— Именно към това минете.
— Ако минем към същината на въпроса, решил съм да отмъстя на Райън.
— Похвално решение — съгласява се наивката. — Щом има престъпление, трябва да има и наказание. Още Достоевски го е казал. Само че, господине, аз не съм Достоевски, тия проблеми не стоят в центъра на вниманието ми, а на всичко отгоре имам и час при фризьорката.
При тези думи тя понечва да се изправи, ала не успява, понеже аз с галантен жест през кръста отново я връщам на дивана.
— Вие ме прегръщате? — вдига озадачено вежди момичето. — Какво ли може да означава това?
— Още не съм стигнал дотам. Още опитвам да се владея…
— Дано успеете.
— … Защото искам да ви обясня, че макар да не сте Достоевски, въпросът ви засяга, и то съвсем отблизо.
— Тъй ли?
— По-точно, засяга вашия приятел Томас.
— Томас не ми е приятел. Той ми е сърдит. Или — аз на него. Във всеки случай, скарани сме.
— Ето го и повода да се сдобрите.
— Откъде знаете, че искам да се сдобрявам?
— Добре тогава, оставете да ви го отмъкне Сандра.
— Я виж! Вие ми изглеждате прекалено осведомен за неща, които не ви засягат.
— Засягат ме. И тъкмо тава се опитвам да ви обясня, че ни засягат едни и същи неща и че имаме общи интереси. Райън е на път да ликвидира Томас. Аз обаче притежавам един документ, с който Томас може да ликвидира Райън. Ясно ли ви е?
— Не.
Тя се прави на по-глупава, отколкото е всъщност, обаче вече явно е заинтригувана. Излагам накъсо въпроса за фактурата, като наблягам на нейния практичен ефект:
— С тоя документ Томас ще елиминира Райън, а вие ще елиминирате Сандра.
— Не е изключено — съгласява се Дейзи. — Обаче защо вие сам не предадете фактурата на Томас?
Глупава, но не чак дотам.
— По тая единствена причина, че в момента моите отношения с Томас са също като вашите. Няма да ме приеме или няма да ме изслуша, или ще се отнесе с недоверие…
— И понеже аз съм доверчива…
Именно: глупава, но не чак дотам.
— Вижте — казвам. — Вие ще обясните, че фактурата ви е оставена на съхранение от Ерлих, в случай че нещо го сполети, че дълго сте се колебали какво да я правите и че на края все пак сте решили да я занесете на Томас, макар той да не заслужава това.
— Всъщност, да: защо пък да не му я занеса? — разтърсва Дейзи пищните си руси коси. — В края на краищата, ако не му върши работа, нека я изгори!
— Да я изгори ли? Той ще ви целува краката, щом само я види.
— Въпрос е дали ще му позволя — промърморва наивката, но възможността Томас да й целува краката явно я блазни.
Тя ми се вижда толкова вятърничава, че решавам за всеки случай наново и подробно да я инструктирам, като наблягам най-вече на такива пунктове, да не показва пред никого фактурата и да не говори никому за моята визита.
— Стига! Омръзнахте ми! — въздъхва най-сетне момичето. — Какво ще пиете?
Нищо — мисля да кажа, обаче се сещам, че още не съм скрил микрофончето в креслото по простата причина, че в хола няма и помен от кресло.
— Да — кимам, — да пием нещо, защото, както сте седнали до мене с това ваше сладострастно тяло, съвсем ми размътихте главата.
— Секси ли съм? — пита Дейзи, като става да донесе бутилката.
— Ужасно! Като че не го знаете.
— Знам го, обаче не съм сигурна. Има хора, които намират такива като Сандра за по-секси.
— Глупости. Не ми говорете за тия жени с огромни гърди, като подвижни млекоцентрали…
— Не ви липсва вкус, макар че сте старомоден — установява момичето.
И като се озърта, промърморва:
— Тук някъде имаше чаши… Впрочем, не: занесла съм ги в кухнята.
Тя се отправя към кухнята и аз също се надигам от дивана. Сега или никога. Скривалището е избрано: нишата с радиатора на парното, затулена с дървена решетка. Промъквам ръка през решетката и пускам дребното съоръжение зад радиатора. На това място едва ли някой ще го открие, поне до есента.
— Имате хубав изглед — забелязвам, тъй като Дейзи ме е заварила точно до прозореца, дето е парното.
— Не съм обърнала внимание — отвръща нехайно тя. — Предпочитам да живея при спуснати пердета.
Наивката отнася чашите с лед при кушетката, поставя ги на пода и взима бутилката:
— Колко?
— Колкото и на вас.
Тя налива, без много да се скъпи, и вдига чашата си. Следвам примера й, като отпивам с мярка.
— Нима такива неща като една градинка, малко цветя не ви харесват?
— Защо не. Стига да са мои. Стига да знам, че са около моя дом. Да знаете само как дотяга това — да живееш под въпрос, да живееш като висяща! Днеска тук, утре там, днеска с този, утре с онзи.
— Разнообразие.
— Разнообразието е приятно само когато ти си го доставяш, а не когато е по принуда. Сядайте де, какво стърчите.
Сядам. И надеждата ми, че сеансът на пиенето ще замени онзи, другия сеанс, отива по дяволите. Убедена вероятно, че ако чака аз да се наканя, работата прекалено ще се проточи, Дейзи взема инициативата в свои ръце до такава степен, че почти ме изнасилва. Да не повярваш просто на какво е способна една наивна, когато се разгорещи.
Момичето поглежда ръчния си часовник и скача от дивана.
— Бяхте много екстра, бих казала даже прекалено екстра за вашата възраст, но сега мисля, че трябва да тръгвате.
— Вярно, фризьорката — сещам се и също се надигам.
— С фризьорката е свършено, но имам друга среща.
— След две минути съм на път.
— Тогава, до скоро виждане или довиждане при случай, или… изобщо, прощавайте, но трябва да взема един душ.
Тя изчезва в съседното помещение, а аз се оправям набързо и напускам квартирата, като си представям не без угризения как нейде в съседство горката Мод вече два часа ме очаква, проклинайки мислено слабостта на мъжкия пол.
Долу на входа едва не се сблъсквам с някакъв млад субект, чието лице ми се вижда смътно познато. Понечвам да го отмина, когато субектът ме улавя свойски за лакътя:
— Хер Каре? — запитва смътният познат, като се изпречва между мене и улицата.
Една може би невинна фамилиарност, предизвикваща у мене един също невинен жест: отблъсквам го без излишна грубост, обаче достатъчно енергично и заставам на тротоара.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Не ме ли познавате?
— А, да — сещам се и маркирам една учтива усмивка. — Вие бяхте помощникът на Томас… мистър…
