— А бих ли могъл да знам цените?
— Законно любопитство.
Райън вади от джоба си масивна самописка и с обигран жест нахвърля няколко цифри върху листа, сетне ми го подава. Както съм и очаквал, претенциите на домакина се оказват далеч по-високи от тия на Томас.
— А отстъпката?
Костенурката ме поглежда с леко сепване, сякаш се готви да запита каква отстъпка, после избъбря неохотно:
— Обичайните десет процента.
— Десет процента, дори за това устройство? — възклицавам с изненада и в същото време правя жест, сякаш вдигам карабината за стрелба.
— А по-малките резервни части? — запитва Райън, като на свой ред дава вид, че ме обстрелва с автомат. — А най-малките и най-дефицитните?
При тая последна фраза въображаемият автомат отстъпва място на въображаем пистолет, призван окончателно да ме извади от строя. Аз обаче като по чудо оставам невредим и това ми дава възможност да за почна един отегчителен пазарлък, толкова сходен с пазарлъка в диско-кръчмата, та едва ли е нужно да го предавам.
— Боя се, че не разполагам с излишно време, за да продължим разговора — подхвърля най-сетне костенурката, с цел да ми напомни, че не се намираме на пазара.
— Съжалявам, но и аз не разполагам с излишни средства — промърморвам, като ставам.
Вероятно артистичното ми изпълнение е достатъчно убедително, защото преди още да се отправя към вратата, Райън произнася малко по-сговорчиво:
— Разбирам ви, вие също трябва да спечелите. Само че фирмата не е моя и аз не мога да правя каквото си ща.
Той замълчава, сякаш тепърва обмисля как да постъпи, сетне протяга напред шия и предлага:
— Оставете ми да разгледам поръчката ви на спокойствие. Утре по същото време ще ви дам по-точна оферта.
И за да не си въобразя, че ще има втори пазарлък, дръпва важно назад дребната си глава и произнася:
— Окончателната!
Мерцедесът в паркинга е празен. Едва понечвам да го отключа, когато Мод се задава насреща ми.
— Излишно е да взимаме колата, Албер. На пет крачки оттук има чудесен ресторант.
И когато тръгваме към чудесния ресторант — май че за нея всички ресторанти са чудесни, — запитва:
— Значи, не пожела да приеме поканата ви?
— Покана ли? Той едва не ме изхвърли от кантората, а вие ми говорите за покана.
— Защо не обясните по-спокойно какво е станало — предлага жената.
— Нима не успяхте да запишете всичко?
— Не знам каква изолация са използували в тоя „Самсон“, но трябва да призная, че е безупречна. Единственото, което може да се запише, е тишината.
— А как скрихте микрофончето?
— То е в джоба ви.
Дамата забавя крачки и произнася унило:
— Изглежда, и двамата се провалихме.
— Провалът при мене засега е висящ — избъбрям, за да я ободря.
Когато по-късно в ресторанта давам бегла справка за действията си, Мод забелязва:
— Още по-рано ви казах, че се престаравате, Албер. Ако не се престаравахте, сделката с Райън вече щеше да е сключена.
Излиза обаче, че Сеймур е на друго мнение по въпроса.
— Правилно сте постъпили, драги — отсъжда американецът за голяма изненада на Мод, след като изслушва доклада ми.
Срещата с Уйлям става същата вечер в познатия вече апартамент на мис Модести Милтън, която любезно ни е сервирала два огромни сандвича и две консервени кутии бира.
— Бирата изглежда студена — установява Сеймур, додето пълни чашата си. — А мога ли да знам как приготвяте сандвичите?
— Ами разрязвам хлебчето, намазвам го с масло и пъхам два резена шунка…
— Която, естествено, хващате с ръка.
— Но защо, мистър Сеймур, аз работя винаги с ръкавици…
— Е, щом е с ръкавици, можем да опитаме и сандвичите — съгласява се американецът. — Хирурзите, когато са с ръкавици, си позволяват да ровят даже вътрешностите ни.
Той вкусва едва-едва от сандвича, а сетне го забравя и се връща на темата:
— При невероятната мнителност на нашия контрагент смятам, че съвсем правилно сте довели пазарлъка до ръба на скъсването. И обратно: в случай че приемехме без особена съпротива тия фантастично високи цени, това би накарало Райън да се усъмни и да се дръпне.
Той отмества чинията със сандвича, отпива от бирата и пали цигара.
— Изобщо, ако имате нужда от оръжие, ще го получите. Само че, доколкото знам, на вас не ви е необходимо оръжие. Нито на мене. Цялата тази сделка няма да има никаква стойност за нас, ако не бъде съответно документирана.
Сивите хладни очи ме гледат с известна настойчивост.
— Вие трябва на всяка цена да изведете Райън вън от това бюро, приятелю.
— Не мога да си представя, че ще успея да завлека тая костенурка в някой бар.
— Слабо вероятно е наистина — съгласява се Сеймур. — Но барът не е единственият възможен вариант.
Той вади цигарата от уста и я поглежда озадачено, сякаш се пита това пък какво е. Сетне я смачква в импозантния венециански пепелник и вдига очи. Вдига ги към дамата. Мод става тутакси и се отправя към кухнята.
— Налага се да съобразяваме не от наша гледна точка, Майкъл, а от гледна точка на контрагента. Кое е най-важното за Райън в цялата тая история? Парите, естествено. Значи, трябва да нагодим нещата тъй, че Райън да не може да получи парите, без да излезе от бърлогата си. Прав ли съм?
— Вашите разсъждения не ми се нравят особено.
— Къде греша?
— Освен вашата гледна точка и освен тая на Райън съществува и една трета гледна точка — моята. Вие не сте ми казвали, че сделката наистина ще се сключи и че ще се стигне до плащане. Ако се не лъжа, твърдяхте по-скоро обратното.
— Съвършено прав сте — отвръща невъзмутимо Сеймур. — Но това е вече минал етап. Сега, след като техниката на моите хора се е оказала безпомощна, вие единствен можете да спасите положението, Майкъл.
— Да спася положението, като проваля себе си.
— Не вярвам да стигнем дотам. Нали вече ви казах: дори да стане скандал, това ще бъде скандал от трети тип, сиреч безшумен, сиреч съвсем безопасен за вас.
— Обаче вие тъй често променяте условията на играта…
— Аз нищо не променям. Те сами се променят, без да питат ни вас, ни мене. Тъй че нека се примирим с тоя непостоянен свят, който ни заобикаля, и да помислим какво ще правим утре.
Любезната дама с прошарените коси кима към вратата на светилището:
— Очакват ви, мистър Каре.
Прониквам в огнеупорната каса, за да установя, че стопанинът е днес по-любезен от вчера. Хората
