е да ме държите на разстояние.
— Каза ми да си отварям очите.
— Мисля, че няма накъде повече да ги отваряте. И после, една малка тайна винаги сближава хората.
— Да се надяваме.
Аз също се надявам, само че без особени илюзии. Фактът, че държи паспорта ми в чантата си, не е особено окуражителен.
Пристигаме в Майнц към обед и отсядаме в Хилтън. Един внушителен и безличен блок, като всички Хилтъни, разположен между шосето и реката.
— Да се качим в стаите си, Албер — предлага дамата. — След половин час ще мина да ви взема.
— Къде ще ходим?
— Никъде. Ще слезем да обядваме.
Тази история, както е тръгнала, обещава да мине най-вече в обядване и вечеряне. Дано да е само това.
В Хилтън има три ресторанта. Мод е избрала този в партера, обзаведен в битов стил и предлагащ спокойни усамотени кътчета. Но вместо да се възползуваме от подобно кътче, дамата ме помъква към широка маса, дето вече се е настанила една двойка — момиче с лъчезарно лице в ореол от златисти коси и млад мургав здравеняк в черно кожено сако.
— А, Мод! — провиква се радостно момичето, щом приближаваме.
— Добър ден, Дейзи — отвръща доста по-сдържано дамата. — Това е Албер.
— А това — Ерлих — представя русокосата кавалера си. — Ще обядваме ли заедно?
Кимаме си с мургавия. Сетне помагам на Мод да се настани и сам сядам. В това време се явява и келнерката в народна носия.
— Говорехме за секретарките — обяснява Дейзи, докато чакаме да донесат поръчаното. — Аз казвах, че е лошо да си секретарка, а Ерлих — че е лошо да си немкиня. На края се разбрахме, че най-лошото е да си немкиня и секретарка едновременно.
— Е, значи разговорът е приключил — установява Мод.
— Съвсем не. Трябва да знаем и вашето мнение.
Темата ми е достатъчно добре позната, тъй като в хотела по цял ден чета вестници. Разбира се, от шума на местната преса до реалните факти вероятно има цяла пропаст, но така или иначе, пропагандната машина отново е завъртяна на оборотите на шпиоманията. Шпионките се оказват все секретарки на големи шефове. Изправени пред опасността да бъдат разкрити, тия секретарки бягат една подир друга в ГДР. Отпърво става дума за две или три, сетне се оказва, че са пет или шест, докато на края се заговорва за цели дузини.
— Кажете, Албер — подканва ме Мод. — Искат да чуят вашето мнение.
— Не съм твърде в течение — промърморвам.
— Но как! — възкликва Дейзи. — Тук всички само за това говорят.
— Щом всички говорят, значи вероятно и всичко е казано — отвръщам. — Така че едва ли ще ви зарадвам с нещо ново.
— И аз нямам вкус към психозите — опитва се да отклони темата Мод. — Хората тук не могат да живеят без някоя психоза.
И сетила се, че на масата има немец, добавя:
— Простете, Ерлих.
— Прощавам ви — кима великодушно младият мъж. — Макар че не би трябвало. Как може да не разбирате, че психозите са насъщен хляб и за нас, и за вас.
— Щом казвате.
— Дори ме е срам да го казвам, толкова е елементарно. Психозата ни обединява, мобилизира ни, възвръща ни самочувствието на нация. Психозата дава материал на опозицията срещу правителството и открива пред правителството възможност да блесне с твърди мерки. Като че ли у вас не е същото.
— Може би. Но струва ми се, че тук психозите дефилират по-ускорено. Вчера беше тероризмът…
— Той ще бъде и утре — прекъсва я Ерлих. — А после отново ще се появи съветската заплаха, после ще се върнем към старите дрязги с Франция, после ще се разрази серия скандали, свързани с корупцията, после… знам ли… Да, при нас психозите са по-чести, защото са ни по-необходими. А са ни по-необходими, защото сме по-несигурни.
— Щом казвате.
Келнерката в битов костюм слага край на разговора с огромния си поднос. Но нека не надникваме в подноса и нека прескочим този път консумацията.
Обедът минава без особени събития, като изключим това, че Мод на два пъти става да телефонира и че Дейзи на неравни интервали прекъсва мълчанието с възклицанията си. Тя е от тия, възклицаващите, спонтанните и екстравагантни млади момичета. Предполагам, че минава за привлекателна с грациозната си мършава фигура с бледосин поплинен ансамбъл от блуза и панталони, с големите, непрестанно шарещи сини очи и слабото лице, също непрестанно сменящо израза си. Наистина — пълна противоположност на Мод. А също и на моите вкусове.
Момъкът, напротив, е със здрава конструкция, особено в ръцете и широките плещи. Той е не толкова мургав, колкото изпечен от слънцето, и това прави сивите му очи да изглеждат още по-бледи. Видът му, въпреки атлетическото шаси, изглежда добродушен, това спокойно добродушие на хората, уверени в силата си.
При кафето разговорът отново се оживява, обаче в него са включени само жените, и Мод разказва какви чудеса на бижутерията сме видели в Идар, а Дейзи оповестява, че тъкмо днес в Майнц се откривал
